Георги Майоров

Варненката Александрина Валенти е кръстила дебютната си стихосбирка „Амаркорд” (Библ. България, С., 2019), за по-чужбинско звучене. В превод това означава „Спомням си”. И е подредила спомените си в три цикъла - „Вълните”, „Часовете” и „Вратите”.

Въпреки анонса, че нейната поезия е ,,написана с фин език… лишен от пряката елементарна линейна логика”, тя си служи с уж фамозни и претенциозни мускулни метафори, за да ни смае. И е ясно и видимо:

нося се като мехур над ивици планктон
в юнско безобразие
нанизала се на стръвта като сардина (”Пресолени хриле”).

Хрилете действително са пресолени и хриптят дрезгаво. Болни от ангинална модерност в опита да овладеят истинските тонове на поезията. Не красотата на морето, а вълните на натурализма я люшкат и твори окичена с фльонги вместо с метафори поезия.

Какъв финес доказват още фразите „изтумбени вълни” (сигурно като шкембета на мутри), „леглото скърца със зъби” (и то се озъбило на словото). Или как в „общ впряг / невчесани класиците…” й „намигват от лавицата”. (”Онези следобедни дремки”). Добре че се намерила духовита поетеса, за да им среши гениалността на прав път.

Любуването, дори влюбването в гениални творци, само по себе си не прави гений и влюбения, но поне може да ни помогне да прозрам своето несъвършенство. Ако искаме и наложим волята си!

И това не са вълните на Българското море. В този цикъл бушуват студените рушителни талази. Долавя се окаяността на гениите. „Хоризонтът стърже пяната в ритъм”, разплитат се изтеглени мрежи без улов, разхождат се стъпки „на отхапани от пясъка пети”, дочува се плач на абортирали стихове, възхищение на самотата, цяло гребло „изпада в транс като камертон” и с акапелни плувания заминава към „непознатата земя”.

Така в Панама „светът влиза-излиза по моята кожа”, харпун се забива неточно прицелен. Тук поезията вече се люшка като „голяма нощна риба”. А в края на цикъла се изплезва на чужбината с „тумбаче” от Рим. Яростно доплували до България стихове с мигрантски печат.

Или картината, в която „котките… облизват / мустака на август” (”Август”).

Метафизичност, сюрреализъм, постмодернизъм, но и безсмислията следва да имат граница.
Виртуални дитирамби има и като тези:

старата лихварка нощта
шляпа капки върху тротоара
прави ивици и кривини в съзнанието ми

чертаят гръбнака ти (”Конвулсивно”).

Тук вече и мисълта изпада в конвулсии. Но дано се свести, че да види поетичния си ръст в подобни стихове.

В още по-плитки води дълбоко нагазва двустишието: „думите са лесни за разчитане / забодеш ли вилицата между тях”.

Мили боже! На Александрина думите изглежат като кебапчета, но не улучва тях, а празнотата.

Така авторката блуждае върху вълните на сътвореното уж сред опредметен свят, в който обаче липсва сърце, душа, чевство, истинско вълнение, музика, поетично видение.

С изсмукани или банални фигури на речта, дори като как в Милано ,,облича/м/ гравитацията с устни”. Гравитация, но стиховете не ни привличат, а отблъскват.

Нищо изненадващо! И днес, без антракти, всекидневно се разиграва „Криворазбраната цивилизация”, но не в театъра, а в обществото. Тук я срещаме даже в поезията! Добре че по-нататък авторката по родному излива и чувства и поезията се облагородява.

Във втория цикъл „Часовете” вече се усеща изказ на съкровено. Тук присъства и стихотворението „Амаркорд”. В него частица спомен се въздига в поетично превъплъщение. Но защо се инжектираме с чужди понятия? България вече повръща от чуждици! Да сме по-интересни!? Уви, натрапчива абсурдология! Всяко друго заглавие като „Спомням си”, „Елегия” или „Прохладно ухание” стократно повече би привлякло окото на читателя, отколкото студенокръвното „Амаркорд”. И отгоре на всичко се извежда в заглавие на книгата!?

Иначе стихотворението е изградено добре, с философски издържан сюжет, където само частица хубав спомен от любимия човек ни облъчва с надежда за щастие.

Още по-радостно е, че самата Александрина признава, че стихотворението няма да го бива, ако пепелта не се претопява в злато. Ако в прозорец не извива млечният път и умилението не „прималява”, повикано от здрави колене, а е понесено от топли ръце. Ако не е станало плът от плътта на твореца, то си остава като едно нищо. (”Хирушима”).

Отлично, но защо тези свои правила авторката не прилага в практиката? Теориите и тезите се научават, могат да се изприкажат, но единствено божественото подадине ни подава ръка и може да ни здрависа, само ако разумно подадем своята.

Доста са сполучените стихове като „Небето е портокалово”, „Отвъд”, „Без граници”, „На живо”, „Лилит”, „Това невинно зло”, „Срив”, „Гробът тъне в мрак”, „Поклон”, „Есен”, „Да говорим в трето лице”, макар и кратки, носят афористично-философски заряд.

В двата последни цикъла и стихотворенията „Лотарията”, „Венеция”, „Необратомо”, „Хамбара”, „Часовете”, „Изстрел”, „Сетивно настроение”, „Сбогуване с квартирата”, „По хълма към къщи”, „Стиснатото гърло на минерва” и вече споменатите сполучени, са насъщно придверие към големия поетичен възход на авторката.

Прибавям и баладичното „Декември е синеок”. То е носталгичен поклон пред милото, родното, българското изначало. Осъжда и пропъжда страданията в чуждата страна, в която е пребивавала, с мигрантска жалба за България.

Ако в първия цикъл се оставя да я носят чуждоземски вълни, то в последвалите Александрина стъпва по родна земя, целува родни порти. Надарена е с верни сетива за творчество, с палитра от познания за света, с ум като лост от първи род и намери ли опорната точка в родината, ще повдигне истинската поезия до своята топла пръгръдка.

Въпреки многото критични забележки, положителното по обем преобладава и защрихова негативите. Всичко това ми нашепва оптимистично заключение.

Наистина Александрина Валенти е многостранна надареност, която има светло бъдеще и в литературата, ако не се води по чужди мантри и намери своя естествен глас. Тогава може да надмине и древната горда Сафо!