Иван Есенски

Непроизнесено слово за 80-годишнината на Трендафил Василев

Не си падам по юбилеите. Всички тия празнувания, колкото и да са искрени и трогателни, ме смущават.

В крайна сметка човек претръпва и тръгва към тях с онази обиграност, която неминуемите повторения създават у нас като своеобразен имунитет срещу монотонността на живеенето и задължителните ритуали.

Ако обаче се вгледаме безпристрастно в действията и постъпките си - независимо от тяхната форма и характер, ще проумеем, че всички тия защитни реакции идат от инстинкта ни да не накърним най-важното в себе си - душата.

И тук иде ред на песента (всъщност именно тя е и причината за това слово) - този универсален лек, тази космична сила, която ни връща роденото с човека (но изгубено по време на безбройните му „цивилизационни” избори) усещане за висота; събужда усещането, че сме жива част от необята, че сме смисъл на този потресаващо хаотичен, но така филигранно подреден свят…

България е песенна земя. Никъде другаде на планетата няма такова и толкова изумително песенно съкровище.

И смея да твърдя - такава поезия, която като зелен филиз продължава с днешна дата неговите древни традиции - на създадения през девети век специално за православните пътища на народа ни свещен език. От каквато и страна да го погледнеш - това е чудо!

За мен сътвореното от Трендафил Василев е още едно доказателство за това чудо.

Слушал съм песните му, следвал съм поривистото му въображение с поезията и прозата му, споделял съм делничните му разкази за извървените от него друми, за хора и събития.

Човек на дълга, Трендафил Василев приема и Словото по единствено възможния за български поет начин - като дълг.

Всяко слово в една или друга степен е биография, но само поетическото слово е неподкупната биография на епохата.

А изворът на личното му време - категоричен е той - е неговото Момино: прохождането, парата над браздите, залезът по гърбовете на връщащите се от паша животни, топлината на човешките очи, песните вечер…

Всяка шепа пръст от тази земя е родина - тя е храмът на душите ни, тя е нашата светая светих. Всичко, което Трендафил Василев е сътворил в своите будувания над листа, е едно всеотдайно посвещение - синовна любов и преклонение пред тази шепа вечност, на която принадлежим - сега и завинаги.

Неговото Слово е пределно изчистено от показни модерности и заигравания с форми и конюнктури - в него ще чуете и родопските гайди, и тракийските кавали, и тихия звън на отлитащите есенни ята, и смеха, и сълзата…

Нека не изброявам, защото неизбежно в такива случаи се стига до определението „равносметка”.

Разбира се, че тези три тома, в които поетът е събрал безсъниците си, са и равносметка. Честна, достойна, с онзи познат лек привкус на неудовлетвореност, който отличава търсещата личност.

Това е животът на един лиричен, но и непримирим дух - и ако съберем всичко създадено през тия творчески десетилетия, ще се получи отново онази вълшебна цялост, онова единство на въздух, крило и устрем, каквото винаги е била и ще бъде безсмъртната българска поезия.

И е чудесно, че преди още да разгърнем тия страници, знаем, че ще ни отведат в заветното Момино.

На добър път!