Бисер Бойчев

СЪБУДЕТЕ СЕ, ХОРА

на Анамария Абруцети

Събудете се, хора - има много любов.
Пее, ражда се, диша и свети
и прелива във всеки.
Ето, аз съм готов
да раздам и на други планети.

Ще я пратя по вятъра,
той в морето отвред
ще издигне вълни до луната,
а оттам тези капчици
с любовта ми към теб
ще отскачат отвъд светлината.

Там, където е тъмно,
да избухне зора.
Да узрее роса във тревата.
Сутринта да заплаче
Каменната гора
със поникнало цвете в скалата.

Дотогава случайно,
ако тук падне мрак
и смени тишината със крясък,
ще се върне тогава
ненадейно, без знак
Любовта, дето пратих нататък.

СЛЕД ДЪЖДА

Накъде с този
дъжд във косите?
С това лято, което крещи
и прелива от блузката скрито
в този ден, в този час, в този стих.

Нещо в теб страховито клокочи.
Нещо всеки момент се мени.
Чак разместваш тектонните плочи
и се раждат след теб планини.

Твоят начин да бързаш нататък
в този миг се нарича летеж
от безмълвния вик на съдбата
към неясния още копнеж.

А зад ъгъла спори с капчука
някак леко тревожно момче,
неразбрало как детството тука
след секунда ще изтече.

Среща. Взрив. И ви губя следите,
и отново светът става тих.
Но така остани - с дъжд в косите
в този ден, в този час,
в този стих.

ПОСОКИ

От отговори
имам нужда само,
а дъжд до кости ме измокри.
Мърмори вдясно
болното ми рамо:
„Чадър не означава покрив!”

Аз отговори търся.
Тишината
въпроси след въпроса ражда.
Какво в света
мъжът е без жената?
Какво водата е без жажда?

Къде оставя
бъдещето знаци?
Ще има ли духовен скок?
Или храна за всичките сираци
и колко
близо съм до Бог?

Какво съм в
тази есенна омая,
взривила с листопад паважа?
И накъде съм тръгнал
сам, не зная,
Но стигна ли, ще ви разкажа.

ОБИКНОВЕНО Е ТАКА

Между двете целувки във бялото
сняг се сипеше - пухкав и лек.
Бе небето усмихнато цялото,
ние правехме снежен човек.

Ти с целувка направи му устните.
Аз очи от небе му заших.
После, тайно от тебе, във шепата
и сълза от любов му дарих.

Между двете целувки във бялото
аз те гледах, ти гледаше мен.
Грее в надежда лицето му, цялото -
да ни види на другия ден.

Пак съм тук. Пролетта е разцъфнала
във красива и цветна дъга,
ала него го няма. Стопил се е,
както в мен и във теб любовта.

Нека с теб да не търсим виновния.
Любовта - тя е просто сезон,
но пораснали, нека си спомняме
за целувките две мълчешком.

ЦВЕТНО…

Обичам пътя и пътеките далеко,
през нощ пътувам около света.
И трябва да призная:
аз завиждам леко
на хора с имената на цветя.

Те могат всичко и омразата е чужда,
говорят и с дъжда, и с вечността.
Раздават нежност,
а от нея имат нужда,
все пак и те самите са цветя.

Понякога е трудно да растеш в скалата
или снага да извисиш в снега,
но никнат, раснат…
Силни са цветята
и хората със тези имена.

Намират себе си, по-лесно им е някак
на тези с имената на цветя.
Било е винаги - сега
и по-нататък -
от цвете да започва любовта.