ПРОКЛЕТИЯТ ИЗМИР
Една жена запъхтяна вървеше нагоре към Хаджиева чука. Така бързаше, като че ли се беше запалил света. Отдалече кучетата я усетиха и залаяха. Като се показа саята, се развика:
- Буба, буба, стягай багажа! Довечера овцете трябва да са в селото, заминаваме в Измир.
Старецът се изправи и погледна учуден дъщеря си.
- Какво те прихвана, мари Атиже? Какво приказваш? Да не си се побъркала? Какъв Измир думаш?
- Слез в село да видиш какво приказва радиото. Пътят за Турция е атварун. Хавата се разклати! Всички са стягат за Турция. Ние какво да правим тука? Сега му е времето. Да останем тук да се подиграват с имената и с вярата ни? Отиваме при миллета си. Да си умрем в наша земя. Стига робия.
Старецът я слушаше и жално я гледаше. По време на разговора оглеждаше всички върхове, където всяка борика, всеки камък и всеки чучур му бяха познати като петте му пръста на ръката. Та той от малък беше израсъл в тая планина. Той не познаваше друг свят, освен богутевските барчини. Тука беше засукал първото си майчино мляко, та стигна осемдесет години. Думите на дъщеря му го опариха като стара цепеница, която тлееше с недели и продума:
- Викаш ти, Атиже, разклати се хавата, а? И ти реши да дойдеш да разклатиш цялата Хаджиева чука. Пикая ти на Измира! От тук не мърдам! Колко пороища, колко гръмотевици, колко са я люлели трусове тая барчина и виж здрава и читава си остана. Една побъркана жена, която е станала ортак с дявола, решила да срине всичко дето съм крил под езика, та да го сторя. Като сте решили, вървете на майната си! Оставете ми само Кемал да ми е дружинка, пък съм решил да го сторя чиляк за изказ.
Детето слушаше какво приказват майка му и дядо му, но се правеше, че нищо не чува. Беше седнало на прага на колибата и галеше големия Караман – овчарското куче.
- Буба, довечера или утре най-късно, овцете трябва да са в селото! Ще идем в Хасково при лелята и оттам към Турция – рече Атиже.
- Камъкът си тежи на мястото – продължи старецът. – Какво ви липсваше досега? Хлябът му хляб, работата му работа. Хляб дори и под бориките оставяха текезесарките. Това е от кеф, не от друго.
- Цял живот не ти увря старата глава! – каза Атиже. – Все своето си знаеш. Погледни си годините, след година-две ще почнеш да пълниш потурите, ами тогава?
- Хайде, нека е на твоето, но ми се струва, че тая дандания не е на добро. Винаги съм запомнил, че когато народът се размърда е текло по малко кръвчица или е имало ядове. Това е кьорфишек.
След тези думи се сбогуваха и бай Реджеб влезе в колибата. Прегърна внучето и мрънкаше нещо за случилото се.
- Дядо, знаеш ли какво ми дойде на акъла? – каза Кемал.
- Кажи, синко.
- Хайде да скрием овцете в Генадиевата мина, доде идат нашите към Турция. Не ми се разделя с колибата, с овцете, пък и тая чука… Няма да намерим такова красиво място.
- Прав си, синко! Хаджията да не е бил будала, та е идвал тук да прави чеверме. Погледни нататък, Чепеларе по-насам, Дряновец, Пашалийца, Арпаджика, Рупчос, Калето, Хайдушкото и Курбаня. Дойде ли човек тук се чувства побратим с орлите. А пък и друго ще ти кажа, та и ти да го знаеш. Моят дядо ми разправяше, че тук много турци намерили смъртта си, като искали да превземат селото под нас. Много непомохамеданчени българи бродели по горите и биели поробителя. Синко – продължи старецът – от мен да го знаеш, чуждата земя е като майка мащеха. Тя никога не може да ти стопли сърцето. Чуваш ли вечер, как пее гората гальовно, като рожделна майка, която иска да приспи рожбата си. Това е нашата земя.
После старецът замълча. Стана, излезе навън и отиде при овцете. Бяха се напасли и всички бяха в кошарата. Опря се на плета, погледа ги и продума:
- Ех, дядовата, какво ли ви чака от утре нататък? И мойта не се знае, но вашата – хич не я виждам.
Кемал слушаше дяда си и му се струваше, че нещо го души и изведнъж му рукнаха сълзите. Дядото вдигна глава, отиде при него и го прегърна.
- Не плачи, чедо! Лошото още не е дошло. Лошото ще дойде, когато оставим планината зад нас и спрат да хлопат чановете. Тогава и аз ще поплача.
Тази вечер нито внучето, нито дядото опразниха купите си с млякото. Просто мислеха за дългия път, който ги очакваше. Съмна. Дядото викна на Кемал да става.
- Хайде, дядовата, да погледаме за последно баира, че от утре ще гледаме анджак полето.
Цял ден овцете пасяха и след обяд голям прах се вдигаше по пътя за Богутево. Билюкът слизаше към селото. Отпред вървеше големият вакъл овен, който водеше стадото и неотлъчно следеше бай Реджеб. Старецът го гледаше, домъчня му и със сълзи на очи запя:
“Овенчо, вакъл, каматан,
височко доржи главона
ситънко стипай с ножинки,
че утре ще, овньо, да идем
в равно поле широко…”
От селото бяха чули чановете и бяха дошли да посрещнат овцете. Прибраха ги в градината, вързаха кучетата и влязоха вкъщи. Багажът от първа необходимост беше приготвен, а всичко друго беше продадено на безценица. Когато разбра, старецът тихо рече:
- Събираното с години, отиде за минути. Това се казва да развалиш дворец – да оградиш колиба. Ах, ако беше жива майка ти, никога нямаше да ви уйдиса на акъла, но какво да се прави?
- Гледай го ти! – каза Атиже. – Ти го караш към рая, а пък той бяга в джендема.
- Този рай, когато го видите, тогава приказвайте. Ще дойде видьовден! – отвърна бай Реджеб.
- Каквото било, вече всичко е решено и трябва да вървим. Хвърлен се камък не връща. Утре идват камионите – каза Атиже.
На другия ден всичко беше натоварено – багаж, добитък и всичко необходимо. Бяха се събрали и всички комшии и си взеха сбогом. Бай Реджеб видя своя приятел и го помоли да му наглежда колибата. Камионите потеглиха към главния път и от там – надолу към Хасково. Бай Реджеб беше седнал в кабината и все гледаше нагоре към планината, където беше останало сърцето му. След няколко часа пътуване се показа Хасково. Там ги чакаха роднините. Овцете ги разтовариха, а двамата сина и дъщерята Атиже продължиха към Свиленград. В Хасково остана бай Реджеб с Кемал. Щяха да продадат овцете и да отидат към Турция. Настаниха овцете в двора на роднините си, които живееха в “Акбунар” – квартал, в който всички бяха балканджии. Минаваха дните, търкаляха се бавно и мъчително. Пашата беше широка и хубава, така че дядото взе да пасе овцете сам. Кемал си хвана приятели и често с тях излизаше по града. От Турция пристигна писмо, с което техните съобщаваха адреса си и състоянието си. Кемалчо си хвана едно приятелче, на което баща му беше горски надзирател и така се бяха опознали, че Кемал често ходеше у тях да си играят.
Един ден Митко – така се казваше приятелят на Кемал, изкара истински пистолет и го размахваше небрежно. Но ето, че се случи най-страшното, което никой не бе и пред полагал. Оръжието гръмна и Кемалчо падна на двора. Веднага изскочиха комшии от другите къщи. Настана паника из целия квартал.
- Викайте линейка! Викайте полиция! – викаха множество от хората.
Кемалчо беше потънал в кръв, беше загубил съзнание. Дойде линейката и веднага го откараха в болницата. Приятелят на Кемалчо ревеше като обезумял и от страх се тресеше. Родителите му го успокояваха. До вечерта новината обиколи почти целия град. Дядото и лелята, като научиха, хукнаха да го дирят. Намериха го в болницата, но поради тежкото му състояние не ги допуснаха до Кемалчо. Пуснаха хабер до Турция да дойдат неговите родители. На третия ден Кемалчо дойде в съзнание и дядото влезе вътре да го види. Той прегърна внука си и се разплака.
- Ех, синко, на теб ли се случи тая беля. Казвах на майка ти, че тоя пусти Измир, не е на добро. Полудее ли народът ни, не се разминава без кръв.
- Дядо, не ме оставяй тук! Отведи ме, където си бяхме! Искам да си идем към Хаджиева чука. Ще дойде ли майка? – пъшкаше момчето.
- Ще дойде, синко, ще дойде. Пуснахме й хабер. Всеки момент я чакаме.
В този момент влезе докторът и помоли дядото да остави момчето, защото не е добре да се вълнува и да говори много.
- Хайде, синко, дръж се! Ти си юнак, ще оздравееш и ще си идем нагоре в планината.
- Дядо, ако нещо стане с мен, не ме оставяй тук. Ти знаеш – горе на колибата.
- Какво говориш, синко? Ти си умно момче, как може да мислиш такива работи? – каза дядо Реджеб.
Докторът затвори вратата и двамата заговориха на коридора:
- Слушай, докторе, колкото пари искаш, ще ти дам. Овце, мляко, кашкавал, само ми спаси детето, че то е всичко за мен! – каза старецът, като си бършеше сълзите.
- Ех, дядо, дядо, какво да ти кажа? Един дава душа, един я взема! Ние само кърпим – каза докторът.
Той знаеше, че момчето е много зле и ако се размине, ще е цяло чудо. Докторът изпрати дядото до двора и когато се връщаше към отделението, една сестра бясно търсеше доктора от стая в стая. Видя го в дъното на коридора и се развика:
- Бързо, докторе, умира!
Докторът и целият екип се мъчиха с какво ли не, но… Кемал почина.
Когато старецът се прибра, в полунощ пристигнаха Атиже и зет му. Майката беше със зачервени очи, цял път беше плакала. Старецът с треперещ глас разправи всичко. Атиже се удряше в колената и само викаше:
- Измир, Измир, пусти Измир, да си бяхме стояли в баира, но да си бяхме рахат! Нека те бяхме послушали, буба! Ти беше прав! Проклет да си Измир!
Към Богутево се тътреха камиони, но най-отпред вървеше камионът с мъртвеца, а най-отзад – с овцете. Всички съселяни гледаха с недоумение завръщащите се гурбетчии. Пръв слезе бай Реджеб. Огледа ги всички и с насълзени очи им каза:
- Братя, сестрици, никой да не помисли повече да прави гурбетлик. Чуждата земя е като майка мащеха. Вижте как гледа децата си – в ковчег. Никога не напускайте гнездото, където сте родени!
Цялото село понесе Кемалчо натам, където беше заръчал. След тях вървеше билюка, водеше го големият вакъл овен. От време на време се обаждаше големият пиринчен чан. След погребението, дядото остана в колибата до гроба. Цяла нощ не мигна. Мъчно му беше и от сакънтия шареше ту до овцете, ту до колибата. Изведнъж се изправи и ревна с цяло гърло:
- Кемалчо-о-о! Стани, синко!
В този момент на запад се святкаше и загърмя. Идеше буря. Заваля пороен дъжд. Дядото вдигна ръце към облаците и проплака:
- Планино, майчице, защо ни прокълна? Моят Кемалчо ли ти трябваше за курбан?
След това се залюля и падна върху гроба. Единствено Караман – овчарското куче, остана да вие само.