Стойчо Пенев

В този мрачен и ветровит есенен ден от последните дни на ноември, със съпругата ми се връщахме от Созопол,  където  гостувахме на един приятел, с когото някога завършихме  техникума по океански риболов, а след това се случи да направим няколко рейса с корабите на океански риболов. Предната нощ синът му, в най-неподходящия за такова събитие сезон в малкия град, откри в градската галерия изложба. Е, младо талантливо момче, иска да се покаже пред света и  няма търпение да дочака подходящо през лятото време. Инак всичко си беше наред. Вярно, че улиците бяха мрачни и пусти и макар че навън вятърът отвяваше по всички посоки ситния  студен дъжд; в салона беше топло, имаше много гости и присъстваха подходящите хора. На тържеството бяха поканени известни художници от Бургас и София, които казаха добри думи за таланта на момчето. Местен бизнесмен купи две картини. Имаше кратки изказвания и добри пожелания. Следва малка почерпка, след което ние, възрастните,  се преместихме в дома на приятеля ми, където продължихме почерпката,  а там аз се преструвах, че не забелязвам свирепите предупредителни погледи, които през цялото време ми хвърляше моята съпруга да не прекалявам с алкохола, защото на другия ден ще пътуваме с колата за Бургас. Къщата бе голяма, имаше място за гостите, които не бяха от Созопол. Приспахме в една от стаите и на другия ден, след обилна закуска и силно кафе, донякъде се преборих със снощния си махмурлук и потеглихме за Бургас.

Отоплението на колата отдавна не работеше, на съпругата ми мръзнеше и тъй като от снощи бе набрала инерция, не спря да мърмори из целия път, че от миналата година ме била предупредила да оправя най- после това проклето парно, а аз, както винаги нищо не съм свършил и за това сега тя мръзне като куче и че ако на мен нещо не ми се повтори петдесет пъти, нищо няма да свърша…. Оказа се, че махмурлукът ми съвсем не ми е минал и главата ме цепеше като  забита в нея брадва! Като две забити в главата ми брадви! Или може би като три! От край време страдам от тежък махмурлук. За пореден път категорично се заклех от днес нататък никога, никога повече да не слагам капка алкохол в устата си!. …И  този път отново си повярвах… А жена ми не спря да говори и всеки звук като огромен пирон се забиваше в нещастната ми глава… Господи! Тези жени са безсърдечни. Нямат никакво милост и жал! Слушах я разсеяно и понякога се размечтавах в най- скоро време учените да изобретят  такова дистанционно, с което на мъжете, когато им писне от приказките на съпругите си: щрак с дистанционното и  гласът се изключва! Ще е много полезна машинка… И много използвана! След време привикнах с монотонния й глас, сам си изключих слуха си и вероятно по някое жена ми разбра, сбута ме и ядосано попита:

- Ти чуваш ли ме какво ти говоря?

- Не!… - отвърнах и тя обидено млъкна. Знаех, че това няма да трае дълго.

На около километър на дясно от пътя се белееха крайните къщи на  село, към което водеше разклонение от магистралата за Бургас. Подминах разклонението и неочаквано за себе си забих спирачка. Включих на  задна и завих.

- Какво правиш?!… - изненадано извика жена ми.

- Нищо!-  измърморих и поех към селото.

Пътят бе скоро асфалтиран и минаваше край високи триетажни и четириетажни къщи: къщи хотели с дебели стоманени врати на входовете, с градинки пред тях, оградени от ниски огради, край големи хотели и ресторанти. Минаваше край високата административна сграда на селото и нямаше нищо, съвсем нищо, което да напомня някогашните старите шаронски къщички, изникнали някога, много отдавна, край широката разбита и разровена от камиони, от каруци и от дъждовете улица. Нямаше го киното, където в сряда, събота и неделя даваха филми, нямаше го и клубчето, където всяка вечер селските младежите и моми танцуваха в тясното пространство валс, румба и ча-ча под звуците на акордеона, който селския акордеонист усърдно разтягаше и доста често бъркаше мелодията и ритъма, но никой не ругаеше и не псуваше  акордеониста, защото толкова можеше човека. Примиряваха се! Нямаха  друг, с когото да го заменят! По-късно замениха акордеониста с огромен и тежък  двупистов  магнетофон “Мамбо”. След забавата често ставаше бой между младежите за някоя мома. Една вечер и мен ме набиха. Всъщност май няколко пъти ме биха, защото аз като градско момче  имах голям успех сред селските моми. Нямаше я вече селската кръчма… На нейно място бе построен претенциозен ресторант… Нищо от старото нямаше!… Това вече беше друг свят.

Селото  бе станало курортен квартал на Бургас.

Подминах и бавно се насочих към морето в края на селото. Спрях почти на пясъка и под учудения поглед на съпругата ми излязох от колата. Преодолявайки порива на вятъра, с усилие отворих вратата и едвам  се измъкнах. След мен вратата сама се затръшна. Тръгнах към брега към двата бряста, самотно стърчащи в края на широкия плаж. Вятърът духаше от морето, виеше  упорито, сърдито ме натискаше,   отблъскваше ме като нежелан натрапник - по-бързо да се махам и да вървя на майната си, или да се върна там, откъдето съм дошъл. Разкопчано, пардесюто ми  се развяваше, от време на време полите му  удряха до болка камшици по краката, а високата му яка ми шибаше къси болезнени шамари по бузите. Морето бучеше, издигаше мощни и мътни, размесени с пясък и водорасли вълни и заплашително и гневно ги мяташе на брега. Заканително бавно си ги прибираше, набираше сили и отново злобно и яростно се нахвърляше върху сушата като че ли да я погълне. Довяни от вятъра, студени солени пръски се плискаха в лицето.

Недалеч в скалите на нос Форос, вълните мощно и яростно бучаха, пенеха се - като таран  кипящи и гневни, се засилваха, блъскаха се в изправената над морето висока  скала, настървено я захапваха  с белите си зъби, за да отхапят парче от нея и да го изплюят, така както вече бяха постъпили с другите канари, пръснати в основата на боруна и така малко по малко да разрушат скалата и някога - когато му дойде времето морето яростно да нахлуе дълбоко в сушата  и безпощадно да издави всички безполезни и вредни човешки същества, населяващи земята.

Днес морето беше много гневно на сушата и на хората!… Защо?!… Само то си знаеше!…

Огледах се! От древния срутен кладенец нямаше и следа. Всичко беше заравнено и бе зарито с пясък. Нищо не бе останало от него. Недалеч се чернееха предвидливо изтеглените от рибарите, далеч от морето, рибарски лодки. Съвсем близо до брега, в  една изоставена, стара и почти потънала в пясъците гемия вълните нахлуваха в разбития и изпочупен и корпус със стърчащи като на оглозгана риба черни  ребра и я дозаравяха с влачещия във водите си пясък и водорасли. От спомените в моята лична житейска древност, на брега бяха останали  единствено двата бряста, които още тогава, преди повече от четиридесет години, бяха високи и едри, а през изминалите десетилетия бяха пораснали още по-големи, по-яки и по- високи. Днес голите им мокри клони се преплитаха във височините, блъскаха се един друг, тракаха и люлееха върховете на тънките си израстъци, по които малкото останали мъртви есенни листа се мъчеха да не бъдат издухани от вятъра

Някога, много отдавна, под двата бряста беше рибарската ни палатка.

Не устоях дълго на гнева на природата. Днес тя никого не желаеше да се мотае на пустия  бряг. На връщане вятърът още по-грубо ме подгони. Блъскаше ме в гърба, нахално ме буташе и с къси пориви ме поритваше отзад, от което унизително притичвах. Спираше за миг, за да набере сила, да ме блъсне още по- силно като запряташе полите на пардесюто между краката, за да ме спъне, да ме събори и да направи прогонването ми още по-позорно и унизително.

С усилие, почти мокър се проврях  през вратата на колата и запалих.

- Какво беше всичко това?!… За какво ме докара, да мръзна тук?!… - учудена попита жена ми.

Мълчаливо дадох заден и направих маневрата.

- Имаш ли намерение да ми отговориш?!… - нервно  попита тя.

- Някой ден ще ти разкажа…

От махмурлука ми не бе останала и следа.

***

Всяка година през летните ваканции работех при братовчед ми, който беше капитан на грибчийската бригада. Баща ми никога не ме оставяше да „лентяйствам” през лятото. Според неговите морални представи лентяйството водело до всякакви пороци. Дразнел се като гледа как разни лигави  копелета и келеши безцелно по цяло лято се шляят по улиците и плажовете и лежат на гърба на родителите си, без да чувстват някаква отговорност към семейството си и към обществото. Баща ми беше много решителен, суров и сериозен. И доста инат човек. Патриархът на рода! Всички безпрекословно му се подчинявахме. Но тази година той още през зимата ми бе обещал, че тъй като тази есен ще ходя в казармата за три години като моряк, през лятото няма да работя, за да си поживея и аз малко на воля преди предстоящата казарма.

Веднага след абитуриентския бал, с още трима приятели и още няколко момичета се бяхме наканили да ходим в Приморско на палатка. Вече бяхме осигурили палатките и някои други неща. Оставаше по-малко от седмица до тръгването ни за Приморско, когато братовчед ми Павел дойде. Още като го видях разбрах, че не идва за хубаво. Седнаха двамата с татко, пиха по една ракия, поговориха си и по някое време братовчед   ми загрижено каза, че двама човека от бригадата тръгнали да плават с корабите на „Океански риболов” и в момента няма подготвен човек, който да попълни тайфата: така че, ако може, татко и това лято да ме пусне да работя на грипа.

Братовчед ми беше с дванадесет години по-голям и към мен се отнасяше доста либерално, но без да ми позволява да преминавам  границите на нормалните роднински отношения. Впрочем той също беше много сериозно и мъжко момче, разбираше си от работата и всички в бригадата, в която имаше и доста по-възрастни от него мъже, го уважаваха и му се подчиняваха. Само че този ден той  изобщо не дойде за хубаво.

- Милен… /тоест аз/ - каза той на баща ми - горе-долу вече е навлязъл в работата. Донякъде разбира от рибарлъка: вече се е научил да прави мермет  съзма и други рибарски майсторлъци. - В този миг усетих, че братовчед ми май ще ми развали работата с отиването до Приморско, но най-много се обидих от думите му, че горе- долу съм разбирал от рибарлъка, защото аз  бях убеден, че вече всичко разбирам от рибарската професия и няма нещо, което да ми се опре и което да не знам. Братовчед ми също каза, че единият човек вече го е осигурил. Косьо!… Той също много не струвал, защото никак не му сече пипето, но нямало как, защото майка му - леля Радка, със сълзи го молила да  вземе сина и в бригадата си, тъй като никъде другаде не го искали. Съжалил я и обещал, че ще вземе сина й. А други по-опитни не можал да намери, защото сега започва сезона и свободни хора няма. Тук баща ми кимна разбиращо. Но когато братовчед ми каза, че Косьо също много не струва, значи ме поставя на едно ниво с Косьо. Значи  това “също” се отнася  за мен. Косьо не струва, защото не му сече пипето, но значи и аз също много не струвам, защото съм неопитен и само горе-долу разбирам от рибарския занаят. За това много се обидих и решително отказах да отида в тайфата на братовчед ми. А той нека да си намери друг, който да е по-кадърен и повече да разбира. За това твърдо, решително и категорично казах:

- Не!… Няма да дойда! Този път без мен!…

Баща ми ме погледна разсеяно и попита братовчед ми:

- За кога ти е нужен?

- Ами, ако може още тази вечер?… Довечера сме втора воля… В два часа посред нощ трябва да е на грипа…

- Ще дойде!…. - погледна ме и отсече  - Отиваш! Приготвяй се!…

- Ама нали?!… Нали ти обеща това лято…?!

- Отиваш! Работата е по- важна!… - и към братовчед ми: - Довечера ще го доведа с мотора…

Изгоря ми ходенето в Приморско с  компанията от момчета и момичета на палатки.

Всъщност харесвах работата на грипа и ако не бяхме се уговорили с приятелите да ходим заедно на палатка на Приморско, нямаше да имам нищо против. Но сега, след като ми развалиха цялата лятна ваканция, аз намръщен и недоволен, намразих баща си, който още същата вечер насила ме закара с мотора си на грипа. Намразих и братовчед си, защото той стана причина да не замина с моята компания за Приморско. А после, там на грипа, цяла седмица мълчах, хвърлях мрачни погледи на братовчед си, сърдех се, цупех се, не разговарях с никого от бригадата и само ги поглеждах злобно изпод вежди  след техните закачки, че докато сега аз опъвам грипа, през това време моите приятели и момичетата си гледаха живота в Приморско. Постепенно сръднята ми отмина и аз отново проговорих на братовчед ми и на другите рибари.

Палатката на рибарите се намираше на около петдесет метра от брега на морето, между два огромни бряста, надвесили клони над нейния покрив и ни пазеха сянка от лъчите на горещото лятно слънце. Недалеч от брястовете се намираше голям, отдавна срутен  древен кладенец, за които местните хора разправяха, че някога е бил геран. Хората векове от него си черпели сладка вода, но кой знае защо, след време водата му станала солена и местните хора го срутили и запълнили, за да не падне в него някое дете или пиян рибар в него.

На около петдесет метра наляво от палатката се намираше просторът от набити в пясъка чаталести колци, по които съхнеха прострените през нощта мрежи.

Рибарската професия по това време бе много трудна. Мрежите не бяха както сегашните от найлон, капрон или от други изкуствени материали, а памучни. При всяка воля, след като изтеглим гриба, се налагаше да се редим в редица, а капитанът и помощникът му  натрупваха по раменете ни мрежите на купчини, високо-високо над главите, а те напоени с морска вода, все повече натежаваха - водата се изцеждаше от тях, стичаше се по дрехите и по телата ни, а гъбите по яките на мрежата се забиваха по раменете и по врата, но всеки от нас трябваше да стиска зъби и да си трае, докато му дойде реда. Тогава капитанът и помощникът му, отново малко по малко отнемаха мрежа от купа,  за да я разстилат  на просторите да съхне. След това започваше голямото кърпене, ако се налага - а то почти винаги се налагаше - защото гемиджиите, които претоварваха с камъни гемиите, за ремонта на разрушените от зимната буря скари в протока между Мандренското езеро и морето, после, за да облекчат товара си, доста подло и безотговорно постоянно хвърляха камъни на мястото, на което пускахме грипа, и от което мрежите постоянно се късаха. Когато пристигнеха рибните пасажи, ние правехме воля след воля.  Рибарите се радваха на богатия улов, но не чувстваха умора, защото…: - Какво??!! Не чувстваха умора ли?! Ха!… Как да не чувстваха умора?!… Идваше време, когато от умора устата ни пресъхваха, езиците ни залепваха по небцето от сухота, защото нямаше време да пием вода. Задъхвахме се от умора - едва  влачехме крака в мокрия пясък и си почивахме единствено, когато заградили с мрежа петдесет декара море, започнем да теглим пълната с риба мрежа и бавно, в ритъм, тежко като бурлаци пристъпяхме заднишком, подпрели се на завързания на кръста кошак, с  усукан около яката на мрежата корковата гъба, със завързана на нея, дълга фалина… Раз- два!… Раз-два!…. Раз - два! Раз - два!… - бавно се поклащахме в някакъв тежък и мрачен ритъм. Последният се  откача от яката, минаваше първи, прехвърляше мрежа от торото на въжето на яката, с едно завъртане усукваше фалината със завързаната на нея коркова тапа около яката на мрежата, обляга се на кошака и отново влизаше в ритъма на този странен, тежък и мрачен танц.  И ако имаше много риба, това действие се повтаряше отново и отново. Когато изтеглим целия грип, изгребвахме рибата от торбата, изсипвахме я на дървени каси и камионът я отнасяше, а ние отново нахвърляхме мрежите в  лодките, потеглахме към ачика ограждахме морето с четиристотин и осемдесет колача мрежа и отново, и отново дни и  нощи безспир, докато рибата сама по свои вътрешни правила не реши да се изнесе навътре в морето или някъде по други брегове. Тогава рибарите въпреки страшната умора, мокри и измръзнали,  с печален и  тъжен поглед  със съжаление проследяваха гларусите и чайките, които с крясъци, летейки на ята, преследваха  заминаващия си рибен пасаж, защото не се знае кога отново ще се случи такъв берекет.

Когато ятата от риба намаляваха, правехме само по две воли на денонощие и тогава имахме време да се съберем на масата извън голямата палатка. Мен като най-млад ме изпращаха да купя от селото няколко бутилки ракия и вино, а рибарите насядали около масата си пиеха ракийката, разказваха си странни  и интересни рибарски истории, или някой по- гласовит запяваше. Имаше един възрастен едър рибар, висок и пълен човек с огромен гръден кош, който имаше великолепен глас. Казваше се Димитър. Наричаха го Димитро. Гласът му бе нещо средно между бас-баритон и мощен тенор. Тогава на мода бяха мексиканските и италианските песни, руски романси и гръцки песни. Когато запееше този човек, гласът му мощен, чист и ясен, като звън от камбана се разнасяше из морето и се отразяваше в околните баири. Глас мечта за всички световни оперни сцени! По-късно разбрах, че двама от синовете му са известни оперни певци, а третият - композитор. Неговата дарба се предала на синовете му. Само че, той - човечецът, вечно страдаше, че като млад от глупост си погубил  таланта по моретата. Когато се напиеше,  с тъга ни разказваше как преди много години, когато бил млад, един директор на операта чул как той пее. Възхитен от гласа му, отишъл човекът и го помолил да го прослуша в операта, там на пианото. От любопитство бай Димитър отишъл. Директорът на операта сменял гамите по клавишите на пианото, сменял височините и бай Димитър леко се справял и директорът възхитен възкликвал и повтарял „Невероятно, невероятно!… Младеж, съзнаваш ли какъв глас имаш? Баритонален тенор! Това не е глас. Това е съвършенство, това е злато, това е диамант. От теб ще направя певец по-прочут от Шаляпин, по-велик от Карузо. Бениамино Джили ще ти диша праха. Не осъзнаваш какъв талант  притежаваш, момчето ми?!… А каква осанка! Висок, строен, широкоплещест! Знаеш ли какъв Каварадоси ще направя от теб?!”-възторжено говорел той и не можел човекът да си намери място от радост заради своето откритие. Бай Димитро казваше за себе си, че тогава  бил тъпанар и невежа и нямал представа какво е това Каварадоси и мислел, че е вид манджа. Нещо като нашият турлюгювеч -манджа с  домати, патладжан и бамя с месо. А той изобщо не обичал да има бамя в тюрлюгювеча. Както и да е! Така му звучало това Каварадоси тогава! Като име на манджа…. А директорът бил щастлив, човечецът, и  го накарал го да обещае, че утре сутринта пак ще дойде в операта, за да го представи на другите певци. Обещал бай Димитър, а когато се върнал в бригадата, разказал на момчетата от тайфата, какво се е случило с него  и че го канят  в операта да стане оперен певец.  Със смях имитирал, как директорът го карал да пее: О-о-О-о Оо-Оо-Оооо! и И-и-И-и-ИиИииии!, после Ми-ми-ми-Миииии! - и все на различни височини и как се радвал и ръкопляскал директорът, когато той успешно и с голяма лекота успял да ги изпее тези височини, или с низходящите тонове, а те рибарчетата, на които разказвал, първо примирали от смях и също имитирали, че пеят оперно, също пеели Оооо! Ми, ми, ми, ми!, подскачали като балетисти, правили се на маймуни, защото мислили, че така  правят всички в операта и всичко им се сторило много смешно и  забавно. После като разбрали, че работата наистина е сериозна, притеснени и много разочаровани, му казали: - Мите!… Ама ти наистина ли ще ходиш певец да ставаш, а?!…Недей бе, Мите!… Къде ще ходиш бе, Мите?! Не прави тази глупост! Виж само каква хубава тайфа сме. Тук всички сме готини момчета, все сме авери. Хващаме си рибката. Винаги сме заедно. Заедно гаджета сваляме. С твоя глас колко гаджета само си свалил! Виж каква готина тайфа сме?… Къде ще ходиш, оперен певец да ставаш, бе мамка му!… Нали знаеш, че те там в операта: те балетисти, певци, те там всички са педали?!… И ти ли искаш като тях да станеш, а?! И ти педал ли искаш да станеш, бе, мама му стара, Мите?!…. Недей така! Виж какъв мъж си, мамка му!.. Не ти отива да бъдеш педал…

На другата сутрин бай Димитър не отишъл на срещата. Още предната нощ директорът  възторжено и гордо поканил на прослушването най- големите музикални капацитети в града, да чуят какво  съкровище е открил….Чакали хората, но бай Димитър не дошъл! Помислил  директорът на операта, че Димитър се е разболял, защото не можел да допусне човекът, че ще се намери идиот, който ще пропусне такъв велик шанс в живота си и  ще откаже такова предложение. И тръгнал да го търси.

Когато  разтревожен дошъл в рибарската хижа и разбрал лично от него каква е причината, той бил изумен от отказа му. Молил го, обещавал му, че ще го изпрати в София при големите специалисти, че в Миланската скала при професор еди кой си ще го прати да го обучава. Убеждавал го, че в операта педали няма. Е, има един  от балетистите. Да, и един от хора, ама в коя професия не се срещат такива? Но останалите артисти са редовни мъже. Съпруги и деца имат. Чудел човекът, как да го  убеди. Обещавал му, че ще го изпрати на издръжка на държавата, но бай Димитър с дървената си глава бил упорит като магаре и категорично отказал. Молил се директорът, скубал си косите, на колене му падал и когато нищо не помогнало, най- накрая директорът вдигнал ръце и отчаяно се провикнал към небесата: - Господи?!… Господи?! Защо на този свят има такава несправедливост?!… Защо на този  тъпанар си му дал такава огромна дарба, а толкова малко ум?… Защо, Господи?!…- Обърнал се към бай Димитър възмутен му изкрещял в лицето „Глупак!… Глупак!…” и със стиснати юмруци изпитвал огромно желание да го набие и насила да го довлече до операта, но виждал, че няма да може да се справи с този огромен  идиот и гневно  го проклел: Цял живот да  съжалява и да страда,че е пропуснал най-големия шанс в живота си!

Изпълнила се клетвата на директора на операта - бай Димитър още страдаше и съжаляваше, че някога, от глупост е пропуснал шанса си. Понякога пиян ме викаше със сълзи да ме съветва да внимавам и  никога да не пропускам моя шанс, когато ми се появи. Ако ми се появи!… Никога да не го изпускам, защото успехът в живота на човека зависи единствено от шанса !… Да срещнеш подходящия човек, в подходящото време. Пропуснеш ли го, цял живот ще гониш вятъра!… Бай Димитър притежаваше и друга дарба. Да използва много колоритни метафори, образи и сравнения… Съветваше ме никога  да не стана като него, защото виждам ли го сега на какво е заприличал -„Дебел като прасе, с голяма плешива глава, с огромни уши, които като марули  постоянно растели  и ставали все по-големи /бай Димитър действително имаше огромни уши/, някой ден щели да се огънат и да му увиснат като на дакел. Носът му бил станал огромен като поничка, простатата му също растяла, че топките му също растели и увисвали, само онази му работа се свивала, ставала все по-малка, за това когато пикае, си опикавал и топките, и панталоните. И обувките си също опикавал.  Жена му някога била много добър човек. Някога била една от най-големите красавици в  града, но сега станала същата дебела свиня като него. Отдавна не спели на едно легло, защото когато двамата легнели на леглото, то се огъвало, измъчвало се, стенело от болка леглото и накрая  не устоявало на тежестта на двамата  и рухвало цялото натрошено на трески. А някога каква красавица била неговата жена, сега била дебела и проклета гадината… Господи!- А някога стройна,  фина и бяла била, като брезичка?!…- Всичко това нямаше нищо общо с клетвите на директора на операта, но бай Димитър го възприемаше като част от проклятието му.

Повече не смея да цитирам примери от колоритната и изпълнената с богатата на пъстри изразни средства и сравнения реч на бай Димитър, защото повечето от тях не са за  ушите на добрите културни,  възпитани и интелигентни читатели

Около палатката постоянно се мяркаха хора от селото, които заменяха срещу риба яйца, месо от закланото през зимата прасе или домашна ракия,  вино и зеленчуци. Често от селото идваше майката на Коцето, която ни готвеше: събираше мръсните, вече твърди от пот и от морската сол дрехи, за да ги изпере и почистваше в палатката.  Благодарна беше женичката на братовчед ми Павел, че взе в бригадата си нейният син, защото него никъде, за никаква работа не го искаха. Косьо бе огромен! Много огромен, мълчалив и невероятно силен мъж. Гигант! В голямата му къдрава, рижава и рошава глава, от целия  обем на мозъка му, природата бе отделила, съвсем-съвсем  миниатюрно местенце за речниковия му багаж, който се състоеше само от няколко срички: Аз, Ти, Той, Тя ,- за „Вие”, „Ние” и „Те”-място нямаше. И още две думи, всъщност може би  само една. Думата беше „такова”- дума,  която използваше в различни варианти. Едната беше - „аз, такова”, или „аз, таковата”. Когато искаше да каже по-дълго изречение, прибавяше само още едно „таковата”. Примерно: Той, такова таковата!…- значи този „той, такова таковата” нещо е направил” и т н. Но какво е направил и кой е той, дето е направил „такова таковата”, събеседникът на Косьо сам трябваше да се досети. Косьо не можеше повече да каже. Безпомощно мучеше и се задавяше в търсене на следващата дума. Но пък беше як! Безкрайно як!… Когато теглехме гриба и застане в редицата, страната от която бе застанал, той я повличаше като булдозер; така сякаш сам ще извлече целия гриб на брега. Постоянно му се караха да не дърпа толкова силно, защото нарушава равновесието и едната страна изостава, откъдето може да се измъкне рибата. Той само мълчаливо изсумтяваше и само миг след това забравяше.

Когато теглехме мрежите, около нас постоянно се събираха дечурлига, които ровеха из пясъка за някоя пропусната от нас риба. Събираха се кучета и много котки, които с голяма любопитство наблюдаваха нашата работа и съвсем миролюбиво си очакваха своят дял.

Една сутрин тъкмо бяхме извлекли  гриба, когато  забелязахме, че недалеч от групата ни беше застанала млада жена. Много хубава млада жена! Не беше на повече от двадесет и пет години. Тя стоеше настрана, дълго наблюдаваше нашата работа и като че ли нямаше намерение да си ходи. И действително, когато привършихме работа и нагласихме на простора мрежите, тя не си отиде. За известно време се отдалечи, съблече се, къпа се в морето и се препичаше се на слънце.

Когото седнахме да обядваме на голямата маса до палатката, жената дойде и седна недалеч от нас на един камък до стария, отдавна срутен кладенец. Ровеше с клечка земята и се правеше, че не я интересуваме. На земята до нея стоеше неголяма чанта.

Ние всички я гледахме и яденето никак не ни вървеше, защото усещахме, че тази жена примира от глад, но се срамува да си поиска. По някое време бате Павел и извика:

- Хей, момиче!… Ела при нас да обядваш!

Жената се направи, че не чува.

Тогава братовчед ми стана, отиде, клекна до нея, поговориха си и след малко той стана, взе и чантата и я доведе. Тя смутено седна на масата. Напълниха и цяла купа с рибена чорба. Жената в началото се опита да яде бавно, културно и възпитано, но явно гладът й не разбираше от етикет, защото тя не устоя и трепереща и изнервена от глад, започна лакомо  да гълта супата и хляба. Ядеше така, сякаш не бе яла поне три дена. Всъщност впоследствие се оказа се, че действително от два дена не била слагала нищо в устата си. Сипаха й още една купа и тя изяде и нея. Когато се нахрани, братовчед ми й сипа малко ракия, тя я изпи на една глътка и заспа на масата. Както си стоеше с  ръце на масата, примигна-примигна като дете, клюмна глава, опря брадичката си на гърдите, после се наклони, срути се върху ръцете си и заспа. Ние всички внимателно се измъкнахме, прибрахме тихо посудата, оставихме жената да спи и я гледахме. Беше много хубава жена! Спеше много красиво!… Бе положила на лактите си бузката  на бялото си лице, а светло русите й лъскави  коси с лек розов оттенък, се разстилаха по масата. Нежна коса! Децата имат такива косички!… Един кичур леко  покриваше челото и  част от лицето, с красиво  разположени лунички, около чипото й малко носле. Спеше дълбоко. Леко прихъркваше през пълните си розови устнички. Косъмчетата на косите леко се помръдваха от лекия следобеден ветрец, но тя не усещаше нищо. Тихо разговаряхме и внимателно пристъпвахме около нея, за да не я събудим. След около два часа тя изведнъж се събуди, огледа се и без да ни се обади, тръгна нанякъде.

Не си взе багажа.

За вечеря тя пак седна на камъка до срутения кладенец и братовчед ми, разбира се, пак я покани да вечеря и тя, малко притеснена, дойде. След вечерята като най-млад отново ме изпратиха до кръчмата на селото за ракия и когато се върнах, те вече бяха нарязали салата, отново седнали около масата и налели ракия по чашите. Наляха и на жената малко ракия и плахо започнаха да я разпитват.

Казвала се Жана. Била от София, но мъжът и я напуснал, защото си бил намерил любовница и я изгонил от жилището им. Тук всички си помислихме, че нещата май не стоят точно така. На такава жена мъжете не изневеряват. Мисля, че тя лъжеше. Не й отиваше да лъже, но всички си мислехме, че все пак лъже!… Всички предположихме,че  нещата са обратно, вероятно съпругът й наистина я е изгонил, но я изгонил, защото сигурно  е набарал нея  с любовника й. Тя беше много стройна, мека и много женствена и хубава жена и сигурно много мъже имат мераци към нея. Предположихме, че  навярно след като мъжът й я сварил с любовника и, тя в паниката си едва е успяла да  избяга, като набързо събрала малко багаж. Имала малко джобни пари, колкото да хване влака за Бургас. Защо точно за Бургас нито я попитахме, нито тя ни обясни. Нямала роднини в Бургас, но се надявала тук да си намери работа като сервитьорка или като камериерка. „Или като проститутка”- си помислих, но веднага потуших съмнението си, защото тази мисъл ми се стори много извратена и неподходяща за тази нежна слънчева жена. Но и някои други неща в нейния разказ събудиха в нас недоверие. По-нататък в разговора ни тя каза, че работела като секретарка и преводачка в БАН. Много добре владеела няколко чужди езика. Английски, френски, немски и полски. Тук всички си помислихме, че жената май много на едро  се фука. А и никой от нас не знаеше нито дума от този езици, за да проверим дали казва истината. След това пийнахме още малко и повече не ни интересуваше дали казва истината или лъже, защото всички много я харесвахме и ни беше приятно да е с нас, сякаш тя с присъствието си разпръскваше около себе си някакво чисто слънчево  излъчване, което ни караше да имаме само добри и чисти мисли. Беше ни много хубаво и ни изпълваше с добро настроение. Както си седяхме, бай Димитър се протегна, взе китарата и запя. В нощта гласът му изпълни нощната тишина, отразяваше се в близкия скалист бурун, а ехото се  стелеше в морето и, ако се вслуша човек, дочуваше как то се връщаше като стереофония. Жената го погледна изненадана, изчака за миг и навлезе с нейния ясен и чист глас в мелодията. Тя пееше прекрасно. Знаеше песента и пееше прекрасно. Изпяха много песни. И в този миг й повярвахме за всичко, което ни беше казала. От  този миг нататък, каквото и да ни излъжеше, щеше да й вярваме. Гласовете им се събираха, преливаха се, разделяха се, зовяха се, отново се събираха и разделяха като в някаква  сантиментална романтична пиеса и завършваха тихо и заглъхващо, примирено, или буйно и гневно. Ние възхитено ръкопляскахме и искахме да пеят още дълго и те пееха и аз не забелязах как изведнъж Косьо, който седеше на земята зад мен, изведнъж стана тромаво, доста грубо ме  хвана с една ръка за яката на работната ми куртка, хвана за врата и колегата до мен. Измъкна ни от масата, вдигна ни като котета като държеше във всяка ръка по един от нас и ни пусна на земята. Тъй като аз стоях точно срещу жената, той седна на моето място, посегна, взе с огромните си ръце малките ръце на жената и разплакан, леещ сълзи по широкото си лице, разцелува нейните  пръсти и като хълцаше през сълзи, ломотеше заеквайки: - Аз такова!… Аз такова!… Такова!… Такова!… Аз теб!… - не можеше да намери думата: - Аз теб!..

- Ме обичаш!… - подсказа му засмяна жената

-Да!… Аз теб обича!… Аз, много обича теб!… - протегна ръка и я погали по главата. Огромната му рижа, обсипана с лунички космата ръка покри цялото й лице.

Браво, толкова дълго изречение той никога не бе изричал! Всички се засмяхме от  откровената му първична постъпка.

Когато вечерта се прибрахме в палатката, Косьо, размахвайки непохватно гигантските си ръце, изкара от шкафа чисти чаршафи, разстла ги на неговото леглото и като потупваше с огромната си длан леглото, я канеше да легне на него и със знаци й показа, че той ще легне долу на земята до леглото. Беше много смешно как мучейки й показваше първо леглото, тупаше по него с широката си лапа, после накланяше глава и слагаше двете си длани на бузата и мижеше.

- Значи аз да спя на леглото - досети се Жана. После той посочи себе си, посочи земята и пак сложи ръце на бузата си и замижа, което означаваше, че той ще спи на земята. След това Косьо застла на земята един брезент, нахвърли върху него стари дрехи и като огромно гигантско животно се просна  върху тях, за да я пази. От този момент приехме жената като част от екипажа. Жана се оказа много интересно и загадъчно момиче и понякога ни изненадваше с разкази за своята биография, на което в началото много не й вярвахме. След като вече беше ни казала, че работи като секретарка в един от отделите на БАН, веднъж между другото ни спомена, че преди години била акробатка в цирка. Понякога вечер ни сочеше звездното небе, показваше ни съзвездията и ни казваше как се наричат. По-старите рибари познаваха част от съзвездията, но ги знаеха с

други имена. Жана от съпруга си знаела имената на съзвездията. Той бил много умен мъж, астроном; бил доцент във физико-математическия университет. И други неща ни разказа. Ние, разбира се, в началото много не й повярвахме, защото някои неща в разказите й като че ли се разминаваха, но не навлизахме в подробности с въпросите си, за да не я поставим в неудобно положение, да я обидим и тя да реши да отиде при тайфата на другата бригада, намираща се недалеч от нас. Мъжете от другата бригада, които след като  разбраха, че такава красива жена живее при нас страшно ни завиждаха. От време на време те също прибираха в палатката си някои жени, но те обикновено бяха закъсали и много съмнителни, с много объркана биография. Тя и на нашата биографията й много не беше наред, но поне нашата бе красавица. Беше чисто, пъргаво и слънчево момиче и миришеше много хубаво… Никога не разбрахме кога се къпе, за да е толкова чиста и кога ходи да тоалетната… Когато беше около нас, сякаш въздухът се прочистваше. Ставаше по-чист, по-прозрачен и по-весел. Изпълваше ни с необяснимо ведро настроение. Както казваше Салито, циганчето от Комлука - „Батета, като си до нея, наоколо много хубаво мирише на цветя и ти става изведнъж  много весело на душата.” Жана бе много артистична. Понякога ни правеше пантомима. Избираше  пространство на затревения  пясък. Поставяше ръцете си така, сякаш те опират в стена от стъкло, а тя учудено се оглеждаше, като че ли иска да мине през него. Вдигаше нагоре глава, оглеждаше се учудено, плахо пристъпваше, местеше длани по стъклото, навеждаше се, поглеждаше встрани,  нагоре и надолу, обикаляше в кръг и търсеше изход, но не можеше да го открие. Отваряше отчаяно уста в безмълвен зов за помощ и накрая разплакана и отчаяна сядаше на тревата с гръб към нас и ние гледахме как раменцата й се тресат от плач и почти  повярвали, че тя не може да премине през тази невидима стена, вече бяхме готови да се втурнем, за да й се притечем на помощ, когато тя изведнъж се извръщаше ухилена. Друг път ни правеше фокуси. Показваше ни една по една разноцветни кърпи, размахваше всяка от тях, после всичките ги събираше в шепа, стискаше  юмруче и, когато си разтвореше пръстите, изведнъж всичките кърпи се оказваха навързани. Пак ги събираше в шепа и отново ни ги показваше една по една. Или неизвестно как, моето джобно ножче, което бе с някакъв неопределен розово-мръсен цвят в нейната ръката неочаквано ставаше синьо, червено или жълто, с което ни довеждаше до изумление. А Косьо се радваше, смееше се, удряше се по коленете и по бедрата и буквално цвилеше от възторг.

За това хората от другата тайфа много ни завиждаха и от злоба ни задаваха много мръснишки въпроси, по много гаден начин, на които всички отговаряхме,че момичето не е такова! Те цинично и невярващо се подсмихваха!… Да бе! Не е такова!.. Не на нас тия!… Тогава каква работа има при вас? Всички са такива! Все са к.рви!

Тяхната палатка бе само на няколко стотин метра от нашата и хвърляха мрежи  на същото място, където хвърляхме ние като се редувахме в часовете за първа или втора воля. В другата тайфа имаше един млад  мъж, когото жените много харесваха. Казваше се Васил. Беше четири години по-голям от мен. Той имаше два прякора. Таманго и Циганчето. Беше висок, мургав, със слабо и силно жилесто тяло. Имаше къдрава, смолисто черна коса и огромни синьо-зелени очи, с проницателен и  дяволски циничен  поглед, които хитро  се стрелкаше през дълги като ветрила мигли. Когато го видеха жените, им си подгъваха коленете и  сами му лягаха. Изпочука сума ти курортистки. И не само курортистки. Не знам какво му харесваха жените, защото той бе доста мургав и доста приличаше на циганин. А може и да е бил циганин, защото бе доста мургав и само циганите се кръщаваха с такива прякори!… Аз не го харесвах! Случваше се понякога след като сваля някое момиче, ако той я види и ако я хареса, след някой друг ден виждах момичето да се натиска с него. Момичето го гледаше с обожание, без изобщо да ми обръща внимание  и без да чувства никакво неудобство и вина от това, че ме е зарязала заради него. Гушкаше се в него като котка!… Странни същества са жените. Ако си им предан и с всичко им показваш, че ги обичаш, но ако случайно малко залитнеш нанякъде, те ти правят невъобразими скандали и е възможно да те изоставят. А кой знае защо, когато попаднат на такъв като Тамангото, след като знаеха, че той още същата вечер ще им изневери, те плачеха, сърдеха се унижаваха се, но с настървена упоритост го преследваха и без чувство за чест и  достойнство, със зъби и нокти, като хищници се мъчеха отново да се доберат до него. Знаеха, че той отново ще им изневери и ще ги изостави, но отново му прощаваха и отново с фатална настойчивост хукваха по дирите му; стига просто само да  щракне с пръсти и да им се усмихне. Нищо друго не искаха! Искаха само да бъдат с него, пък каквото ще да става!… Откачени същества!…

Обикновено, когато сме първа воля,  ние тихо се измъквахме от леглата, за да не събудим Жана, но започнем ли да теглим грипа, тя винаги идваше. Запретнала крачолите на сините си панталони, тя навлизаше в морето, помагаше ни като раздипляше усукалата се около яката на гриба тора, или клекнала почистваше мрежата от водорасли, ракушки и забили се в нея риби. Докато влачим мрежата, всички впивахме поглед в тесните, със запретнати крачоли панталони, които когато клекнеше,  се очертаваше малкото й красиво, добре оформено дупе, което  вълничките от време на време мокреха. Или, когато тя изведнъж с весел писък, размахала красиво ръце, притичваше по водата, закачливо и незлобиво подскачаше да разгонва събралите се, нахално навиращи се в краката на рибарите кучета и котки. Пръскаше ги с морска вода, а ние  застанали в редица един след друг, теглейки грипа, извивахме до откъсване глави от вратовете си, загледани  как гърдичките й палаво като зайчета подскачаха под тясната й памучната  блузка.

При изваждането на мрежите през лятото много често се събираха деца от селото и много любопитни курортисти. Така разбрахме, че Жана не лъже и че наистина знае много езици. Свободно разговаряше с поляците и с немците, понякога с англичани и французи, а  и с другите чужденци, които от време на време попадаха на това още не съвсем известно за лятна почивка място. Така едно от съмненията ни отпадна. Тя наистина знаеше чужди езици. Че е била акробатка нямаше начин да проверим, но като гледахме пъргавата й стройна и гъвкава фигурка, вече не изключвахме и това да е истина

Една сутрин точно, когато вадехме гриба, с безпокойство и с яд забелязах как Васил Тамангото се завъртя около нас. Поговори малко с братовчед ми, после небрежно взе от лодката един кошак, сложи го на кръста си и се включи да помага в изтеглянето на мрежите. Весело разговаряше с хората от екипажа и сякаш случайно хвърляше чести погледи към Жана, която мълчаливо почистваше мрежата на гриба и се правеше, че не го забелязва, но  кой знае защо,  вече не се провикваше весело и безгрижно на котките и не ги пръскаше с морска вода, а изведнъж смутена, кротко и мълчаливо, почиствайки мрежата и от време на време плахо поглеждаше към Таманго. Усетих,че този негодник вече като птичка я улови в мрежата на синьо-зеления си поглед.

Косьо сякаш също усети нещо, защото нервно и недоволно изръмжаваше и в гнева си рязко повличаше гриба така, че завличаше и повечето хора в редицата падаха по задници  на пясъка, след което му се караха, че за толкова време не можа да се научи как да тегли мрежите. Той мърмореше нещо под нос и  злобно поглеждаше към циганина Таманго. Всъщност, не съм сигурен,че е циганин. Аз от яд го наричах така! Но можеше и да е циганин, защото много приличаше на такъв.

През целия ден Таманго остана при нас. На всички ни беше ясна целта на оставането му и вече всички го гледахме с неприязън. Само братовчед ми в своята чистота и невинност нищо не подозираше. Той въпреки  цялата си сериозност и цялото си мъжкарство, нищо не усети /в него имаше нещо наивно и малко хлапашко и изобщо не познаваше хората/. Уважаваше Таманго за големия му професионализъм и сега сигурно си мислеше, че Таманго от съвсем обикновена любезност, от уважение към него и към хората от бригадата  ни гостува. Покани го да обядва с нас и не отдаде значение, че Циганина все по нахално и по-натрапчиво между разговора с братовчед ми и с другите рибари, се опитва да подхвърля закачки към Жана, как й се усмихва с белите си, равни, блестящи зъби и как тя, без да се усети все повече се оплита в мрежата му. Всъщност може би и на нея самата й се искаше да бъде оплетена в мрежата му. Поиска  от Жана  да му подаде солницата и когато тя му я подаде, той, забил поглед в нейните очи, уж  случайно погали с дългите си  мургави пръсти нейната ръка, а  тя трепна смутено, леко се изчерви, но му се усмихна.

Час по- късно отново ме изпратиха до кръчмата. Спомням си, че тогава голямо пиене ставаше следобед, във времето между първа и втора воля. Когато се върнах, Таманго вече се бе настанил до Жана и весело и непринудено разказваше нещо и всички се заливаха от смях. Жана вече не се криеше, а с блестящи очи възторжено го гледаше в очите и също се смееше с малко изкуствен, предан и угоднически смях, както се смеят жените на  приказките на мъж, когото много харесват и искат да бъдат забелязани.

„Край!… Загубихме я!”- помислих  и се изпълних с гняв.

Косьо седеше на края на масата. Мрачно гледаше, вперил поглед в  плота, стискаше гневно юмруци и ръмжеше нещо неразбрано. След малко Васил покани Жана да се разходят по брега, че станало много задушно. Всички смутено замълчахме като много се надявахме, че тя може би ще му откаже… Не му отказа!… Срамежливо се съгласи и те станаха. В същия миг Косьо изръмжа силно, недоволно и гневно и ние доста смутено се засмяхме.

Вечерта тя се прибра късно.

Косьо изобщо не си легна. Като лъв се разхождаше пред палатката. Чувахме как ръмжи и ругае с някаква неразбрана членоразделна реч и не ни остави да спим.

Помислихме, че повече няма да видим Жана, защото Таманго може да я заведе в тяхната палатка.

Когато Жана се прибра, Косьо с тихо недоволно ръмжене я посрещна и когато тя си легна, той  кротко се отпусна на земята до леглото. Тази нощ Таманго не я взе в тяхната палатка. Изобщо никога не я прибра в тяхната палатка. Вероятно считаше, че при нас тя е на по-безопасно място, защото братовчед ми умееше да създава ред и дисциплина в нашата бригада, а в другата тайфа цареше хаос и раздор. Там редовно, след като рибарите се напиеха, ставаха големи побои…. Веднъж след един голям пиянски запой стана  убийство…

Таманго престана да ни гостува. Само привечер се мяркаше около мрежите на простора, докато го забележи Жана. Стоеше на сянка под мрежите в залязващото слънце. Или, седнал на пясъка, ровеше разсеяно с пръчка в изсъхналите, изхвърлени на брега от вълните водорасли и търпеливо чакаше. Всъщност Жана много бързо го забелязваше и никак не се бавеше. Припряно се обличаше с нейната къса пролетно цветна клоширана рокличка, която много отиваше на стройната й фигурка и като балеринка притичваше към Таманго. После двамата поемаха в посока към даляна на дядо Захарий или към  близката тополова горичка. Всяка вечер Косьо дежуреше пред палатката и не се прибираше, докато тя не се върне. Нервно се разхождаше пред палатката, мърмореше гневно под нос: - Аз него такова… Ще го пера!… Аз ще го пера!… - което означаваше, че някоя вечер ще набие Таманго /аз също нямах нищо против Косьо да набие Таманго/ и не си лягаше, докато тя мълчаливо и смутено не се завърне - поздравяваше го тихо, след което и той успокоен се отпускаше на земята до нейното легло.

Една нощ на връщане от разходка Жана и циганчето се скараха. В тишината на нощния мрак, отдалеч се чуваше, че Жана плаче и високо го обвинява  в нещо и как Таманго безгрижно и доста закачливо се оправдава. През това време Косьо разярено се разхождаше пред палатката, понякога се отдалечаваше, стъпките му заглъхваха, но   отново се връщаше и яростно мърмореше, повтаряйки: - Аз него ще го пера!.. Аз него  ще таковам… Ще таковам…. Ще го пера!…

Когато Жана се върна  разплакана, той се опита нещо да й каже, но тя просто го подмина и си легна.

На следващата нощ, след като Циганина и Жана отново отидоха на разходка, Косьо изведнъж изчезна. Късно вечерта също го нямаше да дежури пред палатката и да чака завръщането на Жана. Посред нощ Жана се прибра от срещата си с Таманго, отново много разстроена и разплакана, но Косьо все още го нямаше да я чака пред палатката. Предположихме, че е отишъл до дома си в селото и за втората воля в четири сутринта сигурно ще се върне. Сутринта, когато пускахме гриба, той наистина беше на лодката.

На следващата нощ Таманго не дойде да вземе Жана.

Не дойде и следващата вечер. Напразно Жана се озърташе, нервно ту влизаше в палатката, ту излизаше, по половин час стоеше навън да се оглежда дали той не идва. Всички предположихме, че Циганчето вече си е намерил друга любовница. Нещо, което щеше да си бъде съвсем в реда на нещата. Вероятно същото си мислеше и Жана, защото нервна, разтревожена и обидена се въртеше наоколо; отиваше към морето, отново се връщаше и неспокойно поглеждаше в далечината към палатката на другата бригада, откъдето се надяваше да се появи  Таманго. Не дойде и на третия ден. Хората от тайфата му също дойдоха да го търсят, защото вече трети ден не идва на работа. Разпитаха и Жана, и тя смутено и още по-разтревожена си призна, че предната вечер, пак се скарали, но когато са се разделили с Васил, той просто си тръгнал да се прибира . Хората й повярваха и тъй като нямаха причина да се съмняват в думите й, си тръгнаха притеснени.

На четвъртия ден  дойде една милиционерска кола и арестува Косьо. Прибраха също и Жана, а братовчед ми сам предложи да отиде с ченгетата, за да помогне при разпита, защото с Косьо те нямаше да могат да се оправят.

След обяд  тримата се прибраха. Работата беше доста проста. Оказа се, че преди три нощи Косьо проследил Жана и Таманго и когато късно вечерта, отново скарани, пак се разделили и Жана си тръгнала много разстроена и разплакана, той  пресрещнал в тъмното Тамангото и го пребил от бой. Жал му било, че този негодник всяка вечер разплаква момичето. Много го бил! През деня едни деца намерили Циганина в безпомощно състояние и се обадили на милицията. Три дена бил в безсъзнание. Когато на четвъртия ден дошъл в съзнание, разказал кой го е наредил така.

Не осъдиха Косьо. След като разбрали, че в цялата работа има любовна интрига, от милицията само накарали Косьо да се подпише на един лист. Той едва ли бе разбрал в какво го обвиняват, но като погледнал братовчед ми, който му кимнал, сложил един разкривен кръст на листа вместо подпис и това било цялата работа. Жилава излезе циганската душа на Таманго. Само след седмица съвсем се оправи. От милицията  счетоха, че в тази работа няма какво повече да се рови, тъй като на Таманго не му беше за първи път да бъде бит от ревниви съпрузи, от гаджетата на много момичета, от бащи на момичета и работата някак си се размина… Е, били го този път малко повече, голяма работа!… Сигурно си го е заслужил!.

Таманго повече не потърси нашата Жана. Напразно тя тъжно се озърташе през деня да го види как пристига отнякъде. Вечер неспокойно се оглеждаше, излизаше пред палатката, разхождаше се по брега, но от Таманго нямаше и следа. Вероятно този път се беше уплашил!… А може би бе решил, че на света има толкова много жени, че не си заслужаваше всеки път да яде бой заради всяка фуста, помислила, че е единствената жена на този свят, която може да го покори.

Всички бяхме щастливи, че връзката между нашето момиче и Таманго приключи.

***

Отново се върнаха нощите, когато бай Димитро и Жана вечер пееха и  ни радваха. Една сутрин, след втората воля, точно когато току-що бяхме прострели мрежите по просторите и вече прибирахме въжетата и греблата от лодките, пред палатката се спря скъпа за времето си черна лъскава „Волга”. От нея излезе млад, висок, строен и солиден мъж, който се изправи до колата и леко усмихнат гледаше към нас. Когато го видя, Жана много се смути и виновно изостана от групата. Братовчед ми се приближи, здрависа се с човека, поговориха малко и после си влезе в палатката.

По-късно разбрахме, че от милицията научили телефонния номер на съпруга на Жана и му се обадили да дойде, за да си я прибере. Щял да дойде по-рано, но бил на някакъв симпозиум на астрофизиците в чужбина.

Жана стоеше настрани смутена и виновна, докато мъжът й не я повика. Тя се приближи плахо, застана до него, кротка, дребна и смутена, с виновно наведена глава. Той леко я хвана за лакътя и двамата се отстраниха. Отидоха до срутения кладенец. Мъжът й се подпря на зида, а тя продължаваше да стои с наведена глава. Дълго говориха. Всъщност говореше той, а тя само кимаше смутено и от време на време избърсваше с длан сълзите от очите си. Приказваха почти до обяд. Тогава и двамата тръгнаха към колата, но братовчед ми ги покани на масата да обядват, като им предложихме рибена супа и  пържени попчета. Обядваха, след което Жана мълчаливо отиде да си приготвя багажа, който не беше много и  през това време човекът малко срамежливо ни разказа някои неща. С Жана се оженили преди пет години. Той потвърди, че тя някога е била акробатка в цирка, но един ден паднала чак от купола. Имало мрежа, но партньорът й, след като много силно я залюлял, без да иска я изпуснал и тя паднала на края на мрежата и почти се блъснала в земята. Оттогава се повредила нещо. Деца нямали, защото Жана не можела да ги износи. Възможно е падането да станало причина. Да, наистина, още от  дете пътувала с цирка в чужбина и научила много езици. Имала дарба бързо да учи езици и действително работела като секретарка в БНА. Всъщност била доста талантлива в много неща. Фокусите ги научила от фокусника на цирка. Повечето артисти малко или повече знаят някой от номерата на колегите си. Той самият бил доцент във физико-математическата катедра на академията и успял да й намери работа  там като секретарка. В академията  често използвали знанията й по езиците, за да превежда при посещение на чужди гости. Но откакто се оженили, кой знае защо, дали от носталгия по предишния си свободен живот в цирка, или по някаква друга причина, но в нея от време на време се проявява някакво тъжно настроение и авантюристично желание да зареже всичко и да се запилее, където я издуха вятърът. Тръгвала ей така, без нищо. Без пари и почти без багаж. Миналата година почти месец била на един рибарски кораб. Обикновено лъжела хората, че се били развели и че той я бил  прогонил заради някаква негова любовница. Просто не си е направила труда да съчини друга версия. Преди две години отишла в някаква кошара в едно село.

- Там я намерих. Много трудно я намерих! - призна си съпругът на Жана. - Обикновено когато бяга, я намирам край морето. Там й харесва да ходи! Как не е попадала на някои негодници, които да я изнасилят и убият, не знам. А може и да е попадала, но да се е измъкнала по някакъв начин и да не ми е споделила до сега. Всъщност тя никога нищо не ми е споделяла,  какво се е случвало с нея, докато я няма. Всички ме питат, както и на вас сега  ви се иска да ме  попитате: защо не съм се развел с нея, след като е такава авантюристка и вероятно ми слага рога?! Не знам?! - призна си човечецът. - Аз не вярвам,  че досега не ми е изневерявала. Сигурно го е правила! /ние също си помислихме,че сигурно го е правила, защото знаехме, че го е правила/. Не зная защо не я напусна?! Не мога да я оставя!…- тъжно и кротко продължи човекът. - След като си я прибера от поредната авантюра, не чувствам ревност и  гняв от това, че вероятно ми е изневерила. Знам, че ми е изневерявала. Сигурен съм, че го е правила. Боли ме, разбира се! Много ме боли, но кой знае защо винаги, когато си я прибера, чувствам към нея  жал. Жал ми е, когато тя виновна застане пред мен; разкаяна и със сълзи в очите; жал ме е като към родно, красиво, нежно, палаво и тъжно дете, което не осъзнава постъпките си, но вярва и разчита на близките си да го обичат, да му прощават и да го закрилят. И от тях не може да очаква друго! А аз я обичам!… Вероятно много хора ме презират за моята слабост, но аз много, много я обичам и не знам, не се виждам как мога да я изоставя! Надявам се, че един ден тази носталгия към свободния неангажиращ живот ще премине. Само да престане да бяга от дома ни и да почувства отговорност към семейството. Надявам се!… Да, надявам се! Мисля, че ако имаме дете нещата ще се оправят!… Имам намерение да си осиновим дете! - човекът  се замисли и тъжно завърши: - Да!… Така стоят нещата в нашето странно семейство!…

Жана вече беше готова с багажа си, смутено и виновно чакаше до колата  на съпруга си, защото бе сигурна, че обект на темата, за която разказва съпругът й, е самата тя и нейната постъпка.

След малко съпругът й стана, взе си с всички довиждане и двамата тръгнаха  към колата. Колата тръгна, зави и изведнъж спря! От нея излезе Жана. Приближи се! Прегърна всеки от нас, целуна ни по бузата и щеше да тръгне към колата, когато забеляза Косьо, който стоеше далеч зад всички, мачкаше каскета в огромните си ръце и плачеше… Върна се! Бавно се приближи към него, протегна ръце, хвана го за огромната рошава  глава, погали го, принуди го да се наведе и с тъжна усмивка го попита:

- Обичаш ли ме?

- Аз!… Аз!… Аз теб!… Аз теб обича!… Аз теб много обича!… -  хълцаше и се тресеше от сълзи той.

Жана го погледна и просълзена, наведе още по-ниско голямата му  глава, впи устни в неговите, после сякаш трудно се откъсна от устните му и развълнувано отвърна:

-Аз!… Аз също  те обичам! Много те обичам! Много те обичам, мое голямо, гигантско глупаво момче! Винаги ще те помня и ще те обичам… - погали го, целуна го още веднъж по бузата, извърна се и бързо се запъти към колата.

После колата се изви, клаксонът изсвири, изригна пушек и се понесе по пътя.

Дълго стояхме смълчани, замислени и разстроени, защото осъзнахме, че с нея нещо много хубаво, странно, красиво, загадъчно и много интересно ни напусна. Стояхме печални и тъжни и знаехме, че това никога повече няма да се повтори и ако нещо  подобно отново се случи, то ще бъде неестествена и грозна, цинична, пошла и скандална пародия: грозна и мръсна, също като това, което често  се случваше в палатката на рибарите от другата тайфа, когато от всемирната ни печал ни стресна  ревът на Косьо, който се бе скрил в  палатката, където събрал  до гърдите си и заровил лице в чаршафите, с които до скоро е била завита Жана, се бе  тръшнал на леглото и ревеше от мъка. Ревеше страшно като звяр: мощно, диво и първично - ревеше и страдаше от мъка като изгубено и изоставено в пустошта, ранено до смърт животно и ревът му вероятно се чуваше чак до селото.