ЗЕМЕТРЪС
Лятото е към края си, ала горещината е изгаряща, задушаваща и димна мараня е обвила наоколо; въздухът - душен, нажежен. Поречията и склоновете са посърнали и пожълтели от сушата, поточетата в доловете - пресъхнали и водата едва сълзи между камъните.
Буйната зелена трева по ливадите е пожълтяла и изсъхнала, а от жажда земята се напукала и заприличала на изпочупени керемиди на стара изоставена къща.
Влакът спря на гарата, когато слънцето клонеше към залез. Инджето, мъж на средна възраст, висок с добро телосложение, с умно, живо лице, черни мустаци, слезе от влака и тръгна по улицата, която водеше от гарата към пазара.
Познаваше и улицата, и града като дланите на ръката си - беше преживял тук половината си живот, а след това отиде да опознава света и да участва в преобразяването му.
Като чу за земетресението се качи на първия влак - искаше да види старите си приятели, познати и състоянието им след природното бедствие.
Пристигна в града, носейки в себе си незабравими прекрасни спомени и впечатления от учителстването и работата му тук като журналист.
Вървеше по пустата улица, която сякаш е станала по-дълга в сравнение с онова време; чувстваше неясна самота, нещо го глождеше и потискаше, изпитваше странно чувство на неудобство и му се струваше, че е чужденец, току-що пристигнал от друга държава.
Измина няколко пресечки по ул. Незабравка, мина от един тротоар на друг и сви от пресечка в пресечка, но познати не срещна.
Преди, когато работеше в града и се разхождаше из улиците, непрекъснато срещаше познати или пък популярни обществени личности.
Лявата му ръка много често беше вдигната за поздрав, а дясната - готова да посрещне дружеска длан. А сега навсякъде господстваше гъста и тягостна тишина.
Стигна до пазара. Тук го обзе чувството, че ей сега иззад ъгъла на градското читалище с големите прозорци непременно ще се покаже познат, дори се поспря в очакване. Но никой не се появи.
Седна на една пейка и запали цигара; времето течеше тромаво. Понечи да запали втора цигара, когато изневиделица се появи Кутуза с чаша кафе в ръка.
Преди години той работеше като салонен управител в местния ресторант Русалка. Беше на около 30 години, с мургаво лице, тънки устни, присвити очи; гледаше така, сякаш се присмива на света.
Бяха близки през годините, когато Инджето като журналист беше редовен клиент на ресторанта, а имаше дори запазена маса.
Веднъж Кутуза му каза, че само страхът поражда уважение. Разказа, че имал цяла сбирка с оригинали или копия на много документи, множество касети със записани разговори между големците, които посещавали ресторанта.
Особено се гордееше с факта, че успешно можел да изнудва хора, облечени с много власт. Казваше, че не всичко прави за пари, а че изпитва безкрайно удоволствие, когато притисне някого облечен във власт и той да няма друг изход, освен послушно да изпълнява всичко - като дресирано животно.
Повтаряше до безкрай, че информацията, която има, е истинско богатство и страховито оръжие. Тогава Инджето му каза да не се занимава с такива неща, защото е опасно и рисковано.
Кутуза му отговори, че владее до съвършенство тази игра, че козовете са в ръцете му и може да изнудва почти всеки един от високопоставените и недотам високопоставени индивиди.
Беше много уверен и спокоен и на въпроса на Инджето, че това може да се превърне в бумеранг, му отговори, че всеки от тях знае, че има много копия и ако нещо се случи, е готов да действа.
- Накрая си намерих мястото в пазарджишкия затвор, но пак ми провървя късмета - работих в затворническата кухня, - каза Кутуза.
Познаха се и се прегърнаха, като Кутуза разля кафето по обувките на Инджето.
- Много съжалявам - смутено рече Кутуза.
- Хайде де! - само се усмихна Инджето.
След кратък разговор тръгнаха по запустялата улица. Кутуза още като видя Инджето разбра за какво е дошъл гостенинът и го поведе там, където искаше да отиде…
Инджето беше бледен, неспокоен, но равнодушен, сякаш съвсем бе забравил за какво е дошъл. Но следващият момент му напомни… И тогава видя трагедията.
В живота има случаи, когато словото е безсилно да изрази състоянията, в които изпадат хората. Просто думите свършват и настъпва тишина. Оная, която крещи. Изчезват цветовете; няма зелено, синьо, червено, жълто, оранжево, синьозелено, изумрудено…
Инджето видя стотици хора под тонове бетонни плочи, тухли и покъщнина; чу стонове, ридания, стенания…. В очите на хората забеляза ужас, безпомощност, безнадеждност… Гледка - сърцераздирателна.
Погледът му съзря младо момиче да оплаква, легнало върху ковчег; баща, прегърнало двете си децата и бременната си жена; мъже да търсят изпод развалините тленните останки на близките си. По земята са застлани одеяла, чаршафи, найлонови чували и върху тях трупове, изровени изпод отломките. Застанал сред руините чуваше…
- Мамо, моля те, не ми изоставяй - ридае младо момиче и рови земята.
- Искам с ръцете си да погреба сина си, лично да го положа в гроба му - крещи мъж с умно, но мрачно лице и гледа сякаш вижда ада.
- Няма да си тръгна оттук, докато не намеря близките си - стене разчорлена и разгърдена майка.
Закани, молби, заповеди… човешки думи, зовящи за състрадание, милост, помощ…
И… една датска ръчичка, една безпомощна ръчичка, останала завинаги вдигната нагоре. Главата, другата ръка, краката са под бетонната плоча. Кой знае колко дълго е махала тази малка ръчичка за помощ в мрачната празнота; кой знае в кой момент се е сбогувала с живота…
Инджето подсмъркна, преглътна сълзите си и каза на висок глас:
- Още не е изгряло както трябва утрото за това детенце, а за толкова кратко време е загаснало небесното светило.
И почувства как дланите му пламват, кръвта изчезва от лицето му и на очите му става студено.
