Георги Н. Николов

Нерядко в социалните мрежи у нас, а и не само там, като от вкиснато бунище се леят жални вопли: за издевателствата в „кървавите” комунистически години; за избития „духовен цвят” на нацията след 1944 г.; за потребността от възмездие и нови паметници до небесата за уж невинните жертви.

Като упорито се твърди, че у нас фашизъм не е имало. Това става в ХХI в. и може би затова шепата дърдорковци услужливо забравят за рязаните партизански глави, оценявани на по 50 хил. лв.

За подпалените стотици бедняшки къщи, масовите интернирания и безбройните разбити съдби, дело на животни с човешки лик.

И пак така си траят, че потомците им днес никой не закача с пръст. Че някои са дори на престижни длъжности, правейки се на три и половина за родството си със звероподобните си предци.

Но нека припомним още веднъж: „Никой не е забравен и нищо не е забравено!”

В този пантеон на болката не са забравени, не трябва да се забравят и децата. Едва напъпили цветове, прекършени рано в четиридесетте години на миналото столетие.

Видели изгрева на слънцето, но лишени от правото да пристъпят в истинския пулс на живота. Който ги очакваше, но не ги дочака. Колко на брой са те? Трудно е да се каже, а и не това сега е най-важното.

За тях е възроденият жарък спомен в стихосбирката на Петър Андасаров „Безсмъртничета”, „Български писател”, С., 2019 г., трето преработено и допълнено издание.

Самата творческа идея прави чест на отдавна утвърдения с искреното си слово автор, който за написването на книгата споделя:

„Предизвика ме тая истерична паплач от псевдодемократи, която отвори графа „Терористи” и в нея като в концлагер за осмъртяване набутва вече и тези пресветли дечица и юноши. Събаря техните паметничета, изчегъртва от гърдите на къщи паметните им плочи, хвърля кал върху светлите им имена. А някои от убийците им без свян и съвест възцарява за герои, жертви на комунизма. Имената на двама от главорезите на моя млад герой Асен Лагадинов видях на паметника на тези „жертви”. Абе ние щури ли сме, побъркахме ли се или сме безродци, безпаметни, та допускаме подобно безумие. Какво сме ей, хора, ей българи?”

Веднага искам да споделя, че поетичният сборник е бяла лястовица в общия поток на съвременното ни книгоиздаване.

Тематично той е много необичаен и повече от навременен, за да ни разтърси със силата на факти и художествени послания от апатията, чалга културата и политическата хамелеонщина.

Още повече - нали децата са нашето бъдеще? Кой го ограби от сърцата на малките и млади лирически герои по страниците тук? Думите се четат трудно, но така трябва и да бъде. Често гърлата се свиват, а ръцете се свиват инстинктивно в юмруци.

Не е за вярване какво е ставало, ала е печална истина. Затова като встъпление към всяко стихотворение Андасаров включва фактологията на поредното убийство, на отвратителното издевателство, на пролятата невинна кръв.

Къде се е случило, кога се е случило, коя е поредната жертва и какво апокалиптично деяние е извършила, та да бъде наказана с цялата законова строгост на атавистичното беззаконие. Колцина са тук?

Не мога да спомена всички, а бих искал и трябва: шестте ястребинчета, сред които и Стойне Калайджийски, от който няма запазена снимка. Васил и Сава Кокарешкови, Цветана Живкова, Митко Палаузов, Максим Мишев, Минка Ботевска, Давид Давидов, Тинка Ковачева, Никола Делевски, Иванка Пашкулова, Иван Кривиралчев…

Има и изключения - някои дочакват свободата, но бързо умират от преживените преди побоища. Други посрещат куршума като доброволци в Отечествената война.

На всеки Петър Андасаров е посветил своеобразен реквием - с тематични корени в мястото на гибелта на младенеца, едновременно епичен, баладичен и с втъкани по редовете метафори.

Напразно обаче ще търсим хленч и оплаквачество. Като ярка песенна дъга в сборника звучат химни за простичкия героизъм, лишен от труфила и театралност.

За правото да съществуваш човешки и да израснеш личност, вместо да робуваш и гладуваш с превит гръб пред силните на деня. И да стъпчеш фашизираната им идеология като мръсна дрипа още в първите си съзнателни години.

Дележът на бедни и богати винаги ражда съпротива, съпротивата пък - бунт с жертви и свети икони, които се помнят вовеки.

Такива са и децата от „Безсмъртничета”, изгорели на кладата в свой мрачен, задушаващ ги летопис на смутното време.

В който не са пожелали да останат безропотни, безволеви сенки на обществото и всеки е притурил с гибелта си трошица върху светлия постамент на бъдещото време.

Що се отнася до стиховете в книгата, те се сливат в общ хорал на моралното възвисяване и саможертвата.

Реещи се във вечността далеч над мимолетното и дребнавото. Над евтиното политиканство и опитите за разбиване на националния ни патриотичен постамент, върху който няма място за нравствени мижитурки и съвременни българоубийци…

Чудесни са стиховете в сборника „Безсмъртничета”, но аз искам да поздравя честния читател на книгата с първото - „Звездица”, което е и прологът към същността й:

Вижте, вижте на баира
алена звездица грее.
И не спира, и не спира
в мрака да се смее.

Туй навярно е усмивка
на дете герой -
на зелената завивка,
паднало сред бой…

И още:

Смелите имат завидна съдба -
класната стая за тях все е тясна.
С кръвта си бележат в час по борба
на свободата родното място. „С мечта за пролет”

Днес България, украсена с европейски дрънкулки, крие, изопачава и загърбва редица факти от новата си история от своите млади поколения.

Платени слуги за подобни нечестиви деяния - дал Господ. Затова пък много са истините - библейски, философски, хуманни, общочовешки, изречени от Петър Андасаров в третото издание на „Безсмъртничета”.

Струва ми се, обаче, че има и още нещо - внушеното страшно проклятие към всеки, който вдигне ръка над дете.

Над правото му да живее, да се развива и да избира пътя си в коловоза на предречената му орис. Не съществува и никога няма да съществува и да бъде адмирирана идеология, унищожаваща цъфналите филизи на един отруден, объхтан, но честен и достоен народ.

И никакви благочестиви лозунги не ще оправдаят куршума в челото им, избодените очи, прекършените кости, отрязаните езици.

Децата не се нуждаят от политически обещания, а от спокойствие, радост, семеен кът, училищен звънец. И от слънчево бъдеще, разбира се - тук, в родината.

Насилието над тях е проказа, която трябва да разяде носителите му… Това споделя с нас Петър Андасаров и ние напълно сме съгласни с него.

Като добавяме тихо: „Хвала на честното ти перо, поете!..”