Панко Анчев

1.

Литературоведът трябва да умее да чете литературата и нейната история като система. Защото те система, на която принадлежат и вътре в която съществуват. Това е  тяхното автентично битие, което се означава по различен начин, защото по различен начин са възприема и разбира от литературознанието съобразно неговата идейна, методологична, национална, политическа и проч. насоченост и определеност.

Битието на литературата и нейната история, изучавано от литературознанието, е системата, която литературознанието описва и теоретично конструира, за да прочете и анализира.

Да, то съществува обективно, но се представя научно като субективно възприемано, разбирано и означавано. Защото литературознанието не е точна наука и неговите закони не са нищо повече от общоприети формулировки на тези разбирания, а също на естетическите вкусове и начините на мислене на тези, които ги формулират и приемат за достоверни.

В общи линии те са съгласия за това как да разбираме литературата, на кои нейни свойства да наблягаме, какъв тип писатели да поставяме високо в йерархическата стълбица, за да извеждаме от техните творчества устойчиви белези и да ги превръщаме в някакви правила и норми.

И чрез тях литературата да бъде поставена в историята и проследявана като процес със своите етапи и периоди, ускорения и забавяния, поява на нови тенденции и явления, нови жанрове.

Представата за литературата е едно от най-важните проявления на начина на мислене, типичен за една или друга епоха. Както и да подхождаме към литературата, тя в крайна сметка се възприема и от нейните създатели, и от тези, които я четат или анализират, като обществен феномен, свързан с особеностите на времето и обществото, с човешката личност, начина на мислене и естетическите възприятия.

Разбира се, че всяко време създава общи, а понякога и еднакви условия, вкусове, мислене, представи. Хората са различни, но дори и те в крайна сметка се подчиняват на духа на времето и чрез него се изравняват и сливат сякаш са един единствен човек.

Най-напред обществото ги събира и уеднаквява, а после и времето, пораждащо условията, в които те живеят.

Историята на литературата (и изобщо историята на изкуствата и културата) е фокусът, в който се събират явления, теми, проблеми, автори, книги, жанрове в идеалните си измерения и характеристики.

Това става по особен начин и със средства, които могат да бъдат видени, различени, показани и обяснени от изследователите и тълкувателите.

Обикновено изследователите описват тези характеристики, ала не винаги в тяхната автентична йерархия, а хаотично, понеже са убедени, че всички са еднакво важни и значими.

Да, в литературата всичко е важно, но не всичко е в еднаква степен носител на значенията на времето, от които получаваме най-пълната и точна представа за времето и за човека в него.

За да бъде направено това вярно и проникновено, е необходимо да сме наясно какво искаме от литературата, защо я четем, какво търсим в нея, защо е интересна и необходима за нас като читатели и за обществото, в което тя съществува и от което черпи живителна енергия, разум, чувства, настроения, идеи, теми. Трябва да помним, че във всяка нова епоха това става по различен начин.

В химията, например, класификацията на химическите елементи е направена по най-малкия значещ съставен елемент, определящ свойствата им и техните основни химически качества. Това е атомът със своята атомна маса.

Според тази атомна маса, т. е. съобразно броя на протоните в атома на елемента се извличат и неговите свойства.

Таблицата на Менделеев подрежда химическите елементи съобразно атомното тегло (атомната маса).

За нас като литературоведи е важен принципът, основан на най-малкия значещ елемент, се определя спецификата на литературата в един или друг неин етап от литературния процес.

ние също трябва да намерим и измерим това „атомно тегло” или тази „атомна маса”, съдържащи се в литературата и нейната история, за да да характеризираме, типилогизираме и групираме фактите и явленията в литературния процес. според тях.  Т. е. да периодизираме този процес не произволно, а съобразно някакъв точен и ефективен принцип. И него да прилагаме в анализа на литературните факти и явления.

2.

Литературата и изкуството обаче не са химия, нито физика, нито биология. Тяхната същност не е материална, а духовна. Те не притежават „атомна маса”, а изразяват, изобразяват, описват, свидетелстват, вълнуват, въздейстат, възпитават, вдъхновяват, без да са съставени от атоми и молекули и без да влизат в химически или физически реакции. Затова и не се поддават на измерване по тегло, твърдост или течност.

И аналогиите с материалния или биологичния свят са само условни и за намиране на някаква отправна точка за насочване на разсъжденията и начина на мислене, а не за извеждане на закономерности, тям присъщи, но нямащи нищо общо с изкуството.

Затова и всеки опит за налагането им в науките, занимаващи се с изкуство, води до груби вулгаризации и изопачаване. До вулгаризации и изопачавания водят и опитите тези науки да се приравняват към „точните”, за да изработват собствени  „обективни критерии”.

Стремежът към „обективност” затваря литературознанието до разглеждането на литературата „сама за себе си” и извън средата, в която се създава и разпространява и за която е предназначена.

„Затвореното й четене” обръща внимание на начините, по които е създавана и направена, а не на резултата от „направата.

Писателят обаче не е конструктор, нито механик, а творец, работещ под вдъхновение и умение да владее думите.

Той е едновременно подчинен на някакви всеобщи правила, но и освободен от тях с правото да ги нарушава, щом му пречат и ограничават във вдъхновението и умението му.

А и „конструктивните елементи” в творчеството не са неизменни в цялата историята на литературата, а носят в себе си социална определеност, историческа характеристика и потребност за литературата.

Те се променят кога радикално, кога частично, но в различните времена те просто не са едни и същи. И дори дават различни резултати у писателите, живеещи в една и съща епоха, понеже са различни по много показатели.

А и прелестта на литературата и значимостта на автора се определят не от общото за всички, а според онова, което само на тях е присъщо.

Литературата, както и изкуството, е единство на многообразията. Тя е симфония на различните индивидуалности както в своята история „от началото до края”, така и в състоянието си в едно конкретно време. В това е нейната прелест и безсмъртието й.

Никой няма право, а и възможности, да разделя тези две свойства и да абсолютизира едното от тях за сметка на другото. Подобни опити са обречени на провал; те изкривяват четеното и ограничават художествените достойнства на литературните прозиведения, създават невярна представа за литературата и я тълкуват неправилно и изопачено.

Тази симфония, за която говоря, очевидно силно затруднява литературознанието и то не е в състояние да я обеме в целостта и същността й, да я осмисли и изучи. По-лесно му е да се насочи и съсредоточи в едно нейно свойство и да го представи като най-важното, за да изгражда върху него и своите теории.

Литературознанието не желае да си признае, че е силно зависимо и дори обвързано с една или друга политическа идеология. То е едностранчиво именно защото е идеологическо - колкото и да твърди, че е далеч от идеологиите и че като наука не може да се политизира и отдава на изкушенията на политиката.

Но е и няма как да бъде друго. Защото методологиите на хуманитарните науки са малко или много зависими от идеологиите. Хуманитаристиката изучава човека и обществото, а те са субектите и обектите на идеологията и политиката.

Естествено е, когато изучаваш литературата, да изхождаш от науките за обществото и човека, за да я поставяш в реален, а не в измислен контекст. Тук са предпоставките и причините за правилното или неправилното четене, за верните и неверните заключения.

За литературоведа е въпрос на научна принципност, морал и съвест да отчете тази своя обвързаност с идеологията, за да бъде в състояние поне в научните си дирения да притъпи нейния неизбежен натиск.

И да погледне на себе си като на неин потърпевш, за да търси истината там, където необремененото и освободено от комплекси четене ще го отведе.

Ние виждаме как днес неолиберализмът и неговата естетика - постмодернизмът са впримчили литературознанието и са го превърнали във вулгарна политика и идеология.

А иначе тръбят, че са над тях и следват само естетически принципи и повелята на времето.

Те вече толкова са изопачили разбирането за литература, че са й отнели дори националния й характер.

За тях няма национален литературен процес, нито йерархия на естетическите ценности.

Литературата е „писане”, а не творчество и е съставена не от творби и произведения, а от „текстове”. Това е чиста проба профанация и ако не беше толкова разпространена и така надълбоко навлязла дори в обучението на литературата в училищата, не би трябвало да й се обръща внимание. Толкова е пошла, нелепа и бездарна!

3.

Литературата и изкуствата са обществени явления!

Но като казвам това, си давам сметка, че е необходимо да се изясни как, в каква форма и в каква степен литературата и изкуствата са зависими от обществото и каква е функцията им в него.

Защото не е достатъчно да провъзгласиш нещо, за да бъде то точно и ясно определено в цялата му същност.

Налага се да проникнеш в тази същност, за да я наблюдаваш, анализираш и опишеш както сама за себе си, така и в нейните съотношения с причините и обстоятелствата, които са я създали и утвърдили в историята.

Различните обществени явления имат различни зависимости от обществото и по различен начин проявяват своя социален характер. Това е важно да се уточни и подчертае - особено когато става дума за литературата, за да не се преувеличава и да не се подхожда снизходително или или да се пренебрегва тази зависимост.

Трудно е да се спази мярката, защото изисква огромно внимание и съсредоточаване в неща, които изглеждат лесни за разбиране, но крият в себе си редица подробности, а те не се виждат или не се отчита значението им.

Ако разглеждаш литературата затворено и от постмодернистка или структуралистка гледна точка, но също и от гледната точка на т. нар. „вулгарен социологизъм”, никога няма да отчетеш значението на въпросните подробности и никога няма да намериш мярата, вътре в която да изследваш фактите и явленията.

За да бъде възможно спазването на тази мяра, най-напред е необходимо да се прави разлика между литературен процес и литературен живот.

Защото те са различни „съсъди” на литературата, а освен това в различна степен и по различен начин са продукт на обществото и по различен начин са зависими от него.

В литературния живот са писателите и фактите от литературното ежедневие. Писателите са хора с човешки слабости и недостатъци. Те живеят сред хора и няма как да бъдат извадени от бита и ежедневието, присъщи на всички членове на обществото.

На битово равнище писателят по нищо не се различава от останалите членове на обществото. Той няма никакво основание заради това, че е писател, да претендира на някаква изключителност и да настоява да му бъдат дадени привилегии, каквито никому другиму не се отреждат. Писателят е длъжен да спазва установените закони и носи отговорност за погазването им наравно с всички останали.

Тези негови зависимости обаче не не бива да се приписват и на литературата като цяло, която той заедно с другите свои колеги създава.

Защото тя има свое собствено и независимо от волята на своя творец битие, подобно на това как роденото от двамата родители дете живее живота си по свой начин и със своя характер и лична логика, различни от техните.

Писателят не притежава такава сила, която да наложи на собствените си творби участ, каквато на него му харесва. В своя собствен живот творбата на автора дори може да влезе в противоречие с него, да го отрече.

Защото в собственото си битие тя зависи от начина, по който е четена и възприемана от общественото съзнание. А този начин, от своя страна, зависи от особеностите на новото време, в което е попаднала. И най-вече от особеностите на литературния процес, в който се е включила.

По-скоро писателят зависи от творбата и творчеството си, отколкото те от него.

Разбира се, връзките са диалектични, а не формални, механични, преки и буквални.

Това поражда най-големите затруднения пред литературознанието, което трудно разчита диалектиката на тези връзки и заисимости.

На него му е по-удобно да ги приема за преки и механични, вместо да се рови в смисъла и същността им и от тях да извежда истини, които на него му харесват. Тази негова слабост лежи в основата на повече литературоведски теории - най-вече на тези, които днес шестват и в българското литературознание.

Литературният процес е друга реалност. Тази реалност е лишена от физически измерения, не се поддава на обществените закони. Тя произлиза в някаква степен от литературния живот, но не му принадлежи и не се подчинява на изискванията му.

Литературният процес е, така да се каже, в живота, но е над него - в света на идеалното, духовното, та дори ирационалното. Фактите в историята на литературния процес не принадлежат само на времето, в което са създадени, а и на епохите преди и след него.

Тези факти са живи, докато е живо и актуално изкуството в тях. В един исторически момент е възможно да се окажат неактуални и неинтересни за новото поколение, но след още време отново да се върнат привлекателността и блясъкът им.

Докато фактите от литературния живот не са надарени с дарбата да преминават през времето и да живеят вечно. Тяхното значение е само историческо - също както е историческото значение на войните, бунтовете, вълненията и всякакви други събития в историята. Затова и се съхраняват в нейната памет и чрез тази памет присъстват и в съвременността.

Различното битие на литературния процес и литературния живот изисква и различни подходи и методи на изследване и тълкуване.

Литературният живот е пряко зависим от обществото и държавата, в които протича. Държавата може да го направлява и контролира, да го подкрепя или да му пречи.

Събитията в нея му въздействат активно, както, впрочем, и той е в състояние да оказва някакво влияния върху обществените събития и процеси.

Няма нищо нередно да се очаква след всяка радикална обществено-политическа промяна да настъпи някакъв рязък обрат и в литературния живот, в неговата оганизация, форми, структура и йерархия.

Но това не означава, че същите изменения ще настъпят и в литературния процес!

Ако тези изменения в обществото са съществени и същностни и са родили нови идеи за неговото устройство, извеждат нов тип личност, утвърждават нов начин на мислене и нова нравственост, те непременно ще бъдат фиксирани от литературния процес, а литературата ще свидетелства за тях и ще ти изрази.

Но трябва да умеем така да я четем, че да ги видим отразени и изразени от нея. Разбира се, ще настъпи обновление в сюжетите и темите, ще се появат нови типове персонажи, ще навлязат нови думи, езикови конструкции, изразни средства.

Това също ще бъде свидетелство и изразяване на обществените процеси и на времето, а не резултат от предопределеност, пряко въздействие или зависимост.

Но има и още нещо, което литературоведът е длъжен да открие и покаже.

4.

Естетическите идеи, явления и процеси са съставни на обществените идеи, явления и процеси. И едните и другите биват изразявани със средствата на литературата и изкуствата. Сюжетите могат да се измислят, но идеите не. Ако ги няма в обществото, изключено е да ги намерим в изкуството. Но щом изкуството ги е уловило и свидетелства за тях, те непременно са се родили и покълнали в обществото, макар да не сме ги забелязвали.

Идеите съдържат и изразяват смисъла на обществото и времето. Те означават начина на мислене, движението на мисълта, обобщенията на възгледите и представите за общественото устройство, морала, човешките взаимоотношения.

Идеите са означенията на знаците, с които Бог ни открива Своя Промисъл. Тези означения са на човешки език, поради което не могат да изчерпят целия смисъл на Божия Промисъл, но при правилно четене и внимателно тълкуване отварят пред нас вратите на познанието и ни казват какво се е случило и какво предстои да се случи.

Аз не говоря за идеите, които съставят политическите идеологии, които често са лъжовни, защото са изцяло човешко дело и служат за привличане на други хора към тях и политическите цели и дейности.

Литературата свидетелства за тях и ги изразява, но само като елемент на времето и неговите увлечения. За нея най-важни са именно знаците, които Бог ни дава, за да вървим след Него.

Литературата има свой език, чрез който изразява и свидетелства. Затова и идеите, за които говоря, са въплътени в сюжети, образи, теми, персонажи, а не са декларирани.

Работа на литературоведа е да намери тези въплъщения, да ги разчете и преведе на своя език. А след това да ги обобщи и направи изводи. В това е и смисълът на неговите трудове върху литературата и нейната история.

Той може да изследва сюжетите, жанровете, изразните средства, но ако не забележи и анализира идеите, работата му не е довършена. Той е очертал само скицата, свършил е предварителната работа, дал е аргументи за следващите анализи, но не е постигнал истината.

Всяко ново време идва със своите нови идеи и принципи, нравствени норми и начини на мислене. А с тях и с нов тип личност. Това означава, че и литературата, която свидетелства за него и го изразява, е вече нова.

Задача на литературоведа е да уточни къде точно е разделителната линия между двете времена и кои са авторите, които слагат края на предходното и началото на следващото. Но по какъв начин ще го правят? Тази линия не винаги преминава по границата между две десетилетия или столетия, нито е непременно обозначена от революция, бунтове, политически вълнения. Не винаги историографията и другите хуманитарни науки ще ни кажат това.

На повърхността винаги са тематиката и изразните средства. Макар не винаги те да се променят заедно. Всяко ново време е нов начин на живот и нови разбирания за този живот, нови цели. Но и нов начин на мислене и изразяване.

Обикновено новите изразни средства се появяват тогава, когато промяната е радикална и скъсването с миналото е рязко и категорично. Тогава то бива отричано и отхвърляно, а не плавно преодолявано - както обикновено става.

В зависимост от това дали се смалява или увеличава обемът на националния свят, се променят думите и изразните средства. Понякога се променят значенията им, друг път се внасят нови нюанси в смисъла, засилва се техната метафоричност или многозначност. Зависи как се променя националният свят.

Когато се увеличава мащабът му, изразните средства са по-експресивни, метафорични, многозначни. Те трудно побират все още този мащаб и търсят своя нов обем, за да го изразят.

Това прави литературата драматична, тревожна, но и възторжена, тръпнеща от радост, че става нещо необичайно, позволяващо й да се наслаждава на свободата да бъде водач на народа и обществото към големия свят, където не са били никога. Самата тя толкова желае да бъде по-скоро там.

В тези случаи е от значение как ще тълкуваме и оценяваме промените. Констатациите са неоходими, но не са достатъчни. Литературата обновява думите и изразните си средства не по волята на един или друг писател или направление, а поради необходимостта адекватно и пълноценно да изрази живота в неговите съдържателни граници.

Литературата, впрочем, следва живота в неговото развитие. Като познание за него тя внимателно наблюдава какво става в него, усеща всяко негово движение в една или друга посока, радва се и скърби заедно с хората и живее вътре в него, а не го гледа отгоре или отстрани.

Тя участва в живота, както и той е изцяло в нейната тъкан и душа. Когато той е груб и суров, литературата се отказва от изяществото си и „високия стил”.

И обратно, ако цари мир, спокойствие, благородство, литературата ги придобива и за себе си и писателите пишат изящно, богато, красиво. По стила в литературата се познава и стилът на епохата.

Думите обаче трябва да се анализират много внимателно и винаги като основен елемент от стила на времето. Те имат обаче и свой живот, в който се раждат, развиват се и един ден умират. Промяната в звученето и значението и смисъла им е възможна и зависи от необходимостта човека и обществото за максимално точно изразяване на всичко онова, което е възложено на литературата.

Нейните изисквания към думите са част от литературната история и от разбирането на времето за литературата.

Но думите също имат претенции към литературата и й налагат такива трансформации, благодарение на които те да получат подобоващо място и значение.

5.

Стигнахме до онази най-малка значеща съставна единица, която най-точно и всеобемно характеризира литературата. Това е: какъв тип общество тя изразява. Тази „най-малка значеща единица” съответства на „атомната маса” в химията или на гена в биологията, защото в нея е заложена цялата информация, носена от литературата за определения времеви отрязък от съществуването на съответния тип общество.

Тези типове се сменят като цикли в четири такта: колективистично общество - период на разпад - индивидуалистично общество - междинно време. Когато цикълите затворят такта, веднага започва повторната им смяна в същия ред.

Защо смятам, че типът общество, което литературата изразява, е тази „вълшебна” най-малка значеща частица, по която трябва да оформим и периодизацията на историята на литературата?

По-горе се опитах да докажа, че зависимостта на литературата от обществото е сферата на идеите и че всъщност историята на литературата е история на идеите, които тя изразява. Но литературата изразява и свидетелства за процесите в обществото, за явленията и тенденциите в него; за начина на мислене и поведение, за неговата нравственост и правилата, по които се оформя неговото устройство.

В различните типове общества, каквито ги формулирах, се оформят различни конфигурации на социалните групи, които или постоянно противоборстват, или са в мир, хармония, единение и съгласие.

Обществото се настройва според това в какъв цикъл е навлязло и съобразно този цикъл надделяват центробежните или центростремителните сили.

Както казах по-горе, литературата следва тези процеси, наблюдава ги, свидетелства за тях и изразява идеите им, а също и типа личност, съответстващ на този цикъл.

Каквито и събития да стават в обществото, каквито и външни влияние да понася то, колкото и да силни или слаби социалните конфликти, влезе ли в съответния цикъл, всичко протича по присъщите му правила.

Литературата на различните типове общества е принципно различна. Отличителният белег е в това какъв тип общество описва. От там произтичат проблематиката и начинът, по който тя се решава.

Различни типове личност са основните персонажи; различни чувства ги вълнуват и по различен начин ги изразяват. Очертава се и различна от познатата, нарисувана от обществената история, картина на обществото в съответната епоха.

Обществената история си служи със свидетелствата на документите, а историята на литературата - със свидетелствата на литературата. Те могат често да си противоречат или поне да не съответстват в пълна мяра. Тогава правото е на литературата. Тя казва истината и на нея сме длъжни да вярваме!

Всъщност, аз предлагам да изследваме и анализираме чрез литературата обществените процеси, състоянието на обществото в определено време, доминирането на един или друг тип личност, начина на мислене, възможностите на общественото съзнание.

Литературата е най-надеждният „четец” на обществените процеси, явления и тенденции.

Като възлагам на литературата и нейната история толкова важни социални функции, аз не пренебрегвам нейните специфични качества и особености на изкуство. И зная, че не е „спомагателна дейност”.

Напротив, тя е способна да изпълни тези функции именно защото е изкуство, изящна като изказ и неповторима като въздействие. Благодарение на тях заема изключително важното място в живота на човека, нацията и обществото.

Предлаганият от мене начин обаче изисква литературоведът да владее по-различно четене на литературата - както на отделни творби и текстове, така и цялостните творчества на авторите, а най-вече на литературния процес, както в неговата цялост, така и в отделните му времеви отрязъци.

Литературоведът трябва винаги да търси причините за едно или друго явление или особеност, за да открие какво и защо ги предизвиква.

И когато ги открие и започне да ги обяснява и анализира, а след това и да проследява докъде и доколко е тяхното въздействие, пред очите му ще се отвори един истински чудодеен свят, в който животът се е пресътворил в литература.