Йордан Петров

Пред малката зала на Общинския съвет в този ден се събра пъстро множество. Бяха учителки. Провеждаше се конкурс за директорки на детски градини. Предстоеше им интелектуално състезание от идеи за просперитета на две детски заведение в града. Кандидатките, като по неписано правило винаги бяха много. Пред малката зала на голямата община настъпи истинско стълпотворение. За да изслуша всяка претендентка, комисията реши да започне работа по-рано от обикновено.

Беше топъл пролетен ден. Днес щяха да се явят претендентките за ръководител на Шеста градина. Утре конкурсът щеше да продължи за определяне на шеф и на Десета.

Всички бяха емоционално презаредени. Да се кандидатства за директор на детска градина никак не беше просто и лесно. Изискванията за такъв пост бяха големи и строги.

Лена Костова го разбра още по време на подготовката си. Тя кандидатстваше и за двете места. Искаше да има повече възможности - ако не успее да се пребори за едното место, да опита да се реализира на другото. Повечето от присъстващите постъпваха като нея. Правилникът им го позволяваше и много от тях се възползваха. Имаше и такива, които изразяваха предпочитанието си само към едно детско заведение -  своето, това, в което до този момент работеха.

Лена изпитваше невероятно притеснение. Тя се успокояваше, че явявайки се и за двете свободни места, шансовете съдбата да й се усмихне са по-големи. Ако не я одобряха за едното детско заведение, оставаше й надеждата за другото. Нямаше и тридесетина години и те й се виждаха твърде малко в сравнение с 40-45 годишните, улегнали и с повече стаж колежки. По правилник това бе пределната за тях възраст да бъдат допуснати до такъв конкурса. След това те вече се изключваха от възможността да заемат такава длъжност.

Тя се вгледа в чакащите реда си. Две от тях, на тази пределна възраст, се отличаваха от останалите. Едната, симпатична блондинка с висок кок демонстрираше не само увереност, но и показна активност.

- Демокрацията и само демокрацията ни донесе тази свобода на конкурсите. Къде другаде ако не тук ще покажем способностите си? - говореше високо тя и напереният й кок на главата подскачаше след всяка нейна претенциозна мисъл.

Другата, на същата възраст, бе нейна противоположност - тиха и спокойна брюнетка.

Русият, много наперен Кок сновеше като совалка между тези, които се канеха да влязат и тези, които излизаха от изпитната зала. Доближаваше се до тях и задаваше въпрос след въпрос.

- Какво те питаха?

Интересуваше се от всичко.

- Задаваха ли ти много въпроси?

- Разнищват те по всички точки - отговаряше излязлата. - Не оставят без внимание нито една твоя неясна мисъл, нито едно изречение от проекта, с който се явяваш пред тях. Колкото и да си подготвен, в определен момент се объркваш.

- Мен не могат да ме объркат - каза самоуверено повдигнатият Кок. - За всички свои предложения и идеи за работата си като директор, и разработени по няколко защитни тези. За всяка съм се подготвила дори по няколко варианта - каза самоуверено тя. - ще успея. На всички ще покажа какво значи да сме в Демокрация!

Следваше не много убедителната й сентенция: - „Демокрацията и само демокрацията ни донесе тази свобода на конкурсите.”

Лицето й, доста заоблено и кръгло, никак не хармонираше с дебелия кок на главата й. За такова лице прилягаше повече пусната, права коса, която да удължи физиономията й. Но самоуверената кандидатка пренебрегваше такива правила или явно не й бяха познати някои неща и виреше своя кок навсякъде.

Изтръпнала от притеснение, Лена издебна момента, в който излезе поредната претендентка за шефско место и веднага се шмугна след нея в залата. Представи своя проект и прочете защитата му. Сега оставаше да отговори на въпросите. Направи го бързо, почти механично. Никак не се замисляше, а наистина я питаха за какво ли не, за толкова много неща. Почти за всичко. Тя се показа спокойна, уверена и това удовлетвори в голяма степен комисията. Излезе като зашеметена. Остана с убеждението, че се е представила добре. Но знаеше ли човек! Това щеше да е ясно в края на деня.

Когато най-сетне обявиха резултатите от конкурса, тя наистина се оказа на първо място. Беше на седмото небе от радост.

Всички я поздравяваха за успеха. Даже и тези, които й бяха напълно непознати я разцелуваха с подчертана любезност. Прие го много сърдечно. Приближи и възрастната брюнетка. Не знаеше как се казва тя, а само това, че от Шеста градина.

- Искрено ви се радвам - каза тя. - Желая ви успех в новото поприще на директор.

Възрастната й колежка се бе класирала втора. Беше губеща, но я поздравяваше с затрогващо пожелание.

Приближи и Напереният Кок. На Лена й се стори, че сега това фризьорско украшение не е вече толкова вирнато, не стои така наперено както преди. Видя го срамежливо, почти свенливо сведено.

- Поздравление, госпожо - плахо произнесе напереният преди малко Кок. - Искам да ви кажа още нещо - вмъкна неуспялата претендентка за шефско място в детско заведение. - Нещо, което е много важно.

- Кажете - тихо отвърна Лена.

- Не мога тук пред всички - каза някак стеснително Напереният Кок. - Бих ви помолила да го чуете на четири очи.

От първоначалната й самоувереност не бе останала и капка следа.

Лена се изненада. Какво ли щеше да е това, което не може да бъде чуто от всички. Може би Напереният Кок се е приготвил за някакво високопарно поздравление, което е по-особено, съвсем различно и сега се страхува да го изрече пред всички. След силните емоции на конкурса от такива като нея можеше да очаква нещо подобно - някаква сентенция за Демокрацията.

Отдалечиха се в дъното на коридора. Там, напрегната до краен предел нейна колежка гузно се огледа, обърна се дори на всички страни и съвсем тихо попита:

- Ще се явите ли и утре на конкурса?

Лена не бе мислила за това.

- И за Десета градина?

Сега тя машинално кимна.

- Защо? Вече спечелихте местото за Шеста.

Лена все още очакваше някакво поздравление, когато чу изгарящият от напрежение шепот на Напереният Кок:

- Моля ви, не участвайте утре и в другия конкурс, за Десета градина.

- Защо? - попита озадачено Лена.

- Защото, ако утре отново спечелите, което е много вероятно, сигурно ще изберете да отидете там.

- Много е вероятно - отвърна Лена.

- Ето, виждате ли! Тогава местото за нашата Шеста детска градина остава свободно.

- Да, така е.

- Но според правилника то ще се заеме от втората в списъка след вас

- Какво от това!?

- Следващата в списъка е възрастната колежката, която първа ви поздрави.

- Не разбирам.

- С нея работим заедно

- Има ли значение?

- Ще ви обясня.

Тя се наведе още повече.

-За вас това дори може да не е толкова важно, - поверително каза Напереният Кок - но за мен е от особено значение.

Неуспялата кандидатка за шефско место почти се долепи до ухото й.

- Аз не искам колежката ми да стане директор на нашата детска градина.

Лена Костова се стъписа. Извърна глава към прозореца и впери поглед в розовите отблясъци на залеза. Беше краят на дена и слънцето бе слязло най-долу на хоризонта. То бе станало много голямо и оранжево. Силно й заприлича на разтопена монета.

Изненада се. Никога не беше виждала по-нисък залез.