Георги Н. Николов

Винаги, когато се докосвам до прозата на Мюмюн Тахир, ми прави впечатление непресторената човечност, която излъчват редовете. Разбира се - и вътрешната красота на „обикновените” люде, запътили се по своите делнични неща. Във времето, пространството и измеренията на значимост, втъкана в съзнанието на всеки от нас.

Откъде идва тази красота? И тази спокойна величавост на личността? Пуснала корени далеч от суетата, от мимолетното и дребнавостта, често завладяващи съзнанието ни в надпреварата за потребния къшей хляб и евтините развлечения…

Може би - от трайното съприкосновение с красивата природа и в случая - от магнетизма на Родопа планина. Откъдето е и авторът, увековечил символа й в редица блестящи заглавия.

Впрочем, днес в българската литература все по-малко са творците, обръщащи поглед към природата. Тя някак напусна литературното поле, отстъпвайки място на „европейски” и „значими” теми.

Но не е ли най-значима, определяща и вълнуваща темата за родния край? И за онези първи спомени, поети с първата глътка въздух в нечий кът на България?

„Родопа е най-красивата, най-човечната планина на света - споделя Тахир в сборника си „Пътеки във времето - разкази и новели”, изд. Мултипринт, С., 2020 г. - Невъзможно е да не се влюбиш в нея от пръв поглед. Ако един ден се срещнем с извънземни същества, достатъчно е да ги заведем там, където дори и синорът не разделя, а събира тютюневите ниви. И така живеят в мир и съгласие - две сърца, две души, два зелени пламъка в тая обетована земя. Това се отнася и до звездите.”

А в предговора си към книгата Благовеста Касабова отбелязва:

„От историите, които сладкодумецът Мюмюн Тахир разказва, повява аромат на родопски гори и билки, на прегаряща лятна трева, или ни заслепява искрящата белота на снежнозелените родопски върхове и звуците на родопски чанове. Причестява ни към свят, населен с достолепни хора, изплували от паметта му случки и събития, гълчавата на празници и делници, усещания и възприятия, които са все така свежи в съзнанието му.”

Образно казано, в „Пътеки във времето” този изконен български край може да бъде оприличен на вековно пристанище, от което тръгват местните хора под хоругвата на своята орис и съдби.

Те са благословени да разтворят безкрайната книга на живота и в трудните му коловози да се сблъскат със странната енигматика на дните.

Да вкусят от прекрасния бокал на любовта, или да открият вероломството в погледа на довчерашен приятел. Да се доближават - с всяка крачка, към мъдростта, изстрадания опит и скрижалите, завещани им от безброй прежни поколения.

Именно животът пулсира като неспокойно сърце върху цветния килим на планината, разпрострял се и върху постепенно обезлюдяващото селце, и до големия град, оставащ някъде в далечината. Той е великият пантократор, насочващ героите на Мюмюн в една, или друга посока. Той е и безстрастният съдник, отмерващ върху нравствените си везни понятията за добро и зло, красиво и грозно, вечно от мимолетно…

Хората по страниците са само непокорни изпълнители на неговата воля - а каква е тя? Да бъдат честни и непримирими отрицатели на социалните негативи, с които неминуемо ще се сблъскат.

Да бъдат принципни и ясни в гражданските си позиции и да минават през отредените им дни с ведър поглед и открита усмивка. А когато извършат зло - да имат вътрешните сили да се покаят и помолят страдалеца за прошка.

Над всичко, като искряща дъга, авторът извежда мотива за мъдростта, прекрасно хармониращ с одухотворения образ на планината.

Не случайно в сборника шества дядо Йосиф - Учителят, сякаш събрал в себе си поуките и дълбоката философска истина на цялото човечество. Безсмъртен събеседник за всеки, който иска да разбере защо сме родени и каква е целта на нашето съществуване.

Не случайно всички сме, макар и несъвършено, подобие на Създателя. И пак не случайно сме дарени от него с разум, за да разберем, че имаме своя мисия тук, на земята, преди да си отидем от нея завинаги, в уречения от съдбата час: „Всичко е в ръцете на Твореца… Животът ни е написан в небесни книги и е подреден, както е описано там - погали бялата си брада Учителят. - Важното е животът да бъде изпълнен с любов, а работата - с радост. Всеки сам трябва да намери своите отговори…”

Героите в тази книга на Мюмюн Тахир са представители на различни поколения и различни занимания: работници, студенти, гурбетчии, труженици на земята, каменоделци.

Заедно с тях по страниците намират място негови алегорични текстове - „Разказ за снахата на вещицата”, „Разказ за съдбата и любовта”, „Пастирката” и пр.

В други - „Айваз се завръща” - болезнено пари копнежът по останалия далеч роден край. А в преобладаващата си част е отразено съвремието с цялото му задъхано многообразие и стремеж да бъде премоделирано то към нещо още по-добро и съвършено.

Но във всички личи дълбокото познаване на автора за психологията на човека, какъвто и да е той в разноликото си ежедневие. Стремежът му да бъде полезен по някакъв си свой, неповторим начин на ближния, на човеците около него, на мъничкото общество в планинското селце, или в задъхания мегаполис.

Книгата „Пътеки във времето” е не толкова носталгичен, колкото реално осъвременен и аналитичен поглед за ставащото у нас днес. Изключително актуална е темата за обезлюдяването, в случая - из родопския регион.

Горестно звучат словата за затворените училища, а също - за заминаващите по други краища в търсене на поминък и по-сносен живот.

Не са забравени и „промените” с преименуванията, скършили съдбите на много - и малки, и големи наши сънародници. А след стореното - какво следва?

„Аз не мога да опрощавам, Демир. Опрощава Всевишният! - повтори Алтай. Всъщност, човешко е да се греши. Не осъждам никого, но искам да ти кажа, че отдавна съм ти простил и сега нека Бог да го направи. Да знаеш: злото не прощавам, защото го мразя…”

Новата книга на Мюмюн Тахир „Пътеки във времето” не е само сборник с разкази. Тя е летопис на нашето време, изтъкана от съпричастност към обикновената личност.

С ясен взор за редица политически, социални и чисто човешки катаклизми, неочаквани случайности, сбъднати мечти и заедно с тях - несбъднати копнежи. Бих я нарекъл изповедна и страниците й са точно такива.

Читателят неусетно става съпричастен с героите на разказите и дори и никога да не е бил на Родопа планина, сякаш се сраства с нейната история и днес - с трудното й настояще. За бъдещето няма да говорим, поне не и сега.

Можем само да помечтаем, че ще е по-различно и ведро. Очакваме да го срещнем и в следващите човешки, прекрасни творби на Мюмюн Тахир…