ИМА ПЕСНИ…
Из „А времето през чучура тече…” (2015)
75 години от раждането на писателя
***
Има песни -
песни на сърцето -
те не могат да се не напишат.
Прости са,
подобно цвят
в полето.
Силни -
като пролетна въздишка.
Всеки ги приема неусетно
като своя истина
и клетва.
И му става на душата светло,
както на жетвар
през златна жетва…
Ей такава песен да изпея -
повече не искам!
Дали само
ще ми стигне цял живот
за нея?
Имам ли сърце за нея,
мамо?
ПРЕД ИЗГРЕВ
Утрото помете звездната жарава
и на изток своя образ очерта.
Чудеса ли чакам, дето все не стават
или се усмихва сбъдница мечта?
Себе си откривам. Вярвам и не вярвам.
Някъде в клонака, пуст от есента,
гладните врабчета вдигат мъжка врява -
паднала е пак троха от песента…
Трябва да подремна. Час поне. Поглеждам:
куп листа безсънни нощта не спести.
Хора, ден се ражда от една надежда.
По-добри бъдете! Като мъчен стих…
ПРОЛЕТНО
Потопява ме изгревът в звън на капчуци.
Ласкав вятър в гората на пръсти върви
като палавник малък, свил в детски юмруци
замечтаната волност на своите дни.
Изтънява снегът по пъртините бели
в един светъл копнеж на земята за плод.
Към реката немирни потоци поели,
с ромол мътен напомнят борба за живот.
А на пъпките млади вековната жажда
пак отърсва от клоните сетния сняг.
Една свята надежда в гръдта се преражда
в стрък трева, клонка с цвят, в слънчев бяг…
НА МАЙКА МИ
Жълти листи капят като спомени
и над моя селски дом унесено.
Хризантеми бели, жълти, морави -
в китната градинка греят весело.
Между тях все шеташ ти, пред къщата -
старчески припряна и замислена
и макар за мен да си все същата -
белите коси са бяла истина…
Трупат се, събират се годините -
в пътищата земни извървявани.
Спомен стават радости отминали.
Остаряват чувства изживявани.
Ти за мен оставаш само същата -
с едно свято, трепетно очакване,
все жадуваш моето завръщане.
И на сън посрещаш прашни влакове…
Моите писма са празник вкъщи.
Но… Ти плачеш… В радост ли? От мъка ли?
В мен не остаряваш. В мен си същата…
ПИСМА НА СЪРЦЕТО
От детството ги пиша.
Без адрес.
До себе си.
До всички вас.
До никой.
Не знам
дали са писани добре.
Знам само,
че сами
в сърцето никнат.
Тях радостта ги за ръка повежда -
тъй както майка
води първолаче.
Все в тях намира
светъл лъч надежда
достойнството,
кога ранено плаче.
Те неусетно станаха насъщни
като вода и хляб
за мен -
с тях дишам.
И аз съм в тях.
И те са в мене.
Всъщност -
не мога просто
да ги не напиша.
Наричайте ги вие
както щете:
послания,
писма до вас,
до никой.
Ако открита длан
им подадете -
те и във вас
навярно ще поникнат…
СОНЕТ
Едно дете върви след гълъб бял
с несигурни забързани крачета.
Край него е притихнало градчето.
Аз спирам и го гледам занемял.
И слънцето, стъписано за миг,
с нескрита радост в погледа му гледа.
Приветства го гранитният войник
от монумента на една победа.
Пристъпва то - проходило едва -
в пътечката на детска упоритост.
Протяга длани трепетна трева -
и тя да му помогне се опитва.
А бабата не скрива светли сълзи -
след гълъб бял пътечката му бърза…
ПОТЪРСИ КРАСОТАТА
Чичопей. Чичопей. Чичопей…
Под продраното снежно платнище
пролетта се усмихва: - Здравей!
Красотата започва от нищо.
Тя е порив, усещане живо,
все по-трудно постигана цел.
Непрестанно навред я открива,
който има за нея сърце.
Замечтано отпива я весел
той дори от капчука лиричен.
И напира в гърдите му песен!
А запееш ли - значи обичаш…
Затова и билата планински
настойчиво ни канят на път.
Малки хижи, с осанка моминска,
длан протягат - и в сън ни зоват.
Не едно неспокойно поточе
те подсеща: - С мен песен запей!
Красотата от нищо започва…
Не гнезди ли и в теб Чичопей?
КЪМ ПОЕЗИЯТА
Аз не знам откога все те търся
сред гори и поля, сред очи.
В мойто нощи чудовищно къси
недоволството вечно горчи…
И се радвам, по детски се радвам,
кога смогна, макар за момент,
в моя стих развълнуван да грабна
къс от твоето звездно небе.
Дали твой съм избраник - не зная.
Все оставаш далечна и близка…
На мен стига онази омая
на стремежа към пориви чисти.
И макар като мен да угасне
след години стихът ми написан -
пак ще бъда щастлив, че била си
ти на дните ми участ и смисъл!
ОДА ЗА СВЕТЛИНАТА
На Боряна
Като чиста сълзичка отронена,
тя самата доскоро мечта -
дъщеря ми, светулки подгонила,
с волен смях стопля пак вечерта.
Неусетно здрач сънен се свлича
от скалите над мойто селце.
Моят път едно малко момиче
е поело в две детки ръце.
Те така са неопитни, палави…
Но аз вярвам на техния ден -
с такъв порив щом пътя са хванали
към мечтите! Жадуван рефрен.
И какво, че са тъй неукрепнали -
ще им светят светулки в съня!
А и къщите вече са светнали…
В моя път два живота вървят!
ПРИЗНАНИЕ
„А поезията е тъжен и дълъг сърдечен двубой -
с нея не може да се живее мирно и тихо.”
Христо Банковски
Понякога ми писва - проблеми нерешени
блокират мисълта, а волята у мен
сковава глас студен: - Излишно напрежение!
Подобно всички хора - бъди обикновен.
Сърцето направи по-твърдо и сурово
и стига път си сторвал на мравката дори.
Виж - другите живеят без твоите окови,
а дните им къде, къде са по-добри!…
Жесток и безпощаден остава си двубоят.
Едва ли победител накрая ще си ти.
Отнема ти съня. Краде ти и покоя.
До гроба ли ще гониш химерите-мечти?
Получи от съдбата плесници доста тежки
в замяна на това, че все открит си бил.
Какви недопустими, почти момчешки грешки
си правил! И ги правиш… Кой би ти ги простил!…
Оглеждам се назад - пропуснати победи.
Отстъпени рубежи. Но победен не съм! -
с очите на дете от листа бял ме гледа
роденото от мен почти като насън.
Сърдечният двубой ли? Да, знам, че похабява.
Но колко радост носи един изстрадан стих!
За капчица от нея дори си заслужава
поне един живот да посветиш.
ОПИТ ЗА ПОРТРЕТ
Има логика странна селякът,
нрав особен и поглед открит.
От ръцете му ражда се сякаш
звънко утрото в ранни зори!
Той за своя любов не говори.
Как ли мъка в гръдта му гнезди?
Ще го видиш по време на оран -
коленичил сред потни бразди,
бучка пръст да претегля в дланта си
с поглед влюбен, с лице на дете…
И разбираш - унесен и властен,
той легенда за вярност чете.
В ЧАСОВЕ НА РАВНОСМЕТКА
Да, случва се - положиш главата си в леглото:
умората пак дири към сънищата път,
но не заспива то - сърцето ти - самотно
останало след този ден дълъг пак на съд.
А съвестта отсъжда - загубен безвъзвратно
е всеки час от него. Прахоса го, нали? -
Не искаш да признаеш - кому ли е приятно
да прави равносметка, която ще боли!…
Спокойствието търсиш. И в негова услуга
нашепва мрака зъл: - Един ли като теб
спи вече седми сън до топлата съпруга,
прахосал цял живот с усмивка на дете…
Озъбваш се на мрака. Тя, съвестта, е права.
И се въртиш в леглото - сънят не идва все.
Будилникът звъни. И, стиснал зъби, ставаш
като пред изпит нов. А предният - не взе…
ЕСЕННА МОЛИТВА
Виж,
от тежкия прът
колко листи са долу -
под ореха.
Как от болка той
не издъхна сломен
още вчера!
А пък клоните пак
с ветровете
в утрото спорят.
И протягат ръце…
Ветровете
от болка треперят…
Нито стон.
Нито глас.
Той остава си орех.
И толкова!
Костелива съдба.
За достойнство
какво да говорим!
Дай ми силица, Боже,
и аз като него
в болката
свойта песен да дам,
подобно
листата на ореха!
ПОЛЮСИ
1.
Животът е игра безумна
на чувства, размисли и страст.
Оттича времето безшумно
през дланите ни час по час
в един стремеж, в една победа,
в невероятното почти,
в една любов несподелена,
в една усмивка, в две очи…
И неусетно, някак бързо
дори и за самите нас -
наречената зряла възраст
понасяме на рамена.
И стават грешките ни смешни,
и глупава наивността.
Съвсем не вече по момчешки
се отразява в нас света.
Достойнствата на дните наши
претегля трезво съвестта.
Започва явно да ни плаши
на пътя земен краткостта…
Потомците не ще излъже
и най-изкусния лъжец.
На този свят е всеки длъжен
да посади поне дръвче!
2.
Ти посади ли? Аз не смогнах.
Май всичко свое пропилях…
Повярвал в счупената стомна -
сам жаден цял живот живях.
В градината на свидни чувства
зъл вятър непрестанно ви.
Разминах се дори с изкуството.
А то - не вярвам да прости…
Не бях лентяй, нито пройдоха -
съвсем безхитростно живях.
Раздавах се на сто посоки.
Напразно. Тъй и не видях
една мечта осъществена…
А колко хубави мечти!…
С неутолен копнеж у мене
ще тръгна с някой залез тих.
Отивам си унил и тъжен.
Тече си времето. Тече.
А трябваше. Бях просто длъжен
да посадя едно дръвче…
ПЕСЕНТА НА СЕЛЯНИНА
В памет на дядо ми
Несгоди и лишения са писали
по ниското му чело
настойчиво
на мъката
съдбовно петолиние.
Очите -
като две ненужни ноти,
са хлътнали дълбоко.
Тъжна музика.
Ръцете са научени да свирят
единствено
на дървеното рало…
Земята!
Да, земята беше гамата
на устрема и вярата.
На болката.
Не вярваше ни в дявола,
ни в бога.
А в дланите си -
като кремък здрави.
И не умря! -
Той падна на колени
като акорд
тържествен
и трогателен
сред тракторните
дълги петолиния -
за първи път
със сълзи да се моли!…
А слънцето
прибираше декорите…
В РИБАРСКАТА ЛОДКА
Прекланям се, море, пред твоята стихия!
За мене ти не си ни черно, нито зло.
От красотата ти с вековна жажда пия -
усетил пак в гръдта си твойто тържество.
Гальовно-палав бриз, разрошил с длан вълните -
към залеза върви с догарящия ден.
А залезът - красиво, влюбено момиче -
изгрява в своя свян вълнуващо червен.
В зениците му чайки като песни леки
миражно се стопяват в полета си горд.
Вълните - бели рокли булчински облекли -
към сушата все водят своето хоро…
Рибарската ни лодка, в пътя си обратен,
навярно предусеща вече пристан тих -
забравила умора, пълна с улов златен.
Очаква я брегът, като мъжествен стих.
РЕСТАВРАТОР НА ИКОНИ
На Иван Йотков
Художник ли е или не? Защо ли
ателието има вид на храм? -
Най-вярващият с трепет тук се моли
с изкуството си - сам.
Макар и смъртен - връща вековете
с палитрата разкошна за света.
И затова в очите сини свети
иконно вечността.
От любовта на русия зограф
пак оживяват образите неми,
проядени от погледи и време
в мистичната игра.
Усмихват се под ореоли тежки
най-земните и истински светци:
орачи - с прегрешения човешки,
мадони, младенци…
Вселена е ателието тясно
на българската вяра. Дъх поспрете! -
Един зограф безхитростно и ясно
говори с боговете!
***
Разискреният поглед на росата
събужда недоспалите била.
Из клоните се втурва весел вятър -
уверен плясък търси на крила.
Забързан кълн възторжено наднича
над щедрата по майчински бразда.
А подранил кълвач реди на срички
приветствие към топлите гнезда.
Една искра, от птичи спор разпален,
разряза хоризонта разведрен.
И всичко грабва пролетния ден -
в поточето лице наплискал с длани.
ДЕТЕТО И СЛЪНЦЕТО
На Влади
Догаря в лумналия пламък
на залеза и този ден.
С хвърчилото синът ми малък
се спуска с порив дръзновен
да върне гаснещото слънце,
за да му свети и в съня…
Прилича ми на малко зрънце
сред звънкогласите поля!
Все пада книжното хвърчило,
препъвайки се с моя син -
естествено, не уловило
на Слънчо русите коси.
Но двамата са упорити
и вярват в крайната си цел…
Най-неусетно, зад върбите,
закри светилото лице.
Разплака се на глас детето,
заканвайки се дяволито:
ще чака утрото, в което
и слънцето ще улови то…
Погалвам потните къдрици
с цвят на презрял пшеничен клас.
И в грейналите му зеници
себе си пак виждам аз.
***
Ще издържиш, сърце. Ще издържиш.
Ти винаги ще си длъжник на мен
и длъжно си докрая да гориш!
Не може да не дойде този ден.
Какво до днес, че никой не разбра
пожарите под твоето небе!
А сякаш всичко бе една игра…
Наивност ли, мираж ли всичко бе?
Задъхваш се. Разбирам те - боли…
Един ли с лицемерие те трови!
Най-жалките несретници дори
се смееха на твоите окови…
По дявола! Не спирай ти, сърце!
С теб този ден не можем да изпуснем.
Ти знаеш, знам, какво е то изкуството.
Не може да не дойде този ден!…
