Мюмюн Тахир

Няма доказателства, че е заради момиче, но за какво друго може да е, след като със сигурност не е за пари. Колкото до катадневните разправии за поддържане на влиянието, между знахарите Делиахмет и Караали те и така си тлеели, затова решаваме, че причината за това остро - и последно - спречкване е най-хубавото момиче на селото.

Колкото и да не съм убедителен, ще се съгласите, че единствено женската хубост си заслужава смъртта, още повече на такъв знаменит човек като знахаря Караали.

На ъгъла на мегдана и горната улица, която води към гробището, някога е било прочутото кафене на Шекер Али - и не само защото е единствено в селата наоколо, а и с майсторлъка на стопанина му.

Пред неговите захаросани топки, сусам-краваи, тригуни и саралии сладкарите немеели, а баклавите му били ненадминати - нито делиорманските, нито станимашките, нито измирските можели да се сравняват със сладостта им.

Шекер Али никога не ги покривал - така си стояли открито в тавите, защото пчелите от срам ги заобикаляли.

С пролетното затопляне Шекер Али още по ранина слагал под големия явор пред кафенето две-три дървени маси, препасвал бяла престилка, грабвал дилафа и стъквал огъня под пълния с пясък тас.

В нажежения пясък варял знаменитото си кафе “с дупка в средата” - кафе пиели само мъжете. На масата имало дървена кутийка рафинат на бучки, но с всяка чашка Шекер Али поднасял и по един локум на клечка.

Тук под стволестия явор станало последното спречкване между двамата знахари. Няма да го преразказвам, ще спомена само, че от дума на дума Караали и Делиахмет събрали половината село.

Работата опряла вече до чест - казал ли единият на другия не каквото трябва, или обратното, не се знае. Знае се, че онова, което последвало, в днешно време наричаме дуел.

Дуелът бил истински и безпощаден. Нямало вече накъде. Възправени един срещу друг, наобиколени от неволните си секунданти, макар и разгорещени, двамата със сдържан гняв уговорили за последно условията.

Споразумели се като мъже, още повече, че и този път опрели до занаята си и до необходимостта даже в такива критични моменти да пазят професионалната чест и достойнство.

За оръжие на възмездието избрали церовете. Караали дълго и внимателно шетал из диплите на яркия си пояс, после се обърнал гърбом, сипал от някакви торбички нещо в едно парцалче и се обърнал към Делиахмет. Предупредил го както се полага:

- Най-лошия цяр е това, трепе на място от едно пипане и трепе начаса. Казвам ти, Делиахмет ага, откажи се, или го пипни. Ако си мъж - отвори парцалчето и го пипни, ако не си - жив си тръгвай!

Делиахмет, който през цялото време иронично наблюдавал ту тайнството поведение на Караали, ту напрегнатите сеирджии наоколо, запитал:

- Трепе, викаш, а? На място и само от едно пипане, така ли?

- Така! Докосвай и мри, или жив се махай - и в двата случая губиш, - и като разгърнал парцалчето, протегнал го.

Без да трепне мигла, Делиахмет сторил крачка, втренчил се в очите на съперника и потопил пръстите на дясната си ръка в цяра.

На околните им се сторило, че чули удар на голяма камбана от много далече. А Делиахмет се олюлял, разтърсило го като папур на вятър, посинял и краката му се подгънали - започнал да се вкаменява толкова бързо, че едва успял да мушне лявата си ръка в козинявата торба.

Караали стоял насреща му, вкопал яки нозе и със стиснати устни, като да се борел с него - и аха да го повали, когато Делиахмет изведнъж поел шумно въздух и кихнал така силно, че наоколо се разлетели яворови шумки.

После взел да се окопитва: треперенето престанало, потта изсъхнала по страните му и полека си възвърнал нормалния цвят.

След малко съвсем се изправил, гребнал стиска цяр от парцалчето, стрил го с пръсти и като го подушил, рекъл:

- Така е, Караали ага, прав си - това може да утрепе всеки с едно пипане, ама Делиахмет не е всеки. Прибирай си го сега, да не стане зян някоя овца, пък се готви за реда си! - извадил лявата ръка от торбата, навил тъмния ръкав до лакътя и пак я мушнал вътре.

Погледът на Караали опустял, той завил парцалчето, натикал го надве-натри в пояса и се отпуснал пред Делиахмет.

Голата ръка шавала в торбата, отвътре се чуло хрускане, пукот и звуци като от
стриване или скърцане на конски зъби.

- А сега, ага, ако ти е слабо сърцето, не гледай! - и Делиахмет извадил бавно ръката - разнесли се уплашени възклицания: месото по ръката го нямало, така се било стопило, че се четяли всички кокали, виждали се тънките стави на пръстите, а в дупката от дъгата на лъчевата кост висяла отпусната, бяла като варосана кожа.

Нито жили, нито вени. Хората потресени не откъсвали очи от ръката, а знахарят спокойно спуснал ръкава, свалил козинявата торба от рамото си и я окачил на явора.

- Това, що е вътре в торбата, - обърнал се той към Караали - и аз не знам какво е. Знам едно: то не убива с пипане, а само с гледане. Пипането не е страшно - сам видя по ръката ми. Затова ти повтарям: не съм видял, но знам, че който го види, това ще е последното му гледане на тоя свят. Твой ред е - можеш да видиш, а можеш и да живееш, както дума дадохме. Ще ти река само, че и в трите случая ти губиш. Затуй ти оставям торбата окачена на тоя чеп - три деня ти е срока. На четвъртия ще дойда да си я прибера, защото каквото и да избереш - все ще си загубил, отсега ми е известно. Така че ни ще те следя, ни човек ще оставя да те наблюдава - сам се оправяй!

Няма да ви занимавам какво му било на Караали през тия три дни. Вечерта донесъл овчарски ямурлук и едно чердже от къщи, постлал го до стената на кафенето и се завил с ямурлука.

Така го заварил заранта Шекер Али, когато дошъл да отваря дюкяна. Взел главата си в шепи и опрял гръб на стената, седял Караали, впил поглед в окачената торба, и току изпъшквал.

Шекер Али напръскал калдъръма и попремел, извадил масата със столовете и поканил знахаря на сефте кафе. Нищо не го питал, оня му отговарял с пъшкане и все към торбата поглеждал.

Не се решил да я отвори и на втория ден, но му хрумнало да си чете на кафе. След първото поръчал второ, после трето - врътвал палец вътре, обръщал ги и едва изчакал да се стече утайката, нетърпеливо започвал да я гадае… На осмата чашка не издържал, захлупил глава на масата и се разридал.

Преди да затвори вечерта, Шекер Али теглил чертата на тринайсет чашки. Преди лягане рекъл на жена си да му донесе леген студена вода, потопил отеклите си крака и се замислил.

- Тънее му сянката на Караалито, брей! - рекъл по едно време, - гледаш го - ербап човек, учен, а таи. Таман набере сили да погледне в тая торба, страхът го катурне и му ги изпие. Дали няма вяра в себе си, дали друго - знае ли човек? Божи работи са тия, небесни, и не са за прости хора като нас.

Сутринта отдалече видял, че от Караали пред дюкяна му нямало и следа. Торбата на Делиахмет висяла на явора. Караали се прибрал вкъщи. Вечерта спешно проводил да викнат ходжата - когато той дошъл, вече било късно.

Караали си разчистил сметките с тоя свят.

Тласкани от любопитство, на връщане от погребението мъжете забързали към
явора.

- И какво ще казваме сега, като ни питат хората? - произнесъл пътем на глас ходжата онова, което всички в тоя миг си мислели, - от какво все пак умря тоя човек? От един поглед умря - ще кажем. - Да, ама как ще е умрял от поглед, като изобщо не е отварял торбата… Чакайте бе! - спрял внезапно ходжата и другите също спрели, - ако беше надникнал, щеше да умре от гледане, нали? Да, ама се уплаши и си спести гледането вътре, затова умря от гледането отвънка… Бре, да му се не види, ами че точно това нали рече и Делиахмет: ако погледне - умира и това е едната сигурна загуба; ако не погледне… пак умира - ето ти втората сигурна загуба… Каква ли пък ще е третата?

Стигнали тъкмо, когато Делиахмет плащал кафето на Шекер Али и се изправил да тръгва. Не ги и погледнал, отишълдо дървото, откачил козинявата торба и като навил левия ръкав, бръкнал вътре.

Видяли, че стопената му ръка сякаш не била се топила пред очите им -здрава и силна мъжка ръка като преди. Когато разтворил дланта, всички мигом отвърнали очи, но Делиахмет рекъл високо:

- Не бойте се, гледайте и се не бойте!

Един по един се погледнали - там червенеело нещо на едри трохи, като от печена кал.

- Керемида, проста керемида и нищо повече! - Делиахмет изтръснал червеникавите трохи в корена на явора, кимнал за довиждане и с козинявата торба през рамо се отдалечил.

Делиахмет изчакал да се прибере тютюна и тогава вдигнал сватбата. Сбъднала се и третата предсказана загуба на Караали.

Месеци наред преди да отвори кафенето, Шекер Али оглеждал със стаена тревога дървото, в чиито корени Делиахмет изсипал керемидените трохи. После минало време и той забравил. После забравили и него.

После дълго след това се появила болест по яворите и де що имало яворово дърво по света било съсипано и убито.

Яворовото дърво пред някогашното кафене на Шекер Али се извисява могъщо и непоклатимо. Болестта го заобиколи мълчешката.

То и сега е там, само тротоарът е облечен в керемидени на цвят плочи и стволът му е ограден.

Под разперените клони има пластмасови маси и столове, лете в сянката на явора е прохладно и приятно.

Когато се връщам на село, винаги се отбивам на чаша кафе.

Сядам на масата до вратата, където е седял Караали в деня, когато е изпил тринайсет чашки кафе и всяка от тях му е предсказала едно и също.

Гледам широкото потъмняло стъбло и се чудя на какво ми прилича чепа, където е висяла окачена козинявата торба на Делиахмет.

Сухият, избелял и лъснат от времето чеп прилича досущ на кост от човешка ръка, която се мъчи да излезе от ствола на дървото.