ЗИЛИВСТРА
Мандрата, това толкова посещавано от овчарите през лятото място, зиме стоеше край селото самотно и пусто. Тази позната на всички постройка, по това време на годината, беше пуста, празна и гола. В нея нямаше никакъв инвентар, нищо, но всички и казваха: Мандрата.
В края на пролетта, когато овцете още не се дояха, тя гордо чакаше новия сезон, а навярно и новият си стопанин. Понякога идваха нови майстори на сирене и кашкавал. Само постройката - смълчана, но величествена бе една и съща. Такава я сварваше, в началото на всяко лято и Стамен.
По григорианския календар скоро щеше да е Гергьовден. Наближаваше денят, в който около мандрата всичко щеше да се оживи и промени. Стамен идваше тук още през април и с малката си двуколка веднага се отправяше из околните села. Уточняваше количеството на доставките, цената на млякото и ако хората одобряваха това, което той даваше за техния труд, Стамен оставаше като майстор в същата мандра. Ако се случеше те да не го харесат, да не одобрят как той събира млякото или с някакъв случай да се провини в нещо пред хората, на които е дал дума и е поел задължението да прави кашкавал през сезона, уговорката се разваляше и мандраджия като него отиваше да си търси късмета си другаде. В ново село и друга мандра.
Но селяните тук все още го харесваха. Одобряваха го и го приемаха като добър стопанин и майстор по кашкавала. Стамен и тази пролет докара в празната като салма постройка голямата маса-тезгях от варен бук, борилата, центрофугите и казаните.
Беше май. Пролетта бе дошла, всичко цъфтеше, бързо се преобразяваше и прераждаше за нов живот. Преобразяваше се и Стамен. През май нещо голямо и светло избуяваше в него. Надигаше се и се отприщваше за работа. Сезонът на кашкавала започваше.
Той широко отваряше вратите на мандрата, запалваше огъня под казаните и бялото млечно изобилие се разливаше по всички съдини. Неговата душа бързо се нагаждаше към предстоящото. Ритъмът на всеки ден се забързваше.
Златистото кашкавалено тесто старателно се замесваше върху тезгяха и с него се пълнеха, един след друг кръглите калъпи. Дъхът на пресен кашкавал се разнасяше навсякъде.
За Великден и Гергьовден селяните продаваха и колеха агнета. Празнуваха по християнски. Осиротелите вече овце се дояха. Млякото от тях, макар и малко, се носеше на мандрата. Ако се случеше на този ден Стамен да закъснее ден или два, нещо вкъщи да го задържи - а това най-често ставаше заради дъщеричката му, - селяните не му се сърдеха, че не е успял навреме да дойде при тях.
По-малките агнета още сучеха, млеконадоят не беше още започнал. Но осиротелите овце пускаха много мляко и него селяните ако се случеше да го няма не оставяха съвсем да се похаби. След Гергьовден те го даваха обикновено на другите животни - на свинете, на кокошките или на кучетата. Мляко на село никога не се хвърляше. Оставяха им го на тях, колкото да влезе в употреба.
С две каручки Стамен пращаше чираците си да обикалят селата и така млякото за мандрата ставаше доста. Толкова, колкото за една мандра, за един майстор. От него с много труд и майсторлък той правеше най-хубавия кашкавал. През цялото лято кипеше усилена работа.
През август напрежението отслабваше. Овцете даваха все по-малко мляко. Заради горещините и засушаването то постепенно намаляваше и секваше. Сезонът приключваше. Кашкавалът се разпродаваше в града и Стамен се разплащаше с хората. Едва тогава той се прибираше вкъщи, едва тогава имаше време за своето семейство, за жена си и малката си дъщеричка. Сега той вече можеше да отдели повече време за нея. След усилните месеци на труд идваше най-сетне ред и за отдих.
Сега спокойно можеше да се нарадва на малката си рожба.
…Тя открай време беше слабичка и нежна като стайно цвете и като към такова се отнасяше с нея и той. Нали му беше едничка. Когато се ожениха, той и жена му дълго нямаха деца. Раждаха им се, но живееха малко и до една година Господ си ги прибираше. Явяха ли се на бял свят, все нещо им се случваше, все от нещо се разболяваха, боледуваха кратко и скоро настъпваше бързият им край.
Незнайно защо костеливата ръка на Смъртта се намесваше, все ги намираше и покосяваше.
Бяха им казали, че над рода им тегне зла прокоба, че лош дух ги е обсебил. Затова децата им не живеят дълго. По-старите хора ги посъветваха да кръстят поредното новородено с такова име, каквото никой никога не беше го е чувал, никой никога не е срещал. Такова рядко име, което да го няма никъде по света. Така дяволът, според преданието, нямаше да го намери и няма да им напакости на детето.
Изстрадалите родители мислиха дълго. Все не можеха да изберат име за рожбата си. Накрая го кръстиха Зиливстра. Името беше рядко. Това име го нямаше никъде. Никой, никога не беше го срещал, никой никога не беше го чувал. Не можеше да се каже, че е имало някога някой с това име. Те си го измислиха сами. И ето, детето остана живо. То прехвърли една годинка. Минаха още няколко лета без с него да се случи нещо. Момиченцето стана на пет годинки. Стамен не се стърпя и отиде при врачка.
Щедро плати и с широко отворени, чакащи истината очи запита:
- Ще живее ли?
Гадателката го погледна и не отговори нищо. Тя дълго разчита небесните знаци, сравнява ги със земните и накрая отсече:
- Ще живее!
Но загледана и замислена над нещо свое, известно само на нея, тя допълни:
- Като порасне обаче, я очаква премеждие.
Бащата цял подскочи. Нейният глас го удари като с камшик. Безпокойствието го обхвана заради страшното, което се изправи пред него и той попита:
- Какво премеждие? Нещастие ли някакво да очакваме или какво?
Ясновидката не отговори. Отново замълча и пак затърси по зодиакалните знаци онова, което още никой не знаеше и което не беше известно на никого. Накрая тя каза:
- Ще се удави!
Кръвта на Стамен се смрази, дъхът му секна.
- В деня на своето пълнолетие ще се удави.
Бащата едва изрече:
- Тя е родена на ден на Голяма Богородица.
Ясновидката се извърна ядосано и каза:
- Като е родена на такъв голям ден, на ден на Голяма Богородица, защо сте я нарекли с толкова трудно за произнасяне име?
Бащата стоеше като окаменял. Не можеше да каже нищо. Толкова дълго щеше да е ако започнеше да обяснява защо е кръстил рожбата си така.
- Като е дошла на бял свят на толкова личен ден, - продължи упрека си ясновидката - да бяхте й дали името на Дева Мария? На нея да бяхте я кръстили. Защо сте я нарекли сега така? Защо сте пренебрегнали благозвучието на нашето име Мария и сте я окичили с това чудновато и отгоре на това мъчно за произнасяне име, което на нашенски не значи нищо.
Бащата мълчеше.
- Не се сърдете, - каза тя - но Мария е трябвало да я наречете още в първия миг. На нея е трябвало да я кръстите.
Тя въодушевено продължи:
- Та нали дошлите на бял свят в такъв ден деца са родени с името си. В целия християнски свят родените на този ден момиченца на Богородицата се кръщават. Все нейното име им дават да го носят и славят. С това име я величаят.
Гадателката пак се вторачи в звездните знаци и дълго се взира в тях. Много време се рови в митичната им всъщност.
Бащата продължаваше да мълчи. Ясновидката попита:
- Как беше сегашното й име?
- Зиливстра - с пресъхнали устни каза бащата.
- У-у, какво мъчно име. Бих казала дори, че е отвратително, защото така трудно се произнася. Едва се обръща езика, докато го изречеш. Като го чуеш само, не можеш дори да се сетиш, че това може да е име.
- Да, - отвърна Стамен - но то я запази, това име я скри от лошото. Спаси я от злото - и разказа за трагичната съдба на предишните си рожби. - Кри ни я и съхрани досега.
Врачката помълча, после неохотно се съгласи.
- Да. Може е така, да сте прави - отвърна тя. - Може наистина името да е помогнало за това. Дори да сте сполучили с това име и заради него тя да е останала жива. Това име може да е станало причина за това. Така може да е било. Но не е име като име. Никакво име не е дори!
Тя сви презрително устни.
- Трудно име. Не звучи по нашенски, не прилича на християнско. Човек ще си изкълчи езика докато го изрече.
Врачката се опита да каже още нещо, но се запъна. Мисълта й в този момент бе препречена от нещо и тя се отказа да продължи.
Бащата знаеше всичко, което тя му изговори, че е така. Наясно беше, че това име не е благозвучно. Трудно е и за произнасяне, и за помнене е трудно, но те си го пожелаха.
- Такова име си избрахме - оправда се той - и дълго го търсехме. Но ако не беше то, нямаше да запазим детето.
Ясновидката отново замълча. Мислите й бяха някъде далече, много далече. Може би в отвъдното и тя тихо и примирено каза:
- Дано премеждието наистина не я стигне и нещастието, което й предстои, да я отмине. Завинаги. Нека странното и никъде несрещано име й помогне да оцелее. След това звездите не предначертават вече нещастие. Надживее ли веднъж критичното разположение на звездното пространство, друго лошо не я очаква. Надживее ли го, това за това ще си остане.
Бащата с чужд глас попита:
- Къде е прокобено да се случи?
Гадателката поразмисли, поразрови се из своите тайнствени науки и неуверено отвърна:
- Не е много ясно. Според зодиакалния знак това ще се случи в деня на нейната осемнадесет годишнина. Тогава се очаква да стане. Тогава е посочено.
- Да се удави?
- Да. Това вещаят звездният зодиак.
Бащата беше съкрушен. Безизходицата го смазваше. Той сякаш беше потънал в огромната бездна на отчаянието. Гласът на ясновидката го върна към белия свят. Изтръгна го от унинието.
- Не се отчайвайте, - каза тя. - Може би има още възможност.
- Каква? - попита бащата.
- Такава, която да й помогне. Нещо като избраното от вас не срещано и трудно за произнасяне име. И, ако Господ не се е отметнал съвсем от нея, може и да оцелее и да живее.
Бащата съкрушено мълчеше.
- Дай Боже - прекръсти се той.
-Дано й се размине на момиченцето - повтори ясновидката. - Ако има още много дни и години да живее, ще живее.
Бащата излезе от вцепенението.
- Дано да живее!! - каза тя и бащата неочаквано и здраво той се хвана за последните думи на гадателката.
Вкопчи се с последно уповавание, в което можеше. Искаше да има нещо, в което силно да вярва и се надява.
“Дано да живее” го почувства като ведър полъх.
Сякаш свежа вълна го докосна и близна измъченото му лице. Сърдечното и приветливо: “Дано да живее” бе голяма надежда. Единствена. Стори му се, като че ли тези думи беше чакал, към тях се беше стремил.
- Внимавайте на този ден - каза ясновидката.
Гадателката млъкна, сякаш нямаше какво повече да каже и не пророни нито дума повече.
Минаха години. Зиливстра вече голяма, израсна красива, стана хубава девойка. Това лято щеше да навърши осемнадесет години.
Сега пред измъчения баща стоеше въпросът - “Щеше ли да се сбъдне предсказанието!?” Тази мисъл непрекъснато го терзаеше, тя като с длето дълбаеше съзнанието му и не му даваше миг покой.
Докато този ден беше далече, Стамен не мислеше за него. Беше спокоен, че името на детето му го пази и този път ще помогне. Колкото повече растеше, колкото по-голямо ставаше момиченцето толкова по-угрижен ставаше той.
Напоследък се улавяше, че непрекъснато мисли за предсказанието. Каквото и да правеше, с каквато и работа да се захванеше, мислите му бяха все там, в предстоящия рожден ден на скъпата му рожба.
В силните ръце на Стамен кашкавалът беше само меко и послушно тесто. Той дълго и старателно го размесваше, мачкаше го с пръстите на силните си ръце и изгонваше навън всяка шупличка въздух. Постепенно питите ставаха по-плътни. Без никакви порички, без никакви шупли, равни и гладки със златист оттенък.
През август кашкавалът зрееше бързо. През август млякото на овцете намаляваше, ставаше по-гъсто и много маслено. Тестото от такова мляко се месеше по-лесно и бързо.
От него питите ставаха по-лъскави и гладки. Кашкавалът беше дъхав и вкусен.
През август дъщеричката му навършваше осемнадесет години. На ден на Голяма Богородица щеше да ги напълни.
Стамен пак усети онова безпокойство, което винаги се появяваше при мисъл за този тревожен ден, този злокобен момент. Нещо пак го присви под “лъжичката”. Колкото и да не искаше, колкото и да отбягваше да мисли за това, съзнанието му не можеше да се освободи от това бреме и все бе там. Мислите като непослушни коне бягаха встрани. Озоваваха се пред неизбежното. Отправяха се към голяма и невероятно дълбока пропаст. “Щеше ли да премине тя невредима покрай тази пропаст в този ден? Щеше ли да я избегне?” Врачката беше споменала, че после никакво друго премеждие не я очаква.
Стамен се прекръсти. Ех, да можеше някак да се размине с лошото, ако можеше по някакъв начин да го избегне, да не се случи, да не се сбъдне това което вещаят зодиакалните знаци на ясновидката. Ако можеше стане така, той беше съгласен на всичко. Готов бе на какво ли не, само и само предсказанието на орисницата да ги подмине. Тогава детето му, единствената му дъщеричка, щеше да живее, да се радва на живота, а той щеше да е най-щастливия баща на тоя свят.
Тези мрачни мисли, препускаха тревожно в съзнанието му и не му даваха миг спокойствие. Като подплашено стадо коне галопираха към оная незнайната пропаст, от която нямаше кой да ги отклони.
Тази година той трябваше да избърза и да свърши по-рано работата си на мандрата. Това лято той искаше по-рано от друг път да си е у дома, при нея. При порасналата вече дъщеря.
И пак се завъртя оня кръг от тревожни мисли за предотвратяване на предстоящото и според думите на ясновидката, от неизбежното.
Като баща той чувстваше вина, че някъде в нещо е сбъркал, че е отговорен за загубените си предишни рожби. Съзнаваше, че и най-силното чувство за вина нищо не може да поправи и въпреки това се чувстваше грешен. Това го караше да е готов на какви ли не жертви, готов на всичко. Съгласен беше с дявола ортак да стане, слуга да му бъде. Готов бе в роб да се превърне, но само и само рожбата му да е жива. Това беше единствената му мисъл и желание от много време насам.
Чиракът пълнеше плетения кош с твърдо изсъхнали, узрели и златисто пожълтели по ръбовете резенчета неомесен кашкавал. Потапяше ги в казана с вряла вода и бързо ги изваждаше, после пак ги потапяше, докато те вече омекнали и разтопени станеха готови за месене. Стамен запряташе ръкави и още горещи ги поемаше. Хвърляше ги със замах на тезгяха и бързо ги замесваше на тестото. Сега започваше истинското свещенодействие, от което се получаваше кашкавал. Истината на целия му, трупан от годините майсторлък. Такъв какъвто бе животът му.
Той обръщаше много пъти безформената гъста каша, сръчно я месеше с ръце. Тестото, голямо колкото за една пита, вече приемаше своя цвят на светложълта еднородна маса. Стамен го повдигаше високо, като че ли искаше да го покаже на света и света да види какво той може да направи от него, в какво може да го превърне.
Въодушевен го месеше и месеше. Чевръсто, упорито. Той бързо прекарваше през пръстите си мекото тесто, много пъти го премачкваше и доволен, че е постигнал това, което иска, го пълнеше в кръглите калъпи. От безформеното месило в ръцете му сега оставаше само малко, колкото едно топче кашкавал. Това последното парченце, той го сплескваше с длани и го наричаше колаче. После поръсено с малко сол го поднасяше на малката си дъщеричката. С годините това се превърна в техен, битов, много красив и трогателен ритуал.
Малък, кратък, но умиляващ душата. За затъжения да дари повече милувки на своето дете баща това бе истинско удоволствие - да гледа как малкото му момиченце с блеснали от радост очи изяжда кръглото парченце пресен, дъхащ на масло и мляко кашкавал.
После детето търпеливо чакаше следващото кашкавалено колаче и ритуалът да се повтори. То никога не се отказваше от несравнимото лакомство. Приемаше го, докато се насити.
Сега дъщеря му беше голяма и не идваше на мандрата. Стамен носеше от време на време вкъщи от вкусното колаче и по бащински се наслаждаваше на радостта, която то ще му достави. Той пак се улови, че мисли за нея. Където и да беше, каквото и да правеше Стамен, вниманието му все бе насочено към нея.
Бавно и неусетно се изтърколиха месеците и лятото отмина. Стамен омеси последното за деня тесто, сложи го в кръглите форми, заглади отгоре калъпите и повдигна глава - бяха както винаги, златисти и гладки. Отривисто избърса ръце и високо, за да го чуят всички каза:
- За днес стига. Нека зрее - и добави като посочи пълните калъпи. - Това ще е последният за сезона кашкавал. За тази година толкова, за догодина здраве и живот, и ако Господ рече и повече.
Като чуха това, чираците се разпъргавиха. Те вече знаеха, бяха наясно, че всичко ще се мие, ще се трие и чисти, докато блесне. Ще се изстържат с четка за дъски тезгяха-маса, ще се измият казаните, ще се почистят центрофугите и всичко ще се прибере до следващия сезон.
Сега обаче Стамен нямаше да чака всичко това да свърши. Беше време да тръгва. Бързаше много. Искаше да е в дома при семейството си. Той се приготви да се изплати на селяните млякото, което му бяха носили цяло лято, да им даде дължимото. Оповести ясно и високо датата на разплащането.
На този ден той щеше да заколи няколко овце, да ги опече, както винаги го бе правил и събере селяните на софра. Щяха да дойдат всички носили мляко през сезона. Той щеше да наплати на всеки. Селяните щяха да седнат на трапезата. Червеното като кръв вино щеше да се разплиска, да се разлее и да напълни до горе чашите, а с тава и душите им.
Ако някой се окажеше недоволен от нещо, ако на някого му се струваше, че са му по-малко парите за даденото от него мляко, че е ощетен с нещо, сега беше моментът, сега беше времето да го каже. Преди да е отчупил къшейчето хляб и посегнал към чашата, преди да казал: “Наздраве!”. Но недоволни нямаше. Никога не се намираше дори един, който да не харесва с нещо майстора, че с нещо не му е угодил. От всички страни се чуваха само възгласи:
- Да си жив, майсторе! И догодина пак в нашата мандра да дойдеш, все при нас да си майстор.
- Да не напускаш мандрата ни и дълги години все тук кашкавал да правиш.
На месалите пред тях се слагаше хляб и се разчупваха топлите късове месо. Веселието можеше да започне. То траеше цял ден. Когато яденето беше изядено и виното изпито, селяните си тръгнаха доволни и от майстора, и от парите, и от софрата.
И тази година щеше да е така. Стамен знаеше това. Той даде разпорежданията си за подслоняване в близките къщи на излишните за мъртвия сезон казани и други съдини, с които и в следващото лято щеше да се роботи. Нали те и догодина пак щяха да са в същата мандра, в същата постройка. Те никога не се носеха и разнасяха напразно насам, натам?
Приготви се и тръгна. Сега той повече от друг път бързаше за вкъщи, повече от друг път искаше да е при своята дъщеричка.
Още с прекрачването на къщния праг, попита жена си:
- Как е тя? Здрава ли е?
Това за него сега беше най-важното. Това си беше мислил през целия път до вкъщи.
- Добре е Бистра - додаде жена му.
Тя често наричаше дъщеричката си така, най-вече заради трудното за произнасяне име. Драго й беше й това име. Струваше й се истинско, сътворено само като за дъщеричката й.
Нали като изворна вода е рожбата им. Целият й досегашен живот беше такъв. Чист като сълза. Отиваше й такова име.
- Здрава е Бистра - отвърна майката.
- Не я наричай така! - сепнато каза бащата.
- Че защо? Не е ли като бистър, светъл извор тя? - озадачено попита майката - Бистра ни е била винаги тя, като ненапита вода?
- Така е - съгласи се бащата. - Като чист извор е за нас. Но ти не дърпай дявола за опашката. Нали знаеш, че не трябва да споменаваме друго име, освен нейното, Зиливстра. Още повече на ден като утрешния.
- Божичко! - плесна се по челото улисаната стопанка - бях забравила.
- Не я назовавай днес с друго име, че и утре. Току виж предизвикали сме с нещо лошото, подсетили сме дявола да се надигне и пак да напакости. Малко ли злини ни причини до сега?
- Че ние и Бонка сме й казвали.
- Казвали сме й, а не е трябвало - отвърна Стамен.
Майката се замисли и осеяна от нещо свое каза:
- То и като Бонка да я търси лошото, и като Бистра, пак няма да я намери. Тя нали си ни е Зиливстра. Това име я кри досега, то ще я спаси, ще я запази.
Потънал в мрачните си мисли, Стамен тихо отвърна:
- Дано!
На другия ден, на ден на Голяма Богородица, Стамен стана рано. Много рано. Още по тъмно сложи в казана приготвеното за курбан месо да ври. Нали гости щяха да им дойдат. Наля всички менци с вода. Напълни и стомните. Не остави вкъщи празна съдинка, в която да няма вода.
Небето навън просветля и денят бързо нахлу в малкия подреден от сръчни ръце дом. Стамен излезе да пошета из двора - нали очакваха хора за празника. Спря се пред кладенеца. Постоя така и дълго го гледа. Обиколи го. Сети се нещо и решително се запъти към къщи.
Той изнесе оттам голямата шарена черга и бързо се върна. Сгъна я на две и покри с нея стария кладенец. С дълго и здраво въже той много пъти го нави по чергата и стегна краищата му по белезника.
Бавно извърна глава към здраво обвързания кладенец и произнесе само една дума:
- Дано!
Мислено го обходи от всички страни и остана доволен. Така нагласен сега, в него не можеше да падне никой.
Този път Зиливстра стана по-рано от друг път и се разшета като всеки ден. Уж нямаше какво, а тя все намираше нещо да пипне.
- Зиливстра, детето ми, ела да хапнеш! - подкани я майка й.
Всички седнаха на софрата да закусят. Момичето най-напред посегна към светложълтата плочица пресен кашкавал, наричан все така от баща й колаче и с удоволствие отхапа от него.
- Хммм, колко е вкусно - каза тя. - Знае тейко, че го обичам и ми носи.
Хранеха се мълчаливо. Майката и бащата не сваляха очи от момичето. Те уж посягаха за хляба или гребваха мляко с лъжицата, а погледите им бяха отправени все към нея не изпускаха нито едно нейно движение и застинали така не смееха да мръднат. Момичето каза:
- Ще изляза да напълня вода.
- Не - скочиха и двамата родители.
- Вода има, колкото искаш, дъще, - потвърди бащата - всичко е пълно.
- Вода има, къде ще ходиш!?
- Да, наистина - отвърна Зиливстра. - Ще се разходя из двора.
За такова нещо не можеха да я спрат.
- Разходи се - отвърна бащата.
Майката се зае да прибира трапезата. Умът й беше все в момичето.
- Къде е? - попита тя.
- Отива към кладенеца.
- Божичко към кладенеца! - ужаси се майката.
Предсказанието за предстоящото нещастие отново се възкреси. Проблесна като светкавица в дома им.
- Спокойно! - отвърна Стамен. - Погрижил съм се - и той посочи обвързания кладенец.
Майката и бащата оставиха всякаква къщна работа и залепиха трепетни лица в стъклото.
- Там тя няма да се удави - убедено каза той.
Двамата родители гледаха към кладенеца и не откъсваха очи от момичето. Зиливстра отиде до гривната на кладенеца, обърна се с гръб към нея и постоя така малко. Тялото й неочаквано се олюля. Наклони се към кладенеца. От прозореца не се виждаше добре, но Стамен забеляза как ръцете на дъщеря му се разтвориха в пространството, пръстите й се свиха, като че ли търсеха нещо, в което да се хванат и тя падна назад. Тялото й се просна по цялата дължина на чергата.
- Господи, защо ни я отнемаш? - изпищя майката и хукна навън.
- В какво сгрешихме пак, господи?! - простена и бащата.
Стамен дотича до кладенеца пръв. Момичето лежеше все още така, с разперени върху чергата ръце. Лицето й, бледо и красиво бе обърнато изплашено към небето. Стамен се надвеси над нея и сподави дълбока, като ридание, въздишка. Раменете му се разтресоха в безмълвен плач. Той пое дълбоко въздух, отправи безнадежден поглед нагоре и тихо съкрушено промълви:
- Изгубихме рожбата си.
Майката не можеше да дойде на себе си. Задъхано тя бързо каза:
- Каквото Бог отреди, не може да се промени.
Стамен сподави въздишка и се прекръсти.
- Пак ли, Господи! А вярвахме в чудо. - каза той. - Уви, не стана.
- Жални бяхме за него - добави майката.
В този миг очите на момичето трепнаха и се раздвижиха.
То бавно ги отвори и погледна учудено.
- Защо говорите така? - попита то.
Примрял от изненада, бащата я гледаше и не можеше да продума. Втрещена и безмълвна беше и майката.
- Какво стана? - попита най-сетне бащата.
- Паднах - виновно каза момичето. - Спънах се.
Майката не можеше да дойде на себе си от изумление.
- Случи се! - възкликна тя. - Чудото стана.
Зиливстра негодуваше:
- В това въже се спънах - тя се надигна и озадачено попита:
- Защо сте завързали кладенеца така?
Стамен усети в гърдите си болка. Неочаквана и силна тя като че ли го опари остро и силно и той се присви. Едва,едва вдигна глава и виновно се усмихна. Не можеше да каже нищо.
-Какво става сега? - попита в недоумение момичето.
Родителите мълчаха.
Никой не проронваше нито дума. Те не знаеха и не допускаха, че чудеса ставаха само там, където вярват в тях. Където ги очакваха и желаеха. Силно трепетни бяха за тях, но сега не можеха да ги кажат на детето си? Те постояха вцепенени още миг, преди да се окопитят и Стамен се изправи.
- Размина се, Господи, размина се! - той бързо грабна щерка си и повтаряйки все така несвързано и бързо: - „Размина се!” - и се отправи към къщи.
Зиливстра гледаше неразбиращо и учудено пред себе си.
- Какво се е разминало?
Бащата и майката говореха един през друг все неясни за нея и несвързани неща и я обсипваха с целувки. В потока от думи, които стигаха до съзнанието й, често се повтаряха такива като прокоба, врачка, предскание и поличба. От всичко това Зиливстра още повече се обърка.
Всички се прибраха вкъщи. Възбудата и напрежението караха родителите все още да говорят. Те казаха много неща, от които Зиливстра не всичко разбра. Тя проумя само едно. Родителите й бяха радостни и щастливи от нещо, от което се плашеха и бяха доволни, че то не се случи.
От този ден нататък майката не нарече повече дъщеря си Зиливстра. Казваше й Бистра, Бонка, че и Боряна дори, но с трудното за произнасяне име, повече не я повика.
Зиливстра никога не попита защо.
