Сашо Серафимов

НАДВЕСЕН НАД РЕКАТА

Цял ден трепа образи в стиховете.
Ама то летящи ли не щеш, кръжащи ли,
римувани, ритмувани, розови,
за кого са като няма една пътечка
да отидеш до душата си,
като няма една светлинка да видиш откъде иде страшното.

Смешни хора са поетите -
сламени шапки, чучела - пазят ябълката
да не дойде ламята
и току изтърсят някоя метафора,
дето не знаеш какво значи,
нито разбираш какво ще значи,
а като я изречеш, ти се обръща душата.

Вчера разговарях с един такъв -
по ризата му стихове,
в очите му стихове,
в джобовете му стихове,
а животът му е надвесен над реката.

И да речеш че е безсмъртен,
че някой го пази от дълбокото - нищо подобно
Животът му е като закърпена риза,
през дупките се вижда отвъдното,
а той загледан в него.

ВНИКВАНЕ В НЕЩАТА

Има някои хора, които не правят разлика между камък и стихотворение. За тях са еднакво твърди и ръбати. Обаче, ако им хвърлиш камък, ще се върнат и ще те опердашат, а може и да те претрепят. Ако им запратиш стихотворение, пак ще те опердашат, за всеки случай, макар че няма да проумеят защо са го направили.

ПРОСЕКЪТ ПРЕД ЦЪРКВАТА

Трябва да проверя как другите пишат стихотворения?
Струва ми се много лесно.
На вкус са като глътки и все някой е жаден.

Едни воюват - вярват че ще оправят света.
Други оправят света без да вярват./ново/
Аз имам намерение да съм жив по-дълго,
но какво зависи от мен.
Тромаво ходят чувства -
я към Бога, я към дявола, я към душата.

Ако попитате някое българче: Какъв искаш да станеш.
То ще отговори мигновено - Милионер!.
Но как да напишеш такова стихотворение -
ще те обвинят в сребролюбство.
Затова казвам - хляб и честност - това е животът.
И целият свят избухва в смях.
Дори просякът пред църквата се хили.
В джоба му студ, тракане на зъби, глад -
от зимата останали,
но той се радва на глътката лято влязла в сърцето му.
А сърцето му е като телевизор -
катастрофи, наводнения, убийства,
и контейнери за щастие.

Той пише по друг начин живота,
но също като мен се надява някой ден
да го сполети любовта.

ШЛЮПКИ ОТ ДУМИ

Върнах се от пътя за една дума.
Никой не я искаше.
Толкова важни хора.
Всеки си грабнал думите, краде от другите,
но изгубените никой не
прибира, подритват ги.
Така правят и с хората.
Няма ред в държавата,
нито по улиците, нито в дворците.
За небето не знам,
там сякаш някой регулира дъжда, мъглата, слънцето,
птиците, деня и нощта,
но тук на земята всичко е саморасло,
никакъв аристократизъм.
Хората са се превърнали на кръстословици
и е много трудно да се разбереш с тях.
Ходят като задраскани,
с едно желание натъпкано в джобовете,
с една любов в крайчеца на очите им.
С една походка - лисича.
И само шлюпки от думи.

В ЗИМНАТА ГРАДИНА

На Владо Янев

Когато четох Фернандо Песоа разбрах,
че само природата може да е съвършена,
че само улицата на Фернандо може да побере човешкия мравуняк,
че поезията се пише, както се диша.

Когато четох Фернандо Песоа много страдах,
защото съзнавах, че съм нищо,
а в лудниците на света толкова хора се изживяват като гении…

Когато пресичах оживеното кръстовище на моя малък град
една жена нетърпеливо ме заглеждаше.
Давах си вид, че съм потънал в себе си,
а бях потънал в нея
и се тътрех след походката й гъвкава.

Филмовите ми сравнения не бяха в нейна полза,
но кой ти гледа филм по обяд, насред улицата,
а тя се обърна, изчака ме и викна:
Господине, така ли ще мълчите до дома ми!
Не, госпожо! Фернандо Песоа ми каза, че сте съвършена като
природата,
а всяка моя дума ще ви направи грешница,
и друго,
ако все още сме облечени
това не значи, че не съм поклонник на цветята.

…В зимната градина на живота
градинарят с цигара и шапка
дълго съзерцава розата преди да я откъсне.

СИМВОЛЪТ НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА

Ти, който обикаляш контейнерите за боклук,
събираш кашони, бутилки, железа;

ти, който обядваш с кучето на една трапеза
под звуците на аристократичния вятър;

ти, който се прибираш под балкона и под моста,
на завет в изоставена барака;

ти, който обитаваш един разнебитен свят -
непотребен и омразен;

ти, който виждаш в кражбата
пътя, истината и живота,
а в ножа - спасението…

Ти, братко,
пропътувал пеш няколко хилядолетия,
Ти си символът на цивилизацията.

МЕЧТАТЕЛЯТ

Ще се върна някой ден у дома
тих, спокоен и мил.
Ще целуна вратата, през която са минали дните ми,
ще целуна леглото, където съм се повторил,
ще целуна и въдуха, който жена ми е дишала.
Нека само дъждът не престава да мие света,
нека само да светнат пътеките хорски,
и нека децата ми вярват в доброто начало на татко си,
както някога вярвах и аз.

Ще се върна някой ден у дома
като старо корито преминало сто океана,
ще напълня лулата със всичките свои мечти
и на прага ще я запаля.