Радослав Игнатов

/откъс от подготвеното второ преработено издание на обнародваната през 2013 г. в издателство „Св. Св. Кирил и Меитодий”, Велико Търново споменна книга „Веднъж, когато този свят бе стар”/

… Зона на моралността? Действителност. Морално битие. Свръхморализъм. Естествена нравственост. Аморално. Пътят на свръхморалното към нормалното. Промяната. Моралният нихилизъм… Господи, Боже, не се ли развива в живота ни всичко както при Чехов: жените мечтаят, мъжете философстват, всеки е влюбен нещастно, всички пият и говорят прекалено много и неизменно само на себе си, никой не слуша другия. Диалогът минава в открит монолог. Монолозите стават фрагменти, които въобще не се ситуират в пространството. Всякое Божие чедо, дори когато се обръща към някого, този някой е само в неговото въображение. Това единствено пренася действието визуално от реалността не към реалността, а във вътрешния свят на всеки от нас. И тъй като героите обитават необичайни театрални пространства, образи и действие все повече се пренаселват в един въображаем свят. Сякаш в съзнанието ни гласовете постепенно се сплитат в хор от древногръцка трагедия. Хор, всеобща проекция на неизживените идеали на цели цивилизации, който обсипва с жесток цинизъм всичко живо пред себе си. Отделната личност става принцип, носител на общото съзнание, че всичко трябва да бъде започнато отначало. А копнежът да се завърти колелото на живота, да се започне наново и отначало, винаги е бил основата на всички страдания. Клоунада. Визия. Сън. Цинизъм. Трагизъм. И безизходица. В тази плетеница от връзки, проекции, копнежи, няма спасение. Човекът се примирява със собствената си гибел. Играта с отчаянието продължава.
Именно тук беше цялата работа: политическият спектакъл трябваше да отхвърли примирението, бюргерското успокоение, утопичните проекти и настроения.

… Тогава на литературната нива се бе появил Йордан Радичков. Чичо Данчо, както го помнех като футболист от мачовете в ливадите зад училището на Калиманица; чичо Данчо, който пишеше лозунги и рисуваше трактори по дуварите, опасващи селските дворове, като по този начин произвеждаше нагледната агитация за народната власт в Калиманица. Чичо Данчо, тъй като в разгорещените му спорове с моя баща, без да разбирам думичка от смисъла на словесните им двубои, застанал зад дългите крака на баща ми и крадешком надничащ оттам със зяпнала уста пред магията на тяхната сериозност, естествено, винаги съм вземал страна на баща ми, но винаги съм имал усещането, че значително по-млад и дребосък в сравнение с двуметровия ми баща, правият в крамолите е той, чичо Данчо.
Йордан Радичков. С когото, като отраснах, до края на дните му, винаги съм разговарял на „Вие”…

… Село като село. С природата, заселниците и всичко останало.
Раснах край Златица, един от притоците на Огоста. В пясъците на Златица и до днес има самородно злато, оттам тръгва и нейното име. Но това е последното нещо, което бих могъл да кажа за нея. Тук в онези години през летните месеци ние - едва проходили, се губехме от сутрин до здрач. Тук се научих да плувам, тук осъзнах миризмата на чистотата и здравето, тук за първи път видях очертанията на голото женско тяло, тук ме връхлитаха мътните вълни на прииждащата стихия - с извечните тътени на онези сили, които навремето взривяваха любопитството и въображението ми, а днес ме подсещат, че природата все още е по-силна от човешкото същество и усърдието му да се барабари с нея.
Ние бяхме на сто километра от столицата, Дунавът беше на шейсетина от нас, на толкова западно бе сръбската граница. “Добра ръка” или “Добра майчица” - търсил съм много етимологията на името на моето родно село. В съвети с езиковеди, всеки за себе си, с Йордан Радичков бяхме стигнали до това тълкуване.

… Йордан Радичков твърди, че по негово време селото имало 90 къщи с 473-ма жители, заедно с него. Той също така поддържа версията, че неговото детство е преминало между две воденици, два неподвижни казана за варене на ракия и един подвижен, теглен от конски впряг, предназначен главно за варене на контрабандна ракия и бързо придвижване, кажи го, почти изпод носа на акцизните; един луд имало в селото, врачка, учител, най-малко сто зидари, във всяка къща, зидар; карта на България и друга карта на двете полукълба, сложна училищна машинка с топче и халка, като се нагрее топчето, не може да се провре през халката, а ако е студено, минава, за да докаже нагледно на учениците, че при топлина металът се разширява; и друга една халка, с нея яйчарят мери яйцата дали не са маломерни или да бъдат изкупени по-скъпо; автобус с марка „Жар птица”, потънал в прах чак до веждите, превоз който минавал веднъж седмично без да спира в селцето; бормашина, веялка, няколко часовника будилници, щъркелови гнезда, телефон, оброци против градушки, суша, наводнение и бедствия от всякое природно и божие естество, запуснати и изоставени нивици, превърнати в змиярници, още един естествен змиярник под селцето, до самата река, зиме иманяри копаят и търсят змийски водач с бисер на челото, дебел като кюнец; духове, вампири и водни таласъми в неограничени количества, плюс едно припадничаво момиче, плюс болестите по хората и добитъка, плюс невежеството и т.н и т.н…

… Колкото и цялостно да работи със своето детство в повечето от творчеството си, с почти необяснима, опипваща и отдалечена мечтателност в погледа, той често повтаряше, че от онези си години помни единствено таблицата за умножение и клетвите на жените в нашето село. Клетвите като кръгова отбрана на човека в заобикалящата го тежина на живота - дали от градушки и суша, било от лошавината на ближния.

… Бяха годините на бездействие, на философстващите мъже в селската кръчма, където те дори не правеха оборот на кръчмаря. Мъжете разговаряха, животът течеше, вечери жените с кавга ги прибираха за вечеря…

… Беше от поколението на моята майка и нейните братя, нищетата беше белязала детството им с тайнствения си белег и ги беше захвърлила сред живота - кой по-силен, кой по-немощен и болнав, да проправят сами стръмните си житейски пътеки…

… Днес, като се замисля, давам си сметка, че още невръстен, Йордан Радичков се е вмествал в един живот, живян едновременно и равнопоставено от всички край него, включително моите прародители и родители, отчасти от мен, ала където единствено той успява да вникне в самата му същност: със символите му, с изчистените му до литературна графичност образи, с дишането и мисленето им. Останал сирак, с постоянните си здравословни проблеми и недоимъка, преодолял изпитанията на мизерията и глада, през послушничеството в манастира и годините в семинарията, бомбардировките над София, следвоенните години и първите години след тях, скиталчествата на журналистическата професия, установяването си в София - до онази възраст, в която с леснина да пренесе всичко на книга -

… внезапна експлозия на материя и светлина, Вселенска сигурност и подреденост. И ето: светът сияе с блясък, който изглежда фантастичен не поради някоя друга важна причина, а просто защото е изцяло естествен - непокварен от научни, философски и утилитарни понятия, с чиято помощ обикновено днес пресътворяваме света според собствения си унил образ…

… Имаше в Калиманица една фамилия, Лопушаните. По-големи, ние с вече юношеските си мозъци развенчавахме в коментарите си една от загадките около тяхната къща. По някое време се бе чуло, че някаква птица почуква призори по прозорците им. Ей тъй: зазори се, няма-няма, и по джамлъка: чук-чук! В долната махала не обичахме да ходим, там самотна и сякаш изоставена от стопаните, между дърветата се спотайваше къщата на Лопушаните - тайнственост забулваше двора, прегърнат като от подкова в меката извивка на калиманишката река, ние чуваме в сънищата си настоятелното зловещо похлопване на птицата, нейният грак; виждаме ги, особено Милка, неомъжената им дъщеря, с безумно разширени очи - не смеят да шавнат в ечащата тъмнина! Студено е, ала никой не се престрашава да се помръдне, да иде до печката, да сложи дърва върху снощната жар. Долавяме мокрото дишане на семейството, проскърцването на дървените легла. Студ сковава сърцата ни.
Месец, месец и половина мълвата растеше, набъбваше и заплашваше с гръм околностите на смълчания дом, подхранвана от въображението на цялото село. Докато един ден се разбра: Милка, все още мома, е родила. Детето така и не се показа на бял свят.
Сега си мисля, че тъй са си представяли отлитналата душа на умъртвеното още в утробата на майка си дете калиманчани: унила и питаща, надвесена от клоните на дърветата пред прозорците птица. Чук-чук! - бие тя с клюн по гузната съвест на Лопушаните. - Чук-чук!… чук-чук! - отеква нейният зов в съзнанието ми и днес, за да продължи да нанася неизличимите си знаци в нараняваната ми много пъти душа.
Оттогава е минало време. Милка отдавна се беше омъжила, отдавна беше отгледала поколение, отдавна вече не е между живите. Родителите й, спечени от възрастта и неволите хорица, дълги години носиха бремето на греха си в планинското градче с име Берковица, а караконджулите, верблюдите, таласъмите и тенците завинаги се заселиха в българската литература.
Месторождението им бе Калиманица.

… По време на легендарното си преселение във вечността направо от въображението на Радичков, илюзиите на мъжете от Калиманица бяха понамалели, намаляло бе желанието им да сеят наоколо измислици колкото да уплътнят времето, с всеки ден битието им поднасяше един все по-мизерен и реален бит, битът на трезвото съществуване, под знака на което протичаше първият етап от разлагането на един търпеливо изграждан в годините свят.
За сметка на разлагането на този търпеливо изграждан в годините свят хората ставаха все по-малко невежи. Сложната машинка с халката и топчето отдавна беше задигната от дечурлигата, липсата й обаче съвсем не означаваше, че ние не си представяхме как при нагряване металът се разширява, а след изстиването му се провира в халката.
Колкото и ограмотявани поколение след поколение, иначе хрисими и доверчиви, моите съселяни дълги години се спотаяваха из нехаещата за особите им природа, без да знаят, че сетивата им някога ще ожаднеят за слава. Заговори се строителството на язовир. Строежът на язовира започна. Подобно на всички проекти по онова време, обектът трябваше да стане най-големият, поне на Балканите. Ето че мечтите на нашенци да живеят в града започнаха да се сбъдват, те изчезнаха заедно със своя свят от врачка, учителка, кметски наместник, полски пъдар, трима ковачи цигани, духова музика от пет музиканти, две бакалници, една кръчма, всестранна кооперация с трудолюбивото име “Пчела”, машинистер на локомобил, не знам колко на брой ловци, един грамофон марка “Зенит”, плетачна машина, машинка за мелене на месо, машинка за подстригване, и т.н и т.н.
Прогонен от тях заради политическите си убеждения, мир на праха му, баща ми премести дома ни в града. Въпреки че той създаде домашното ни огнище много преди строежа на язовира, аз продължих да не се откъсвам от родното място. След изселването на Калиманица обаче в действителност вече бях без такова и още в онова време се превърнах в един от милиардите планетарни заселници, които пребивават където и както им падне и както се случи. Един от постоянните адреси за мен вече бе станало творчеството на чичо Йордан.

… Величието на таланта му още в юношеските ми времена ме притесняваше до пълен блокаж на ума. Видех ли го у дома в провинциалното ни градче, където освен моето, квартируваше и семейството на брата на майка ми, не знаех какво да направя с ръцете си, гласът ми мутираше, пристъпях от крак на крак и ми се искаше час по-скоро да зачезна нанякъде. Подобно на всички мои връстници в света, в онези години тайно пишех безкрайни поеми за любовта, луната, звездите и всичко останало. Първопричината за преживяванията ми беше момиченцето от предния чин - хем в непосредствена близост до мен, хем на разстояние, което позволяваше да я гледам с часове, без да крия врат към гърба й. С течение на времето преминах на епистоларна вълна, после, на проза. Братовчедът-студент отнасяше книжната продукция и я връчваше на първата ми любов в София, сетне се ожени за нея, аз самият станах студент в Търново и нямаше как, ударих на четене.
Фактът, че познавам Радичков вдигна рейтинга ми сред съблазненото от Словото множество покрай мен, караха ме да говоря с часове на нашия диалект и за нашенци, аз пътувах до София и се връщах в Търново с литературните клюки на столицата, с поукрепнал дух срещах Радичков във вестник „Литературен фронт”, където работеше той, а вече и братът на майка ми. Без да усетя как литературата се превръщаше за мене в съдба - със сладостно мъчителните си мигове на среднощните бдения и ослепително дневни съновидения…

… след това, набезите из редакции и кръчми, приятелствата, безкрайните командировки, първите припечелени с писане левчета, новите любови, смяната на квартири, срещи, раздели. Всичко това, с чувството за пълна обреченост…

… Бях човек без биография, без адрес, без минало, той обаче отдавна ги имаше. Макар все още млад, беше спечелил доста литературни битки, авторитетът му на общественик и творец му позволяваше да се ползва от връзките с хора с още по-големи от неговите възможности, а и връзки; обкръжението му беше от личности, от които зависеше съдбата на цели стратегически общности в областта на културата и управлението на страната. До ден днешен не мога да си представя обаче как издържаше петчленно семейство, грижеше се за брат си и неговите деца и пишеше книгите си. За миналото обаче рядко си спомняше - беше изцяло свързано с мизерията, в която беше прекарал детството и не малка част от своята младост. Беше надмогнал масрафа си, но не беше забравил откъде бе тръгнал.

…И ето ме изведнъж мен у дома му, приседнал до малката масичка в хола, по-късно, край внимателно подредените маси на няколко приема и събирания, в Синия салон и кафенето на сградата, където по онова време се помещаваше Съюзът на българските писатели.
Кое от остроумията му да помня?
Не съм от онези, дето преди да си легнат, записват в дневници впечатления от срещите и разговорите си със забележителни люде. Години наред пазех магнетофонни касети от многочасови срещи с него, но в странстванията ми из градове и квартири, касетите се бяха размагнитили, „изветряли”. Въпреки че известна част от записите и днес са в Златния фонд на БНР, получило се беше така, че в спомените си за Радичков мога да разчитам само на паметта си…

… Не обичаше излишната показност. В най-силните си години избягваше да дава интервюта. Минаваха месеци и години на пълно мълчание, тъй като отлично съзнаваше необходимостта от „самообновлението на душата”. Знаех това и въпреки че станеше ли дума за литературно събитие ме хващаха мигом за жертва, преценявах кога му е времето. Въоръжен със звукозаписна техника, тръгвах. На мен не отказваше. Всъщност, интервюта не вземах. Говорехме си. Случило се беше така, че докато изкарвах хляба си в радиото, направих десетки интервюта със стотици хора - знаменитости и не чак дотам, хора от улицата, важни и незначителни, хора, оставили трайни дири в личността и характера ми или пък не…

… вече бях готов за напълно смислени разговори с него. Цигара след цигара, най-после с леснина намирах място за мислите и ръцете си. Тягата в пиршеството на думите отстраняваше каквато и да е иносказателност в контактуването ни -

… оставаше разтуптяната руменина, здравата красота, прасковената свежест на езика, с който съм закърмен в омарата на калиманишката природа - по време на пладнуване на добитъка, който отмаряше в маранята на трептящото нажежено поле, докато пастирят, вгледан нейде далече в пространството, полегнал в ореховата сянка, редеше изреченията на своята изповед пред света. Нищо че го правеше наум в пладнешката дрямка на притихналата природа, сред отдалечаващия се космос на звуци и миризми, отдавна забравени от сетивата на българина - заедно със зачезващата човешкост в пространството на блуждаещия му поглед…

… събитията, нормата, отклоненията, редът и опиянението от безредието, разместените граници на нещата; ценностите, представите - една съвършено нова престижна образност на Автора и Независимия му Дух, действително неподкупен за литературни традиции и центрове по онова време…

… Провокациите и капаните ставаха все повече и повече. Пред искрящите в собствените си дълбини очи на Радичков безброй бели и черни ветрове бяха отвяли измамата, че хоризонтът е последната граница за окото вероятно докато все още живееше в калиманишката ни пустош. По-късно се оказа така, че при него сюжетът, дори съдбата на персонажите, които говорят на до болка познатия ми диалект, нямат значение за смисъла - смисълът беше някъде далече, много далече от текста. Оставаше да гложди съзнанието само непознатият преди него метафизичен фарс в наглед нищо-не-случващото-се. И дълбоко кодираната формулировка на вселенски обемната българска истина за житейското случване. А да създадеш свое поле, своя аура със словесно въздействие предимно чрез провокацията, която да внуши с физическа сила отношението ти към околния свят, никак не е лесна работа. Понякога тя трудно опитомява читателя, но направи ли го веднъж, то е завинаги…

… Практически без в момента да съзнавам как става това, благодарение на искреното откровение в създаващата се атмосфера на нетърсена близост, аз научавах съкровени тайни на писателската професия, получавах познания от тревожен и плодовит ум, който в нощи на вдъхновени безсъници сам е достигал до своите прозрения.

… В стройните редици от градско-селско-идеологически разказвачи и романисти, след ожесточеният огън срещу него от страна на критика и безброй живи паметници в литературната нива по онова време, благодарение на сладкодумието и неповторимия си талант именно той наложи стила на концептуално-живописната тревожност в българската литература, побиращ фабулна простота, психологическа бездънност, величествената словесна визия и пъстрото разнообразие на българския език: медиативен ритъм, речево-акустичен лаконизъм, деликатна ирония, наивни, понякога детски откровения в транжирането и осмислянето на българското живеене. Казах „медиативния ритъм”, и искам да се допълня: Точно в смисъла на тези ми думи той е не само наднационален. Той е интернационален писател и успешно разгърна присъщия на всяка световна душа симфонизъм, т.е. не толкова логичното, колкото музикално изграждане на художествената проза с промени в ритъма, с вариации, с преходи от един музикален ключ към друг - с една дума, в оня „контрапункт”, който никой от големите български автори, с които основателно се гордеем, не успя да извърши. Имам предвид романа му „Всички и никой”. Нищо, че след този си роман сам той достигна до „заключението”, че българинът не е в състояние да напише роман. С изявлението, което гласно направи и то публично, той си навлече неприязънта не само на критиката, хиляди графомани, а и на безброй врагове изсред читателската си публика.
Да, но вече го беше направил. Беше написал прекрасен роман, трасирайки по-нататъшния път за авторите от най-младата българска проза.

… Покрай всичко, което създаде през живота си с текстовете си Йордан Радичков успя да моделира Чистилище, от което на българина дълги години не му се искаше да се запъти към Рая.
Казах му го веднъж и той малко се поразсърди на откровеното ми ласкателство. Но аз едва чрез него можах да разбера напълно бащата на абсурдизма в световната литература Антон Павлович. А благодарение на Чехов по-късно започнах да мисля за по-едрите парадигми на съществуването: абсурд-творчество-търсене-искреност-манипулация-грях-изкупление-извисеност-пропадане-поетичност-телесност. По онова време това бяха елементите на непознато не само за мен, а и за цяла четяща България смислено спазматично-сакрално изкуство. То ме накара да проникна и в простата истина, че ако не гледаме сантиментално на живота си, можем да видим и забавната му страна: осъзнатият с чувство за хумор абсурд винаги е помагал по-лесно да преживеем и понесем ужаса на собственото си съществуване. Но за да вникнем в него, трябва да имаме широка душа, трябва да се поспрем, да се огледаме, да се съсредоточим, да помислим, да се усмихнем и продължим в непосилната тежест на битието.
Не помня точно какво ме е предизвикало и принудило да придам гласност на мислите си тогава. С това си изявление нагазих лука и все ми се струва, че то създаде помежду ни известна дистанция, която години след туй си налагах да запълвам с деликатно мълчание. Иначе суетен човек, той не обичаше подобни неща да му се казват в очите. Освен че бях искрен до беззащитност, аз обаче му бях казал една от истините на своя живот.

… Сако „рибена кост”, плътночерна чуплива коса в буен перчем, внимателно опипващи движения на притеснителен човек в най-младите си години, не по-малко внимателен, опипващ поглед на големите си кафяви очи, още в тийнеджърските ми години на мен ми се струваше, че той събираше очите на всичко живо край себе си.
През 1987 година предадох в издателство „Народна младеж” ръкописа на първия си белетристичен опит. За моя изненада текстът беше посрещнат добре. Тъй като работата ми до известна степен имаше документален характер и беше свързана с родното ми село, респективно, с известна част от героите на Йордан Радичков, работниците в издателството решиха да предоставят текста за вътрешна рецензия на него. Свързах се с Радичков, назначихме си среща и когато отидох - десет минути по-рано, както съм свикнал да правя това винаги, - едва не се сблъсках с него пред входа на кафенето на СБП. Оказа се, че той също беше дошъл по-рано. Беше едва девет часът сутринта. Без изобщо да подозирам, очакваше ме един от дните с най-много изненади в моя живот.
Бяхме първите посетители, пиехме чай, разговорът около текста започна веднага и още в първите десет минути аз бях смаян от факта, че светилото на българската литература за една седмица беше успял не само да изчете, но и знаеше почти наизуст внушително големи пасажи от моя ръкопис. Покажи простотията!, гледаше ме със зачезващи в дебрите на собствения си свят очи вдъхновено Радичков. Покажи простотията, другото е Божа работа, то само се показва!…
Срещата ни продължи до четири, пет часа следобед. Разговорът ни бе продължил без прекъсване повече от осем часа! Кафенето се препълни дотолкова, че по пътеките между редовете от маси не можеше да се мине от застанали на крак хора с чаши в ръцете. С Радичков седяхме на маса с пет-шест незаети стола, потънали в разговор. Говорехме вече не само за бъдещата книга, на която се бе случило да съм авторът, не само за типажи от нашето село, но и за тънкости от словесното майсторство, за които дотогава не бях чувал и дума от него. Забравили бяхме за целия свят. Всичко живо край нас мълчеше и най-безочливо подслушваше разговора. Радичков така се беше увлякъл, че въобще не забеляза това. А стояли на крак с часове, никой от близко стоящите не се престраши да доближи масата - ако не да седне, то поне да помоли за някой от празните столове…

… очите на Йордан Радичков бяха толкова изразителни, че аз, ето, вече толкова години, след като него го няма на белия свят, често се наслаждавам на спомена за непреднамереността в искриците живина, променяща честотата си с всяка секунда, спреше ли поглед на теб. Големи кафяви очи, страшно внимателни. В последните месеци от живота му този поглед ставаше все по-пронизващ - поглед на мрачно тлеещи, подозрителни, недоброжелателни, тясно изрязани, напрегнати очи. Беше напуснал депутатското си място в Парламента и това му беше създало доста врагове изсред своите. Никой вече не ме слуша, въздъхнал беше в слушалката при последния ми разговор с него по телефона - бях безработен от дълго време и за първи път през живота си се бях обърнал към него за съдействие и помощ. Никой вече не ме слуша, седя в ъгъла, опирам брада на бастуна, и се опитвам да мисля, беше добавил…

…Трудно ми е да си спомням тези неща, тежко е да ги изричам на глас. И когато, излязъл от банята в зимната привечер видях как се взира към мен със своята неподвижност лицето му от екрана на телевизора, изтръпнах и седнах направо на пода. Беше си отишъл завинаги. Гневът цяла нощ не ме оставяше да заспя.

… и му направиха паметник. Бюст-паметник. Десетки пъти съм чувал, че творчеството на Радичков прелива от любов към българина, отчасти, към нашенеца. Любов ли?! С риск да си навлека много беди, позволявам си да изразя възмущение от подобно тълкуване. Още в детството няколко пъти ставах неволен свидетел на най-безцеремонни коментари и псувни по негов адрес: как си бе позволил да печели пари връз гърба на хората, сред които беше отрасъл и благодарение на които беше „натрупал пари”; след като толкова ни обича, защо не остана да живее при нас?, продължаваха скодоумците; партийните блюстители на морала в градчето, където отраснах, мира не му даваха, проявеше ли наивността да гостува на Северозапада. В първите дни след като демокрацията ни бе сполетяла, той се изправяше на трибуната пред многохилядни множества, за да защити идеите и възгледите си на хуманист и българин, като преглъщаше освиркванията и гневните викове на тълпата. Излъгахме народа си, каза на прощаване в Народното събрание, пренебрегнал облаги и почести, напускайки Пленарната зала. Сломен от отново връхлетяната го мизерия и болестите, човек се ражда в бедност и си отива бедняк от света, обичаше да се шегува в края на дните си, а всеки път аз чувствах как в него се надигаше вълна от нравствено негодувание, докато той поклащаше глава с тъжна търпимост…