Златимир Коларов

Започвам по възможно най-неподходящия начин за начало не само на разказ, но и на белетристика, от който и да е жанр - с обяснение, а не с описание, или „с двата крака в действието”, но темата го налага: Малко са нещата, с които се гордея, че съм българин.

Две от тях, които напълно компенсират липсата на други достойнства, са етническата и верската търпимост в България и спасяването на българските евреи през Втората световна война - дела, с които не могат да се похвалят световноизвестни нации, особено популярни в съвременния свят на размирици, верска нетърпимост и междуетнически убийства и войни.

Винаги съм твърдял, че всеки има право на вероизповедание, че трябва да живеем като братя на малката земя, наречена Балкани, за да спрем кървавата вакханалия брат да убива брата и да се радва на пировата си победа, да дадем пример за търпимост и съседство на нашите деца, за да опазим от черната съдба техните деца - нашите неродени внуци.

Затова винаги съм бил изключително внимателен към хората с друга вяра, с които медицината ме срещна - мюсюлмани, евреи, католици.

Дори към турци и помаци съм бил много по-активен в желанието си да им съдействам, отколкото към българите - те са бедни, плахи, наплашени, неуверени, неориентирани в големия град и ако аз не им помогна, няма кой друг да го направи.

Затова звъня на колеги и уреждам прегледи без направления и хонорари, изследвания без бележки, консултации без уговорки.

Често се шегувам, че „дискриминирам българите заради турците, помаците и циганите, българите могат сами да си помогнат”.

Разбира се, правя същото и за бедни, плахи, наплашени, неуверени и неориентирани българи - мисията в живота ми е да помагам колкото и с каквото мога.

Така че текстът в никакъв случай не искам да бъде възприет като опит за обида и очерняне на чужда вяра! Само като провокация за размисъл какво се крие зад налагани от вярата поведение и атрибути, характерни в една или друга степен за всички вери.

Подтикът да започна разказа по този неприемлив за добрата белетристика начин е преклонението ми пред свободата - след времето и здравето тя е най-ценният актив, с който съдбата ни дарява, за да живеем пълноценно и достойно.

Свободата всеки да подреди живота си както иска, да избере как да живее, без да наранява другите, и никой да не му пречи в това му най-свято право. С това свършвам този дълъг увод-обяснение и продължавам с разказа:

Тримата дойдоха на преглед в кабинета ми в Пазарджик - бащата едър, силен, властен, тя бе наследила сините очи и високия му ръст, мъжът й - двадесет и няколко годишен, блед, слаб, безличен.

Тя бе скрила косите си зад шарена забрадка, бе облечена в типичните за Родопите протрит, син анцуг и маратонки, най-често носени от българомохамеданките от далечните села. И тя бе на двадесет и няколко години като мъжа си. Боледуваше от ревматоиден артрит.

Казах, че артритът е активен и трябва да я приемем за лечение в Клиниката. Тримата замълчаха - явно ги изненадах, не очакваха подобно предложение.

Тя сведе поглед, мъжът й погледна бащата - явно той решаваше делата в тяхното семейство. - Щом трябва… - каза бащата след дълга пауза и се прокашля. - Трябва - казах аз и записах имената и паспортните й данни за приемане в Клиниката.

Останах с усещането, че предложението ми ги смути, но не се учудих: преди няколко години с жена ми и сина ми се разхождахме из центъра на тяхното село.

Повечето жени бяха забрадени. Подмина ни дълго шествие - погребваха умрял българин - мюсюлманин, тихо, мълчаливо, без викове и оплаквачки, както е при нашите български православни погребения.

Срещнах бивша болна - жена на трийсет и няколко години. Вървеше с няколко жени на нейната възраст - връщаха се от работа. Поздравих я и се спрях. Попитах как е. Тя смотолеви, че е добре и отмина поруменяла, с наведена глава. - Защо така реагира? - недоумяваше жена ми. - Помисли си - спира я непознат мъж, независимо че е с жена си и сина си, а тя е с няколко приятелки, мъжът я заговаря, а наоколо всички гледат - старци, мъже, жени, младежи. Какво ще си помислят за нея, за мъжа, за отношенията между тях - все недопустими за техния мироглед неща?

Такива неща, като да се спреш и да поприказваш с приятел и познат, тук не стават - мъжете минават по улицата с вдигнати глави, жените по другия тротоар, забулени, плахи, тихи, загледани в земята. Вечер мъжете в кръчмата, жените вкъщи.

А да отидеш на кафе с чужд мъж - абсурд, просто такова нещо не може да се случи тук - и замълчах с усещането за поругана свобода.

Тримата - тя, баща й и мъжът й, пристигнаха в Клиниката в уречения ден. Тя бе с пъстра, лъскава шамия и с нови, черни панталони. Освен дланите и лицето й никоя друга част от снагата й не се виждаше.

„Все пак така е по-добре…” - си помислих, като си спомних срещата преди години на летището в Истанбул: връщах се от остров Бали, пак бях с жена ми и сина ми.

Докато чакахме самолета за София на летище „Кемал Ататюрк”, видях седнала на пейките жена в черни дрехи, черна забрадка, черни обувки и черни ръкавици.

Очите й закриваше ситна черна мрежа. От нея нищо не се виждаше - дори един нокът или мигла, камо ли разголен глезен.

В същото време докато тя седеше кръстосала грациозно крак върху крак, мъжът й - едър, с широк торс и крайници, в бяла роба до земята, се разхождаше из залата, блъскаше се в мъжете и оглеждаше безцеремонно чуждите жени.

Настанихме болната в стая с други три жени и взехме нужните изследвания. Баща й и мъжът й я изпратиха до стаята, огледаха обстановката и си тръгнаха.

На следващия ден влязох в стаята за визитация и видях високо, непознато, русо момиче със сини очи. Като другите болни бе с пижама, която разкриваше слаби ръце и стройни глезени. Усмихна ми се и ме поздрави. Не знам защо, но си помислих, че е студентка, че е постъпила в Клиниката следобеда и затова не я познавам - излъчването й бе на интелигентен млад човек с амбиции и шанс за просперитет.

Като се зачетох в температурния лист, осъзнах, че русото момиче е болната от голямото родопско село. Не можех да повярвам, изглеждаше разкрепостена, ведра, волна въпреки болките от артрита. Гледаше открито в очите, а не в земята.

За четирите дни в болницата не видях нито веднъж да сложи лъскавата шамия. Видях я няколко пъти да пие кафе в сладкарницата до болницата с другите жени от стаята.

Вятърът полюшваше русите й, къдрави коси. На четвъртия ден баща й и мъжът й дойдоха, за да я отведат. Тя ги посрещна в стаята в черните си панталони и шарена забрадка, която скриваше разкошните коси. Изглеждаше по-възрастна с десет и повече години. Каза ми „довиждане”, без да ми подаде ръка и си тръгна, загледана в земята. И пак ме облъхна усещането за поругана свобода.

…От тогава не са ме търсили, въпреки че трябваше да се проследява през два-три месеца, за да спрем напредването на артрита. В противен случай инвалидизирането й е неизбежно.