Боян Ангелов

Има книги, чийто автори моделират своя вътрешна логика, без тя да достига до същността на социалната динамика. Има и други, чиято естетическа изразителност е лишена от неспокойствията на моралното съзнание.

Поетичният сборник „Безсмъртничета” на Петър Андасаров опровергава подобни определения чрез емоционалните импулси, които предизвикват човешко състрадание и ненавист към извършителите на нечовешки злодейства.

Това е третото допълнено издание на стихосбирката и се появява четири десетилетия след първото. В далечната вече 1980 г. Военното издателство публикува тази книга в своята прочута библиотека „Аз съм българче”.

Сега стихосбирката е обогатена с нови творби и съдържа интервю с автора, споделящ пътя, изминат от него за превръщането й в духовен паметник, увековечаващ драматични съдби и трагически саможертви.

Всъщност „Безсмъртничета” е своеобразен апотеоз на подвизите, извършени от малолетни и непълнолетни участници в българската антифашистка съпротива по време на Втората световна война.

Новото издание е сборник от стихове, посветени на загинали в борбата с хитлерофашизма деца и младежи. Носи емблемата на издателство „Български писател” и е илюстрирана прекрасно от неподражаемия художник проф. Иван Димов.

А впечатленията след прочитането на тази талантлива и съкровена книга сега, в драматичната наша действителност, доказват колко страшна и как непреодолима е пропастта между идеологии и идеологеми, причинила незарастващи рани върху обществената плът.

Жестокостта, присъща на примитивните общества и прикрита зад лозунги за спасение на отечеството, проличава недвусмислено в годините на антифашистката съпротива у нас, когато зверовидни главорези, забравили своята човешка същност, избиват безмилостно невинни деца.

„Джелатите, те нямали ли са деца, - мълви Петър Андасаров - блъскат сред премръзналия балкан над Копривщица пребитото момче Иван Кривиралчев и с треперещи от студ ръце режат парченце по парченце езика му и го питат и разпитват на кои шумкари носи хляб и… отрязват езика му, след като не проговаря и мълчанието на природата поема последния му стон. Ще повярваш ли, може ли да се вярва на такова злодеяние - изтръгват сърцето му - неговото момчешко сърце…”

Преди да преживее тази неописуема трагедия, поетът вече е написал стихове за гибелта на овчарчето Иван Рачев, ятак на Разложкия партизански отряд. Възпял е стоицизма на братята Васил и Сава Кокарешкови от Белица. Стихотворението „Балада за тримата” Андасаров посвещава на Ангел Стефанов, застрелял своето братче, съученичката си и себе си, за да не попаднат живи в ръцете на жандармерията:

…Изправя се безстрашен и велик
подобно Кочо Честименски той.
В Наза и Ваньо стреля, в две съдби
и после във живота свой.

Неспирен сякаш е мартирологът и несекваща болка пронизва чувствеността ни след покъртителните описания на толкова рано и така свирепо прекършени блянове.

Петнадесетгодишният Стою Иванов Стоев от Великотърновското село Бойковци пада убит заедно с други партизани в сражение край с. Константин два дни преди победата - на 7 септември 1944 г.

Едва четиринадесетгодишен,
военен съд осъжда младостта ти.
Нима живота ти е евтино излишен,
та трябва на разстрел да те изпрати.
Затуй, че се осъждаш ти самият
на тежката яташка участ,
когато слабите, страхливите се крият
под стряхата на своето благополучие…

Горните строфи Петър Андасаров посвещава на малкия ятак Никола Делчев Делевски от Старо Железаре, разстрелян и хвърлен в зловеща яма край с. Старосел заедно с други убити без присъда и съд. А непълнолетната Детелина Минчева поетът оприличава на „… едно четирилистно стръкче,/ останало завинаги в градината/ на малките безсмъртничета.”

Тази книга едва ли ще остави истинските човешки сърца безчувствени за страданията и гибелта на толкова млади човешки същества, чиято едничка вина е била, че са мечтаели за по-справедливо настояще.

За убийците на деца давност няма и гневът на поета става неизмерим, когато вижда върху паметника на жертвите от комунизма имената на двама от главорезите, убили младия Асен Лагадинов, главен герой в документалния роман на П. Андасаров „Да си влюбен”.

Такива са реалностите от съвремието - омразата и ненавистта раждат отново омраза и ненавист. Макар историята да ни дава безапелационни уроци, че се нуждаем от повече човечност и от сили за всеопрощение.

Ала това прощаване не означава забрава и примирение пред надигащата се вълна от фашизоиден реваншизъм.

Свирепото отричане на постигнатото, подигравката с национални светини и мракобесническите кампании в защита на отявлени главорези са перфектни възможности за народностно обезличаване.

Продажни политици, псевдожурналисти и писателстващи негодяи обслужват желанията на чуждоземни кукловоди, за които Отечеството ни е нищо повече от средство за бързи и лесни печалби.

„Безсмъртничета” представлява неголяма по обем книга, а събира сякаш цялото българско страдание. Защото не съществува частица от България, където да не е била пролята кръвта на деца и непълнолетни страдалци.

Съпреживяваме трагедиите на Богомил Павлов от пернишкото село Муртинци, на Васил Василев от Рилския партизански отряд „Коста Петров”, на невръстното ятаче Найден Ширтев от пловдивското село Любен, на обесения в Русенския затвор ремсист от Габрово Ангел Денчев, на ученичката от омуртагското село Моравица Добринка Миленкова, на Любен Ганев от историческия Батак, на Мехмед Юсменов и Мехмедали Моллаасанов от ловешкото село Горско Сливово, на героя от Балванската битка Атанас Иванов, на невинните деца от Ястребин, на Митко Палаузов… И още, и още…

Пред очите ни сякаш се мултиплицира ново Априлско въстание, в което българи избиват своите невръстни сънародници!

Книгата „Безсмъртничета” едновременно е мартиролог и апотеоз на едно отминало време, което трябва да бъде урок за бъдещите поколения, доказващ, че насилието е неподходящо средство за надмощие.

Защото свободата се ражда, когато хората са обладани от добротворство. Сигурно затова в края на своята книга авторът отправя към читателите вълнуващ „Възпев на свободата”:

Роден в сън за хляб, в очакване на празник,
през времето пренесена си ти от тях -
безсмъртните, в безсмъртни битки паднали,
с очи към нас, с мечти за слънчев смях…

Щедрият талант и състрадателното сърце на Петър Андасаров са създали творба, която надраства социалните и нравствени граници и става своеобразен пътеводител към неизбежен катарзис.

Тъй като борбата за насъщния все по-арогантно и безмилостно руши нравствените параметри на екзистенциалната ни съпротива, стихосбирката „Безсмъртничета” ни дарява човешка състрадателност, от която неистово се нуждаем.

——————————-

Петър Андасаров, „Безсмъртничета” Издателство „Български писател” С., 2019