Панко Анчев

1.

Проблемът, поставен тук, е не само изключително важен за историята и характера на българската литература, но и още не му е намерено вярното решение. А решението му непременно ще постави на нови основи българското литературознание и ще отчете и очертае цялата пълнота и смисъла на литературния процес от средата на ХVІІІ век до наши дни.

Все още битува мнението, че модерната българска литература от преп. Паисий насам няма пряка връзка със средновековната и че зараждането й трябва да търсим не в прехода от една епоха в друга, а в разпада и преодоляването на фолклорното съзнание и неговия преход към художествено съзнание. Тази теза издигнаха през 60-те и 70-те години Георги Д. Гачев, Боян Ничев, Тончо Жечев, виждайки в нея обяснението на привидно необяснимите неща в появата на „История славяноболгарская” и характера на следващата след него българска художествена словесност, в нейното жанрово многообразие и естетическа същност. Още Боян Пенев категорична твърдеше, че няма приемственост между старата и новата ни литература и че старата е без художествени качества и обслужва не естетически, а чисто приложни цели. Той отрече наличието на художествено съзнание у средновековния български писател. Това правят в общи линии и литературните историци от по-късно време, въпреки усилията на литературоведите-медиависти (под влиянието и окуражени от руския литературовед акад. Дмитрий Лихачов) да докажат, че литературата на българското средновековие все пак притежава художествена стойност или поне белези на естетическа значимост. Така или иначе във фундаменталните трудове на Георги Д. Гачев „Ускорено развитие на литературата” („Ускоренное развитие литературы”), издадена през 1964 г. и на Боян Ничев „Увод в южнославянския реализъм” (С. 1971) се поддържа този възглед и върху него и двамата градят своите интересни и обосновани теории за характера на българското модерно художествено съзнание и литературата на Възраждането.

Защо твърдя, че този проблем е толкова важен? Защото разрешаването му ще помогне да видим как всяка нова епоха (в нейните различни проявления, сред които и естетическата) се самозаражда в предходната, как произлиза от старата, преодолявайки и отричайки я, но и като продължава да й бъде вярна и родствена до един определен момент. От него насетне тя е вече самата себе си и се развива по вече свои закони и правила. Ще можем и да си обясним смисъла и характера на началните етапи от историята на новата литература, в които се появяват любопитни творби. Понякога те са странни и необясними със своя привидно нов характер, в който няма нищо от предишната история, но внимателното им четене и правилното тълкуване открива тясна и здрава връзка с нея.

Общата закономерност е в принципа и механизма на прехода, но всеки национален преход съдържа в себе си уникални особености, дължащи се на различните условия, в които живеят и функционират народите, нациите и техните литератури. Тези различия са повече в модерната епоха отколкото в средновековната, тъй като модерното съзнание е по-диференцирано, свободно, разнообразно и твърде много зависещо от средата, начина на живот, условията, в които той се развива. В модерната епоха поради това се появяват много нови теории, философски системи; формират се нации и национални държави, които държат на своето своеобразие и различие от другите.

Смяната на епохи е смяна на условията за живот, на начина на производство, мислене, поведение, на нови ценности. Променя се материалният живот, но и общественият, а заедно с тях и общественото съзнание. Появява се нов тип човек с нов морал и отношение към живота и към самия себе си. Но смяната не става внезапно, рязко, изведнъж и без предварителна продължителна или по-кратка подготовка на всички сфери на обществения живот. Винаги в такива времена се създава една своеобразна „зона на ускорение”, в която новата епоха набира скорост, обособява се и се еманципира, придобива облика, в който да се прояви открито и безвъзвратно. Сега именно започват да се осъзнават промените, понеже стават видими и хората се нагаждат към тях. Това е най-сложното време, което и най-трудно се тълкува от историята, защото е неимоверно трудно да се отчете и опише и старото, което още не си е отишло, и новото, което още не се е закрепило окончателно. Свидетелствата, документални и художествени, още не са се откроили и уталожили като достоверни, поради което и са все още недостатъчни на брой; в тях все още липсват категоричните доказателства за извършените необратими промени.

2.

Боян Пенев отрече връзка и плавен преход на модерната българска литература със средновековната, понеже не открива художественост в старобългарската книжнина. Щом тя не е художествена, няма как да продължи чрез естествена трансформация в новото си качество на литература на модерната епоха. Според него, а и по-късно според Георги Д. Гачев българските писатели тогава са били преписвачи, а не творци. Не така краен е Боян Ничев, но и той оспорва корените на възрожденската литература да са в средновековието. Всички изследователи отчитат качественото различие на „История славяноболгарская” с цялата предхождаща я книжнина.

Българското средновековие за разлика от западноевропейското или руското би следвало да се раздели на три основни етапа: езическа държава и култура, християнска държава и култура и трети етап - на поробена държава и отнета автокефалия на Православната църква. Третият етап е най-сложен и драматичен и по-късно той в голяма степен определя характера на Българското възраждане - особено на неговото зараждане и ранно развитие.

През Средновековието държавата и нейният владетел са тези, които подкрепят и поощряват литературата и цялата култура. Литературата и културата обслужват почти изцяло богослужебната дейност на Църквата, а светската книжнина (доколкото се създава) е предназначена за аристокрацията и двора. Писателите са преди всичко монаси и архиереи, пишещи с благословението на църковната йерархия. Никой не твори, за да изрази себе си, следвайки личното си вдъхновение и порива на душата си. Писателят е служител на Църквата и пише за нея и по нейна поръчка. Неговите творби се четат в храма за всички, а не в усамотение и за забава.

Когато на Българската православна църква бива отнета автокефалията и в българските храмове започва да се служи на гръцки, рязко запада и литературният живот. Потребността от книги на български език намалява. Манастирите запустяват или се населяват с малообразовани монаси. Почти няма българи архиереи, които освен всичко друго да благославят и поощряват писането и преписването на български книги. Изчезва българската аристокрация, която навсякъде през Средновековието е големият поощрител на литературата и културата. Сега просто няма за кого да се пишат книги. Никоя друга православна държава, паднала под османска власт, не е претърпяла подобна хуманитарна катастрофа. Навсякъде другаде аристокрацията продължава по един или друг начин да е жива. Но не и в България. Затова и рязко намалява интензитетът на литературния живот; рядко се пишат нови творби. Преписваческата дейност е затруднена от липсата на подготвени кадри, а и поради това, че по-рядко се строят и освещават нови храмове, заради които да се подготвят нови книги. Писатели и преписвачи, които оставят приписки, сега са не съвсем образовани свещеници или светски лица.

Аз тук говоря за литературата, каквато тя е била от ІХ век насам и каквато трябва да е в една нормална обществено-политическа, църковна и естетическа обстановка през Средновековието. Духовният живот на народа, т. е. на „нисшите слоеве”, от които след падането под османско иго е съставен българският народ, е от друг характер - той почти няма пряко отношение към създаването българската литература. В литературознанието се утвърдила тезата, че той е почти изцяло в сферата на фолклора, т. е. на устното творчество. Това наистина е друга сфера, която е много зависима от народните (при това езически) вярвания. Той задоволява потребностите от знания, естетически преживявания, вярвания предимно от него. Фолклорът тогава е много повече от изкуство и литература, за какъвто днес може да бъде смятан. Устното творчество се създава по други правила и заради други цели, различни от тези пред литературата - особено средновековната. Но българинът живее и със средновековната литература, която слуша в упоение в храма. Той е вярващ християнин и сравнително не малка част от времето му преминава в богослуженията, молитвите, последованията от най-различен вид.

Промяната в структурата на българското общество след поробването определя и характера на българското социално-политическо развитие и особено прехода към модерната епоха, каквото е т. нар. „възраждане” на българския народ и неговата държава. Възражда се идеята за изгубената преди пет века държава на Средновековието и то в онези периоди, когато тя е изключително могъща. Врагът на новото съсловие е не аристокрацията, каквато няма и в османското общество, а политическият и духовен поробител. За да се отхвърлят тези поробители,  е необходимо да се води борба - въоръжена, идеологическа, политическа и със средствата на литературата и изкуството. Но преди това е необходимо да се формира нацията, която да обедини в  себе си всички българи. Нацията и националното съзнание се формират с активното участие на литературата.

Основният характеристичен белег за началото на Възраждането е започващият процес на формиране на българското национално съзнание. Това обаче е немислимо без създаването на буржоазия като социално съсловие. Буржоазията е двигателят на радикалните социално-икономически промени, които всъщност и я създават. Но тя не се създава „из небитието”, от нищото, а е продукт на промяната на икономическите отношения, на пазара и пазарното стопанство. Тя е любимото дете на капитала, който тя предстои да натрупа, за да забогатее и го впрегне в производството на материалните и духовните блага.

Светът, в който се ражда и развива българската буржоазия, е свят малко или много затворен и изолиран от европейския, където вече тези процеси са достатъчно напреднали и са дали видими и всеобщи резултати. Но и в Османската империя проникват „ветровете на промяната”, формиращи нов икономически и политически климат. Това не е нито бързо, нито лесно, но така или иначе е непреодолимо и колкото и да протича бавно, все пак е очевидно, резултатно и необратимо.

В своето „невинно” детство българската буржоазия е национално осъзната и се чувства отговорна за народните съдбини. Тя има нужда от свобода и условия за развитието си, които се постигат най-напред с отхвърлянето на духовната зависимост от Константинополската патриаршия и поощряваната от нея гръцка асимилация на българите. Независимата Българска православна църква ще очертае границите на всички територии, населени с българи и ще даде реалната представа за големината и силата на българския пазар. А това означава и на политически свободната българска държава. Възраждането е времето, когато тези нови идеи, родени и възприети от българската буржоазия, стават идеи на цялата нация. Нацията също като буржоазната класа се осъзнава не само „за себе си”, но и „в себе си”. Тогава и буржоазно-демократичната, и национално-освободителната революция, с които е белязана епохата на Възраждането на българите и другите балкански народи, са в своя възход и сила.

В тази сложна, противоречива и драматична обществено-икономическа и политическа ситуация се ражда и новата българска литература, чиито начинател е преп. Паисий Хилендарски.

3.

За да характеризират естетическата среда и типологията на националното естетическо съзнание, в които се ражда и развива модерната българска литература, изследователите най-често цитират знаменитата глава от романа „Под игото” на Иван Вазов „Представлението”. Там се разказва как се подготвя и представя пред зрителите на Бяла Черква драмата „Многострадална Геновева”. Акцентира се най-вече на реакцията на публиката, на нейното наивно и неподправено възприятие на театралните условности, за които тя очевидно няма нито знания, нито сетива. Затова и всичко, което се показва на сцената, е реалност, в която и публиката участва - при това активно и коригираща допуснатите според нея несправедливости. Тя спонтанно и открито оценява поведението на действащите лица, а чрез тях и на изпълнителите, вживява се напълно и изобщо не признава правото на естетическата реалност да се проявява. Това е така, защото, както смятат и Георги Д. Гачев, и Боян Ничев, естетическото съзнание е фолклорно, формирано и възпитано във фолклорната среда, в която действат други правила и закони. Според тях всичко в изкуството е истина и реалност, а не условност. Подобно съзнание притежавал и знаменитият хидалго Дон Кихот Ламаншки от романа на Мигел де Сервантес „Дон Кихот”. Българският свят излиза по подобие на западноевропейския от своето фолклорно детство, но е още в него и реагира в онази действителност според нормите на фолклорното съзнание.

Описанието на Иван Вазов е блестящо, но неговата достоверност не бива да се генерализира и върху него да се гради теория за особеностите на прехода от една епоха в друга. Защото и в „Записки по българските въстания” Захарий Стоянов свидетелства за същото време, но вижда и описва други характерни моменти, които нямат твърде общо със свидетелствата на „Под игото”. А и в романа „Под игото”, дори във въпросната глава, има достатъчно други аргументи в подкрепа на противоположна на тезата на Гачев и Ничев. Нима самата подготовка на представлението е във фолклорния свят? Напротив, „актьорите”, т. е. тези, които създават изкуството и изразяват своето естетическо съзнание, се държат по съвсем различен от публиката си начин и възприемат пиесата във всичката й условност, но и с нейната нормална художествена среда.

Дебело трябва да се подчертае, че българската литература на модерната епоха в никакъв случай не се ражда подобно представлението на „Многострадална Геновева”.

Фолклорът е естетическо осъществяване на безписмения народ. Той е едновременно социална среда, познание за живота, творческо възпроизвеждане на света, отношение към социално-историческото време, съпреживяване на чувства, и настроения, израз на обществено съзнание и критическа оценка на битовата и природната реалност, философия на нисшите и безпросветни социални слоеве. В българския свят фолклорът такъв, какъвто го имаме записан и изучен, е в значителната си част езически, дохристиянски. Той е друга система и е напълно различен от света на средновековната българска литература и се създава по съвсем друг начин от нея, макар да се създава и съществува паралелно с нея.

Тези светове неизбежно се пресичат, взаимодействат си и си влияят, приближават се един към друг, но и постоянно се отдалечават, за да останат различни и разделени - поне до началото на модерната епоха. А и по-късно, та чак до наши дни. Но те не могат да се пораждат или да произлизат един от друг, колкото и близки да са в определени исторически моменти от своето развитие, защото са продукт на различни обществени и естетически съзнания и задоволяват различни естетически и обществени потребности. Те са различни, защото е различна условността в тях, т. е. съзнанието за достоверността на казаното, представеното и изобразеното. А още и това доколко е активна или пасивна ролята на тези, които четат, слушат или гледат. Някогашният автентичен фолклор трудно разделя твореца от публиката, защото всички са едновременно в една или друга степен са творци и публика. Докато в литературата това разграничение е строго прокарано и не може да се заличи.

Мнозина твърдят, че фолклорът е най-яркият и пълноценен израз на българската народна душа. Няма спор, че народът се изразява в народното творчество, но това той прави не само в него и чрез него и според мене е пресилено твърдението за неговата абсолютност. Още повече в условията, изредени по-горе, на които отговаря фолклорът. Българското не е само в образите и ритмите на народната песен, танц, поговорка, багра, форма и цвят, а навсякъде в изкуството, изразяващо българската национална душа, начина на мислене, особеностите на бита и традициите.

Фолклорното съзнание, за което говорят Георги Д. Гачев и Боян Ничев, не е само начин на художествено мислене и пресъздаване на света, а състояние на народния ум, устойчиви представи за живота и човека, оценка на реалностите, разбиране за човека като част от природата, в която всичко се повтаря по определен ред и в определено време. То предопределя и отношенията му с нея, преклонението и борбата му със стихиите й, неотделимост от установения в нея ред. Фолклорното съзнание е съзнание на бита и традицията, на неизменността в постоянното обновление на природния живот. То ражда свое изкуство, което е много повече реалност на бита отколкото условност. Чрез това изкуство хората общуват помежду си, споделят вълнения, търсят помощ, молят се на природата да ги пази и им помага. То е религията на труда, бита, ежедневието на безкнижния и безписмения слой на обществото. В модерната епоха обаче това съзнание изчезва, защото всичко в живота на буржоазното общество се унифицира, секуларизира и намира своето прагматично обяснение. Но фолклорът не изчезва - той само се преобразува в друг вид и придобива друга стойност.

4.

В преобладаващата си част средновековната българска литература е богослужебна, свързана е с дейността на Църквата, религиозна е по дух и същност и е израз на християнско съзнание и вяра.

Всяка епоха има своя литература, която е различна от литературите на предходната и следващата епоха; тя има своята специфична структура, начин на създаване и разпространение, особености на своята естетика, тип писател, език, изразни и изобразителни средства, своя жанрова система.

Българската средновековна литература се създава за Църквата и принадлежи на Църквата. Тя е предназначена за четене и слушане преди всичко в храма и по време на богослужението. Затова и се пише и преписва от духовници - най-често монаси и архиереи, защото в онова време те са грамотните хора. Православното богослужение е красиво, вълнуващо, въздействащо чрез словото и музиката, поради което се нуждае от високо художествени текстове, написани на красив и богат език. Но и точен до съвършенство, тъй като в Словото Божие не са допустими двусмислия, неясноти, грапавини, лош стил, неверни образи. Думата придобива особен смисъл и красота, за да достигне до ума и сърцето на богомолеца. И понеже тази литература е предназначена преди всичко за слушане в храма, тя трябва да е естествена, достъпна, лесна за произнасяне, разбираема, въздействаща. В това е и нейната художественост.

Твърденията на Боян Пенев, Гео Милев, та чак до Георги Д. Гачев и Боян Ничев, че средновековната ни литература не е художествена или пък усилията на руския акад. Дмитрий Лихачов да доказва, че тя притежава художественост като на модерната литература, са безпочвени. Те са породени от непознаването й и от невярното и атеистичното й тълкуване и осмисляне. Как иначе да си обясним твърденията, че само в случаите на нарушаване канона тази литература придобивала художественост, защото едва тогава си позволявала да пресъздава народния живот. Средновековната литература никога не нарушава каноните, стига разбира се да не е еретична - каквато също се пише. Служебният характер на тази литература съвсем не означава, че е съставена от сухи и безлични документи. Напротив, той още повече доказва високата й емоционалност и естетическа стойност. Но емоционалността и естетическата й стойност е в други граници и с други измерения, различни от тези, с които оценяваме литературата на модерната епоха.

Как тогава се осъществява преходът от средновековното към модерното естетическо съзнание, а от там и от средновековна към възрожденска литература, т. е. литература на новото време?

Във всеки преход трябва да се отчита какво се запазва от досегашното и какво ново се придобива, което може да бъде видоизменяне на старото или създаване нещо ново родно или привнесено от чужди литератури. Обикновено в този преход новото е далеч по-малко като количество от старото, но то е придобива такава сила и естетическа енергия, че налага бързо отпечатъка си и създава нова неотменима традиция, върху която се определя по-нататъшното развитие на литературата. В този смисъл не е трудно да се види „средновековният” произход на преп. Паисий Хилендарски и неговата „История славяноболгарская”. Първият модерен български писател, начинателят на Възраждането е средновековен монах, мислител и историк. „История славяноболгарская” не е предназначена за „домашно” четене (не бих казал индивидуално, тъй като през Средновековието четенето в много редки случаи е индивидуално и извън църковната общност), а за слушане в храма, за проповед и църковни беседи. „Историята” е родена в манастир и от хилендарското монашество, а не е дело на един-единствен човек. Преп. Паисий не би могъл да напише нито ред (да не говорим пък да напусне манастира и тръгне по българските земи да разнася своето вдъхновено от Бога слово) без благословията на игумена за изпълнение на послушание. Идеите, които той развива в книгата си, са идеи, които несъмнено са обсъждани в манастира, а не са само на автора. Монахът няма собствена воля и изцяло е отдаден на вярата, Църквата и манастира. Затова по-късно дава книгата си за преписване на духовници, които после да я четат на Божия народ в храма.

Но в книгата му има нещо, което коренно я отличава от типичната средновековна българска книга. За първи път в българската литература българското се разбира и представя като важна отличителна черта на един народ от всички останали и особено от гръцкия, който провежда асимилаторска политика спрямо българите. Съзнанието за националната отлика е агресивно съзнание, чрез което народът трябва да се противопоставя, а не да дружи и обича народа, който иска да го погуби - макар че и двата народа са православни! Противопоставянето не е по средновековния маниер - срещу някой, който воюва с против владетеля и желае да окупира неговите територии и поданици, а в духовен план и като сблъсък на национални ценности и интереси. Едни срещу други застават вече хора, които, макар и православни християни, са различни по националност и осъзнават това различие като изключително съществено и не подлежащо на заличаване. Преп. Паисий нарочно го възбужда и засилва, доказвайки миналото величие и превъзходство на българите над гърците. Българите не са повече християни, повече вярващи от гърците, нито с повече нравствени и религиозно добродетели, а са различни с много богатото си минало, със славната си история, с превъзходството на своите войници, царе и светии, със своя език и духовна и материална култура.

Другата идея, произлизаща от идеята за различието по национален признак, с която преп. Паисий прекрачва прага на Възраждането и поставя началото на прехода към модерната епоха, е идеята за възстановяването на националната държава. Той е първият, който я формулира и прокламира в литературата и с това отваря възраждането на българската нация и прокарва пътя към национално-освободителната революция. Тези две идеи са буржоазни, светски, модерни. Средновековният човек не ги познава и не ги изповядва. Те се раждат точно в прехода от една епоха в друга, за да стимулират предстоящите радикални промени и утвърждаването на новата социално-икономическа и политическа система.

5.

Идващите след преп. Паисий Хилендарски св. Софроний Епископ Врачански и архм. Неофит Бозвели писатели са също духовници и книжовници от незавършения преход от Средновековие към новото време. Те пишат богослужебни творби за Църквата и й служат всеотдайно, стриктно спазвайки каноните. Страданията им са страдания заради вярата, а не светски и буржоазни. Такива са те и в литературните си произведения. Участието им в светските дела е пастирско и архипастирско и със съзнанието, че миряните следва да бъдат напътствани и водени по прави път към Бога и в техните земни проявления, за да не грешат.

Св. Софроний е един от най-активните и продуктивни църковни писатели на своето време. Той пише, превежда и преписва книги, използвани от Църквата в различните нейни служби и последования, както и за проповеди и напътствия. Трябва да се подчертае, че знаменитата му творба „Житие и страдание” е писана не за публично разпространение и приложение в богослужебната дейност, поради което в нея са проявени толкова много светски елементи. Тя става творба на новата литература не по своето предназначение, а с факта на обнародването си като литературен текст. Ако това не беше станало (а то можеше и да не стане), „Житие и страдание” щеше да бъде просто една разказана и описана лична история за сведение и щеше да си остане един красноречив, но обикновен документ за живота по времето на св. Софроний.

Чрез св. Софроний се проявява естетическото съзнание на тогавашния български писател, начина на служение и типа литература, която този писател създава. Св. Софроний стои на границата между епохи; той знакът на  историческия преход, в който  е обичайно противоречията да са от този характер и да се преодоляват плавно и  естествено. „Житие и страдание” се превръща в литература в момента на публикацията си, защото времето вече е готово на такъв тип художествено произведение. Творбата обаче трябва да се чете именно в контекста, в който е написана и получила известност, защото превръщането й от обикновена автобиография-информация в произведение на изкуството е свидетелство за сложността на преходното време, за неговата противоречивост и непрекъсната изменяемост. Тя разказва преди всичко за страданията и мъките на вярващия християнин за вярата, а после е и свидетелство за живота на българите и техните изпитания. Това е нейният исторически, идеен, религиозен и политически контекст. Никак не е случайно, че е наречена от самия автор „Житие и страдание”; не само „житие”, защото жития се пишат за светци, които са страдали за вярата, но и „страдание”, за да се подчертае какъв и животът на духовника, архиерея и изобщо на българина - православен християнин в Османската империя.

При архм. Неофит Бозвели виждаме по-дългия път, който модерната българска литература е извървяла от Средновековието към Възраждането. Неговата „Мати Болгария” е почти светско произведение, поставящо главния политически проблем в новата обстановка - борбата за независима Българска православна църква. Това е борба срещу Константинополската патриаршия и нейните гръцки архиереи и свещеници. Отец Неофит поучава как трябва да действат българите, за да измолят турския султан да даде независимост на тяхната Църква. Средновековният писател използва познатите жанрове, за да внуши нови идеи и настрои по нов начин тези, които го слушат или четат.

Тези, които слушат или четат творбите на новите писатели, са напълно способни да разбират казаното, да му повярват и го осмислят. За тях не е трудно да влязат в „конвенцията” на променящата се литература и сами да участват в прехода й от средновековно в модерно художествено съзнание. Те няма защо да „преодоляват” „фолклорното” си съзнание, за да станат част от това ново време. Още по-малко това е необходимо на писателите, а и за самата литература като естетическа система.

Литературата в този свой период на преход е все още по-близо до Средновековието що се отнася до повествователния елемент, жанровете и езика. Тя не измисля, не отдава предпочитание на личните чувства и преживявания, дори не изобразява. Това е особено словесност, която носи белезите на средновековната книжнина, но е събрала в себе си патоса на модерната епоха. С нея и чрез нея се извършва грандиозна трансформация на естетическото съзнание. Но трансформацията няма да приключи веднага - ще трябва да преминат и 20-те години, за да се убедим, че те са необратими и че действително в българския свят е дошло новото време.

6.

Преходът от Средновековие към модерна епоха се извършва и при активно и плодотворно външно влияние. Българският свят се е отворил, приел е, макар и да не го осъзнава в пълна мяра, да бъде част от европейската общност и да върви по пътя, по който отдавна вървят народите на Европа. Обуржоазяването бързо, макар и не толкова, колкото ще искат водачите на Българското Възраждане, започва да се чувства все повече и да става видно, че се е формирало ново съсловие, което уверено излиза на историческата сцена и ще определя поведението на българското общество. Животът започва да става друг - най-вече в градовете, където все по-бързо се развиват занаятите и търговията, които излизат от затвореното стопанство, за да се създава модерният пазар на стоки, услуги и работна сила.

Установява се нова обществена и естетическа действителност, която функционира по други правила и норми - различни от тези, действали до преп. Паисий. Появи се е нов тип човек, тепърва започващ да преодолява в себе си вярата и религията, заживяващ по правилата на модерната епоха. Това е секуларният човек, призван да извърши българската национално-освободителна, но и българската буржоазно-демократична революция. Той е или селянин, или гражданин, но вече излиза из средновековното си битие и начина на мислене на средновековния човек.

Средновековното съзнание се ерозира чрез отделянето на човека от Църквата и отказа от вярата и включването му в политиката. Този процес е виден дори и в набиращата скорост борба за независима Българска православна църква. Политиката е средата, в която се формира гражданското общество и в която сега все по-уютно се чувства ренесансовият българин. Ренесансът и в България е преодоляване на Средновековието, а не на фолклора и фолклорното съзнание. Защото фолклорното съзнание, както вече стана дума по-горе, не е християнско, а езическо. Нещо повече, това съзнание, доколкото можем да говорим за него като нещо реално и важно, облекчава прехода към буржоазното светско съзнание, улеснява го и се поставя на неговите услуги. Не е случайно, че още през Възраждането литературата ще се обърне към фолклора, за да черпи от нея изразни средства и вдъхновение; той става за нея един от образците, към които тя се стреми и  които я вдъхновяват.

Първите творби на новата българска литература нямат нищо общо с фолклора. Те са изцяло в духа на средновековното художествено съзнание, възприемащо книгата и литературата като богослужебна дейност, а не като средство за лична изява. Затова не се нуждаят от други изразни средства и образна система извън тези, с които разполага средновековната книжнина. Когато обаче писателят „излезе извън Църквата”, трябва да бъде друг, за да изрази новия човек. Друга вече е литературата: много по-условна и поради това по-образна, алегорична, метафорична и „художествена”. Тя се нуждае и от нов език. Черковнославянският вече не е способен да изразява новата душевност и да е адекватен на движенията в душата на обуржоазяващия се българин (а и той не е говоримият български език, поради което е непонятен извън богослужението и не се прилага в битовото и естетическото общуване на новия тип човек). Книжовният български език още не се е формирал и в състоянието, в което тогава се намира, е недостатъчно богат и благозвучен, за да се пресъздаде чрез него душевността и облика на новото време. Тогава на помощ идва фолклорът с неговата метафоричност и образност, с богатството от думи, с които разполага.

Езическото фолклорно съзнание е с далеч повече фантазии отколкото християнското. Християнинът не мисли „извън Евангелието” (Св. Василий Велики), докато езичникът няма ограничения и забрани. Християнинът знае кой е „пътят и истината и животът” (Йоан. 14:6), докато езичникът сам или с помощта на езическата памет, която наследява чрез фолклора и митологията, трябва да намери своята истина, да я познае, за да върви по пътя на живота. Но истините за него за много и пътищата, по които върви, за да ги търси и намира, безчет. Той е с повече въображение, но и по-неуверен и безпомощен в своята борба с живота и природата. Фолклорът осмисля тази борба и като я опоетизира, придава й екзистенциална значимост. Емпиричното знание лесно придава подобни значимости, обявявайки и най-простото явление за същностно, като го представя в грандиозни размери и с безподобна сила. Така то може да бъде омилостивено, смирено и възпряно да извърши посегателството си над беззащитния човек. Фолклорният човек няма кой знае какви защитни сили; но той е уверен, че чрез поезията и песента е в състояние да свърже силата на стихията и я отклони от собствената си гибел. Той я нарича с различни имена, описва я в различни форми, за да я лиши от вътрешното й единство и така да я заблуди в намеренията й.

Модерният човек повторно се изправя пред същите опасности, пред които бе и фолклорният езичник. Той има друго съзнание и друг опит, но не и други средства, за да изразява тревогите и страха си от опасностите, които са надвиснали над него и които постоянно го измъчват. И никак не е случайно, че се обръща за помощ и вдъхновение към фолклора. Там той вижда себе си, въплътен в образи, символи, вярвания, представи, идеи и слово. Фолклорът се обявява за автентичната българска митология, а това означава и вяра. Апологията на фолклора, която се въздига още през 20-те години на ХІХ век, е отрицание на принципите, които ръководят средновековния човек и които са все още принципи на човека на прехода към ренесансово съзнание.

Това е нова реалност, вътре в която ще се осъществи и утвърждаването на буржоазния човек и неговото ново естетическо съзнание. С други думи, модерната епоха не е преодоляване на фолклорното съзнание, а е по-скоро неговото приобщаване и приспособяване към секуларността и атеизма на буржоазния човек. Апологията на националното се нуждае от език и образи и тя ги намира във фолклора, обявен вече за еманация на българския национален дух. Сега обаче тя ги стилизира, а не ги възприема като органични свои съставки, защото е обогатена с научни знания и обяснения на природата. Тя се нуждае от красотата на фолклора, за да използва механизмите на нейното въплъщение в изобразителната система на новото изкуство.

7.

При цялата си вътрешна сложност и неизясненост преходните времена изглеждат много прости, еднообразни и неинтересни. Те заблуждават изследователите, като им внушават лъжливи представи за себе си. Тези времена сами не знаят почти нищо за себе си, не умеят да казват открито това, което знаят, и което носят. Трудно е да се отдели старото от новото, защото те съществуват често като едно общо цяло, а не се показват разделени и различни.

Затова много е важен методологическият подход към тези явления. Те наистина се нуждаят от специален подход и от внимателно вглеждане. Често установената терминология, резултат от утвърдени представи и истини за определени периоди и процеси, механично се пренасят и върху предходните периоди. Излишно е да казвам, че е безуспешна подобна манипулация. Така се подхожда и към Българското възраждане. То се подвежда под един „знаменател”, придава му се един облик. А нашето възраждане е едно в своето начало, друго в зрелия си етап и още по-различно в своя залез. Идеята за националното освобождение и възстановяването на българската държава му е придала характера на епоха на национално-освободителна революция, докато истински главното е раждането и установяването на буржоазно-капиталистическата социално-икономическа и политическа система. Възраждането е друг начин на живот със свой начин на мислене и организация на обществото на буржоазните хора. Това общество, разбира се, е национално и се стреми да се организира в национална държава. Национално-освободителната революция обаче не може да се извърши, докато буржоазната революция не приключи или, в най-добрия начин, не достигне до най-високата си възможна за условията точка. Т. е. докато възрожденския човек не се осъзнае в пълна мяра като буржоазен човек, а това означава като българин, който не търпи политическо иго и неудържимо настоява да живее с собствена национална държава.

За тези процеси свидетелства българската литература от преп. Паисий до Освобождението. И то не само преп. Паисий, св. Софроний и архм. Неофит, но и другите писатели от тяхното време, които според степента на собственото си проникновение в духа на времето, малко или много разработват тематиката и проблемите, които те формулират и които обществото е започнало да разрешава. Писателят от този период е повече от писател: той е книжовник, просветител, обществен деец, идеолог, преводач, преписвач на книги, автор на учебници, издател, мисионер. Все повече се разширява светската основа, върху която той изпълнява своето служение на духовник. Но сякаш най-важното му отличие от миналото е, че той се чувства различен от гръцкия духовник, който също е православен, но враг на каузата, на която започват да служат новите българи - борбата за църковна независимост. Започва нещо, което преди е било немислимо: султанът е любящ отец, който ще избави православните българи от робството на православния Константинополски патриарх и от гръцкото духовенство. Малко се говори за това лице на Българското възраждане до края на 50-те години на ХІХ в., но то е видно в литературата, а и в обществената история. И не бива да бъде пренебрегвано.

Литературата активно участва в обществените процеси и достоверно свидетелства за тях. При това и участва, и свидетелства открито и с всичките средства, с които разполага. Оформящата се нация, която започва да се осъзнава не само „за себе си”, но и „в себе си”, изисква съответната литература и култура, за да се укрепва общественото съзнание и се формулират ясно и точно обществените проблеми.

Българското литературознание е забелязало една любопитна особеност на творбите от втората половина на ХVІІІ век. Както преп. Паисий, така и редица (да не кажа - всички) негови съвременници подчертават, че са автори неуки и че пишат просто за простите и неуки хора. Това се забелязва и в много приписки от по-ранни години. Боню Ангелов подчертава по този повод: „Постоянното наблягане  на мисълта, че пишат и че трябва да се пише на жив народен език, дава известно основание да се твърди, че българските книжовници през ХVІІІ в. водят целенасочена борба срещу една консервативна школа у нас. А това е хубав израз на борбата за изграждане на български литературен език, толкова тежка и пламенна през ХІХ в. до Освобождението. (подч. а., вж. Боню Ст. Ангелов. „В зората на българската възрожденска литература”, С., 1969, с. 21) Тук се проявява една друга тенденция, в която има голяма доза политически елемент. Авторите и преписвачите подчертават своя „нисш произход” и „слаба грамотност”, за да се отграничат от гръцките книжовници, претендиращи за „ученост”, с която уж превъзхождат българите. Презрението към „учеността” обаче се превръща в един от най-важните антигръцки аргументи в българския обществено-политически и духовен живот. „Учените гърци” са коварни, жестоки, неблагодарни; те желаят злото на нашия народ. На тях се противопоставят хора „прости”, „слабограмотни”, но верни на народа си и показващи истината за историята и съвременното състояние на българите. Тези от българите, които се обявяват за „учени”, са обикновено гъркомани, учили в гръцки училища и срамуващи се да се нарекат българи. Но и „простите” могат да пишат и творят, да учат и водят народа си и след тях трябва той да върви, за да излезе на пътя на свободата. Такова заключение прави преп. Паисий, а след него и св. Софроний и архм. Неофит. Тях народът ги е избрал, а не гръцката пропаганда, не емисарите на Фенер, от които всички трябва да се пазят.

Българското Възраждане е дело на „ниските” социални слоеве, на бедните и тези, които нямат възможност да се учат, но които ги превъзхождат с нравствени добродетели и любов към отечеството и всичко родно. Няма съсловни граници, които обикновено се прекосяват, за да се достигне до тези, които трябва да се включат в движението за духовна и политическа свобода. Равни с равни говорят, поучават се и заедно вървят. Но равенството не е само съсловно, но и в „грамотността”, в „простотата”. Това изключва лъжата и заблудата и създава необходимото единство вътре в йерархията на национално-освободителната революция и изобщо във Възраждането.

Тази особеност на Българската възраждане не изключва идейните спорове, дискусиите и политическите и естетическите борби, но те се водят на други равнища. Тяхното значение е изключително важно. Те се зараждат именно сега, макар да се проявяват открито по-късно. Но още в най-ранния етап на новата епоха те се синтезират, предусещат се и се подготвят бъдещите участници в тях. Сега-засега са почти невидими, но настояванията на някои то първите ни модерни писатели, че са „прости и неуки” формулират аргументите на бъдещите участници в бъдещите дискусии.

8.

Литературата на ранното ни Възраждане има усещането и формира съзнание за важността на процесите, които отсега насетне предстоят и в които тя трябва да участва активно. Жизнено необходимо е да се породи и утвърди националното съзнание. Народът трябва да се превърне в нация, за да разбере своята сила и способността си да живее свободен в свободна и независима държава. Но той ще стигне до тази своя държава не защото така е редно или защото някъде другаде други народи живеят така, а понеже така е било и така трябва да бъде. Историята го учи, че някога е бил могъщ владетел, понеже е бил свободен и е имал своя държава. Миналото трябва да се възроди в оная си част, която е най-достойна за българския народ - Средновековието и могъщата империя на Борис І, Симеон Велики и Асеневци. Възраждането е възстановяване на определено минало, към което народът трябва да се стреми, за да изпълни новата си мисия. Затова не е случайно, че то започва не с друга някаква творба, а именно с „История славяноболгарская”. И само за тридесет години, от 1761 до 1769 г. освен историята на преп. Паисий се появяват още две подобни книги: на отец Спиридон и Зографската история, чийто автор е неизвестен. Това показва колко нужни са били историческите знания и колко необходими са книги, които да помагат на духовниците и учителите в техните проповеди и поучения.

Историческите съчинения, които се пишат през втората половина на ХVІІІ век имат огромно значение, тъй като дават солидни аргументи на т. нар. „историческо право” за доказване, че исканията на българите за собствена Църква, а по-късно и за национална държава са напълно основателни. Виждаме обаче как една идея постепенно придобива мащаб с помощта на различни средства, за да изпълни изцяло националното съзнание и подготви национално-освободителната революция. Без литературата това в никакъв случай не би могло да се случи. Модерната българската литература още в зората на своето съществуване е водещата идеология на модерното време.

Историята влияе не просто върху зараждащото се национално съзнание, а върху националното честолюбие, което е трябвало да бъде провокирано и постоянно подхранвано. Честолюбие има у всички хора, но преобразуващият се народ в нация тепърва го придобива. Донационалното общество не е честолюбиво; честолюбиво е националното общество, тъй като самата буржоазия, която е неговата движеща сила, е амбициозна, претенциозна и не понася друг да я превъзхожда. Подобно е това чувство в нацията. Забележете как преп. Паисий говори за българските предимства и гръцките недостатъци, които гърците обръщат в своя полза и ги натякват на българите. Българите се поддават на тези лъжи, защото не познават историята си; затова тя трябва да им бъде показана в цялото й величие и истина. С преп. Паисий започва един дълъг процес на „обучение” по история на българската нация. То се ръководи от българските духовници и учители.

Историята компенсира съвременното състояние. Тя обаче показва защо сме толкова изпаднали, кои са причините за бедите. Тези, които сега лъжат, че сме глупави и прости, са в основата на бедите ни; те са проявявали коварства, подвеждали са българските владетели, както сега подвеждат и турския султан. Фактите са безспорни и трябва да се знаят от всички.

Но още по-важно е да се внуши на народа, че в историята има неизбежна повторяемост и славното минало винаги се повтаря - стига, разбира се, народът да е готов на това и да го желае силно. Теорията за цикличността в историята е изключително важна за формирането на революционната пропаганда. Тя провокира писането на исторически съчинения. Чрез нея се въздейства върху националното честолюбие и се формира убеденост, че добрият край на борбата за национална и църковна независимост е неизбежен. Великият някога народ, чиято държава е била сред най-силните в Европа, не може търпи унизителното робство и скоро ще се въздигне отново. Идеологическите стимулатори използват доста успешно уроците на историята.

Модерната българска литература още в своето зараждане проявява естетическа и политическа зрялост и успешно намира темите и езика, за да бъде достъпна за всички обществени слоеве. Нейната мобилизационна същност се проявява в съзнанието за „ползата от историята” и в умелото привеждане на обилни доказателства в угода на историческото право. А то е логически обосновано и е възприето в международната практика - особено в започналия процес на разпад на Османската империя и преначертаване геополитическата карта на Европа. Неговата логика е в това, че всяка държава трябва да се разпростира върху териториите, населени от нацията, а там, където се появява спор за принадлежността на дадена територия, историческото право влиза в сила. Затова и българската национално-освободителна революция започва (с помощта и активното участие на българската литература) с борби за църковна независимост; Църквата ще покаже къде са българите и върху какви територии се простира диоцезът й, а литература ще приведе и доказателства и аргументи от миналото. Тогава ще се види кой е собственик и стопанин на българските земи и кой завоевател.

9.

Българската литература навлиза в модерната епоха политически и естетически зряла и със съзнанието, че е национална и трябва да служи на каузите на българската нация. В литературата е заложена, формулирана и изразена идеологията на национално-освободителната революция. Тази идеология ще се развива и разширява, ще придобива нови нюанси, ще става основа на все повече автори и творби, но ще запази главния си смисъл, за да поддържа историческия ход на възрожденската литература, а и на самото Възраждане. Те преодоляват по този начин Средновековието и утвърждават ново обществено и личностно съзнание.

Така приключва една епоха и започва друга.