МОЛИТВА
МОЛИТВА
Заваля ме първият, божественият дъжд.
Зрънцето ми в живата вода поникна
и в ръцете на една жена и силен мъж
слънцето целуна, топло се усмихна.
После дълго ме валяха щедри дъждове,
клас източих, вързах зърно в плодна нива
и израснаха от него волни синове -
кончета, развели буйната си грива
в свои пътища, ливади, извори, реки…
После… после тъмни бури се извиха,
падна гръм внезапен и единия уби.
Змиите отровни в мен гнездо си свиха -
крия малките жребчета от очите зли,
пъдя ги с тамян от спомен и надежда…
Дай ми време, Господи, години или дни,
да оправя сбърканата жива прежда.
ВЪПРОС
„Ако не можеш да чуеш себе си,
как ще чуеш мен?”
Из филма „Да се събудиш в Рино”
ще се разлисти пак навън животът
ще звъннат песните на вятъра
дъждът тревата ще погали
и в слънцето ще се огледа пак росата
забравени мелодии ще озвучат
внезапно тихите ми нощи
една луна ще следва стъпките
от утрото на времето изминало
и ще припомня звуците на багрите
които сред очите ни валяха…
ако не чуваш звуците на спомена
не можеш и да ме намериш
ПОСЛЕДЕН И ПРЪВ
На Никола Инджов
Изтече времето - било е само
игра през някаква атракция.
От хлад потръпнаха внезапно
дърво, кокиче, минзухар
и неочаквана слана попари Тракия -
превърна резедата в жълт янтар.
До Струмица и Свети Влас пътува
от слово приглушена песен,
а пък небето, сякаш болката й чуло,
приглася с тих мотив от есен.
Там някъде Орфей
подръпва тъжна струна,
звезда изви гирлянди в небесата
и падна сред вечерните води на Струма -
един поет
прекрачи пак чертата…
Той в своя „дългосвет” бе вино и молитва,
за враговете си - примамливата стръв,
бе изгрев, който към приятел литва,
и както каза сам:
„Последен съм, но съм и пръв!”
18 часа, 26.04.2020 г.
ЕЖЕДНЕВИЕ
След неприязнено настръхналата нощ
мъгливо утро сивата тъга
разстила нашироко под небето
и чака слънцето да проговори
на нашия, човешкия език :
кои и колко оцеляха
от вируси и радиация,
от глад, от жажда или студ,
от самота несподелена,
от нож коварен на ревнивец,
от черните ръце на изнудвач
или насилник,
от кухото безлично равнодушие
на политик, чиновник и държава…
Часовникът стрелката уморено дърпа
и ето че изтича пак в небитието
и този ден.
В небе, замрежено от жици,
прободено от електрични стълбове,
умира бавно слънцето
и пада посред тръни и треви…
Сред тишината само кучето
в очите болката му улови.
ЕКЗИСТЕНЦИАЛНО
В бясна схватка бият се живот и смърт
сред препускащите мои дни и нощи
и се чудя - съм ли тук, или не съм?
Ту сред музика на светъл водопад
извора на живата вода владея
и с лъчите на дъгата се люлея
в тоя пищен на живота маскарад,
ту сред марша траурен в стакато,
сякаш паднала съм в Дантевия ад,
ме поглъща тинята на лепкав смрад
и потъвам в бездните на тъмно блато…
В бясна схватка бият се живот и смърт
сред препускащите мои дни и нощи…
И се питам - съм ли тук, или не съм?
НЕДЕЛЯ
Дълбока, мрачна тишина погълна блока,
сниши гласа си даже на съседа бебето,
утихна вечната гълчава на пазара,
доскоро пълен с шум,
с наддаване,
със скришом пъхнати в торбичките
кашончета с цигари.
Небето плака цяла нощ,
но сутринта и то замлъкна.
Безсилни, мокрите му пръсти
за сетен път погалиха стъклата -
дъждът полегна примирено в локвите…
Защо? Какво? И откъде дойде? -
с въпросите си блъска ме сърцето,
но няма никой отговор да му даде.
И пуска пипалата си страхът,
за гърлото ни стиска,
в галоп препуска
с изтръпналата кръв по вените…
А от ефира се надвикват политици,
броят медиците като след чума мъртвите,
предричат сред мъгливата мълва
смъртта ти, стихнало човечество!
Но нейде там, сред гънките ми мозъчни,
като в оназ кутия на Пандора,
усмихва ми се кротко Духчето
и сред тишината пак дочувам
валсовете на Шопен.
СЛЕДЮБИЛЕЙНО
Изтъняват старите приятелства,
в гънките на дните спомените чезнат -
зрее мрак от завист и предателства
и ранява като щик болезнено.
Всички мостове назад са срутени,
бентове отприщват мътните талази
и погребват миналите утрини
в есенни студени листопади.
Вият в мозъка ми яростни сирени,
в пазвата на времето миналото спи,
но долавям с вътрешните си антени -
можем утрешния ден да променим.
