Георги Гривнев

Излезеш ли в планината, върховете привличат, хълмите примамват, възвишенията събуждат любопитство. Всеки подминава деретините, защото стръмнините се качват на раменете и тежат.

Измъкваш се от тях, изплувал над лопух, коприва и папраток. Няма пътеки, още по-малко стъпки, сам проправяш пътека - пукат съчки, полягат треви, спъваш се в камък, който се съпротивлява да го преодолееш.

Боровинките се люлеят като обеци на девойка. Няма да вденеш конец в иглите на бора, но ще те боцкат - леко, неболезнено, почти като ласка, в която има обещание.

Спомените препускат, облени в светло-синя светлина. Някои сгушени в ъгъла на паметта, други изправени като ели преди дъжд, трети заспали в очакване да ги събудиш…

Необузданите препускат като коне, кротките се изкачват по дървото като катерици и се пъхат в полутъмата на хралупите, най-съкровените са безмълвни и дори не шептят, а има и такива, от едната страна осветени, от другата - тъмни и недокоснати.

Когато бях редактор в Смолянския окръжен вестник „Родопски устрем”, един ден в стаята влезе големият поет, аварецът от Дагестан Расул Гамзатов, майсторът на изящната словесност, известен не само с текста на песента „Жерави”.

Толкова талантлив поет, а толкова достъпен, мислех си аз тогава и го слушах. Броени минути престоя при нас, когато съпровождащият го домакин напомни, че го очакват за среща, която е част от програмата.

„Викат ме на съвещание.”, каза той със съжаление и се разделихме. Необикновеният човек бе толкова обикновен, че не можехме да повярваме, че се е отбивал в провинциалния вестник.

И след това щяхме да прочетем преведената му книга „Моят Дагестан”, щяхме да надникнем по-дълбоко във вълнуващата му поезия.

И щяхме да си спомним негови мисли, като: „Тези, които са пили, са умрели. Тези, които пият, ще умрат. А нима другите са безсмъртни?”

Водили го и в Широка лъка, „гостната” на окръга, и му обяснили какво означава името. А той отвърнал: „Ако Широка лъка е широка, какво да кажем тогава за Москва?”

Смолянчанин превел какво означава личното му име. „Расул /расол - б. а./ при нас е зелевата чорба, която пием при махмурлук.”

Гамзатов се смял - дълго и искрено. Сега, когато искаме да чуем отново неговия глас, разгръщаме страниците на книгите му, замайваме се по върховете на Кавказ, по дълбините на родните му реки и се възхищаваме от героизма на руския характер по време на Втората световна война…

Расул Гамзатов повлече крак и след него в редакцията се отбиваха много писатели и хора на науката. Редакцията покани писателя Николай Хайтов, който бе проучил гроба на Апостола на свободата Васил Левски.

С много снимки и факти той ни убеждаваше, че гробът на Левски е в основите на параклиса „Света Петка Самарджийска” в столицата. Най-голямо впечатление ни правеше огъня и безмерната страст, с които Хайтов се беше заел с тази непосилна, тежка мисия.

И не се страхуваше да се изправи срещу научните, срещу академичните среди, за да доказва тезите си и ги издаде в книги.

В редакцията гостуваха писатели и поети, които пристигаха в окръга по повод ежегодните пролетни литературни празници.

Сред тях Дамян П. Дамянов, Христо Черняев, Салис Таджер, Лада Галина, Георги Пашев, Коста Странджев… Посрещаме ги, а Коста Странджев, написал вълнуващи страници за перущенския герой от Априлското въстание Кочо Честименски и за славния миньор Спас Дочев, се обърна към нас: „Аз си водя и читател…” Читателят бе Огнян, миньор от Герзовица…

В културния отдел идваха участникът в Отечествената война, сладкодумният разказвач Станислав Сивриев, ерудираният Владимир Полянов, който бе режисьор в Родопския драматичен театър, но написа и интересни книги, както и двама актьори, изкушени от писаното слово - Никола Видолов и Георги Палагачев.

Видолов говореше тихо, сякаш да го чуем само ние - колегите Никола Гигов, Росица Примовска и аз. Георги Палагачев напомняше винаги, че е роден артист, но правеше разлика между сцената и реалния живот.

Усин Керим влизаше с песента на катуна, с битието си, белязано от екзотиката на циганската волност.

Направо от галериите се появяваше маркшайдерът, изпълнителят на народни песни, белетристът Георги Петканов, който написа монографията на село Соколовци.

Желани с присъствието си бяха големите родопски творци от по-възрастното поколение - Анастас Примовски, който беше издал фундаменталното научно изследване „Бит и култура на родопските българи”, ползващо се от много читатели, и Гаврил Узунов, чието име свързваме с художествената летопис „Потомци”, с борбата, с жаждата на родопчани за свобода.

Но душите им Отвъд - и на писателя, и на дъщеря му, - са още неспокойни, че втора част от книгата отлежава сред праха на архива, неиздадена.

Често идваха в редакцията и трима души, които работеха в мините на Герзовица - Анастас Мераков, Димитър Донков и Атанас Цветков. Анастас Мераков от Райково бе майстор на очерка, на диалога, на индивидуализацията на героя, както казват литераторите.

Димитър Донков, даровит поет, коректен човек, с чувство за етика и мярка. Научихме след време, че се е върнал в родния си Великотърновски край, но за съдбата му по-нататък не знаем нищо.

Незабравимият поет Пеньо Пенев бе предал огнения си дух и горещия пулс на своето време на събратята си по перо, сред които и Атанас Цветков. Пишеше много добри стихове, в които дишаше и неговата несподелена любов.

Напусна планината и се прибра в родния си Димитровград, където издаваше многотиражка. Научих, че е починал - отиде си с неосъществени намерения и с наранено сърце…

Славни, незабравими бяха онези далечни години, когато, обединени в литературния кръжок „Кирил Маджаров”, всеки петък вечерта се събирахме, обсъждахме, четяхме нови стихове и разкази.

Писаното слово, тази светла магьосница, ни привличаше, вдъхновяваше и възвисяваше. Взаимоотношенията ни бяха откровени и чисти - като ручейната вода, минала през сказачните четиридесет камъчета, и през трева, неоткъсната още от сърна.

На вестника сътрудничеха и други интересни автори, сред които Славчо Шумаров от село Могилица, завършил българска филология в Софийския университет. Отначало бе журналист, кореспондент на вестник „Земеделско знаме” в Стара Загора.

Имаше афинитет към разследващите, към критичните материали и засягаше местни ръководители, които не си вършеха работата или злоупотребяваха със служебното си положение.

И веднъж, като се прибирал в квартирата си през парка, му стреляли, но не го улучили. Впоследствие и той се завърна в родното си селище, където стана учител и кмет.

Пишеше за отминалия свят в бита на родопчани - за воденици, дърщи и тепавици, за стари обичаи, изпратени в небитието, за Агушевия конак…

Беше взискателен към себе си - мереше писаното си слово, сякаш мереше сухите сламки в свитъците сено, които щяха да се товарят на уморения кон. И той отлетя към Небето ненавреме и ни остави да дописваме ненаписаното, да не забравяме, че не от нас започва светът и с нас няма да свърши.

Работата на провинциалния журналист има своите предимства, защото е близо до извора на събитията, но има и недостатъци, защото е далеч от столицата.

Ще тръгне той пеша през зимна вечер от Виево за Кутела и ще усети топлината на огнището при Мазен Метьо; ще спре в Мугла, за да чуе трогателна родопска песен от Асена Чаушева; запасният офицер Митко Събев ще те съпроводи до Мочура или друго селище в Рудоземско и на връщане ще пиете кафе, което запаснякът наричаше „почерпушка”; ще се изкачиш до махала Лилеково, в чието училище се обучават седем деца, едното на даскалицата; с респект ще влезеш в южна застава, където мъжеството на граничарите се отъждествяваше със задържането на нарушител…

Журналистиката е почтена професия, ако служи на истината. Ако служи на лъжата, на манипулацията и на нечестно забогатялата класа, тя дори не е и журналистика.

Независимо в какъв обществено-политически строй се упражнява професията, няма по-прекрасно от това да общуваш с хората, да се запознаваш с тревогите и въжделенията им и да искаш да им помогнеш.

Истината е надеждата на хората. А когато тя отива нагоре, към властта, към управляващите, се деформира, и често се захаросва като малко, сладко петле, а то, нещастното, никога не буди съвести, не тръгва на бой с ретроградното, с невежеството, с тъмнината…

А върховете, хълмите, възвишенията ще си останат непознати, неразгадани, защото крият изненади, крият невидими светлини и пространства, пространства, които се разширяват, и светлини, които избухват в горещи лъчи, стоплящи и близки, и далечни.

Защото винаги има стремеж към тях! Кой копнее по деретините, потънали в папраток, лопух и коприва, някои сухи, безводни, обрасли с пълзящи растения?

Друго е непокорният връх, друго е свещеният хълм, надоблачната, поднебесната висина, в която дори и орелът не смее да се гмурне, защото е изпреварен от човешкия дух, въжделения и мечти…