ОБИЧ
Ако някога някъде стане въпрос какво е обич и ти, читателю, знаеш истинския смисъл на тази дума, кажи уверено, че знаеш и разкажи историята за Вълко и Мата. Ама самият ти не я знаеш? От днес нататък ще я знаеш, защото аз ще ти я разкажа.
Само че ще я захвана тая по-издалеко и то не за друго, а за да се разбере, че една мъжка дума може да тежи и да има сила за векове и че за да я погазиш, ако това се налага, се иска не само кураж.
Втората половина на деветнайсетия век е било.
Балабан Тодор, възседнал магарето си, се връща от нива в Дупюва кабо. Разразила се е буря нечувана – със сарп дъжд и гръмотевици, дето те карат да мислиш, че цялото небе с трясък се сгромолясва върху планината. Огнени потоци с ослепителен блясък се вбиват в земята по височините и громолът им се слива в един неспирен тътнеж.
Една от мълниите блясва за миг пред носа на човека, в буквалния смисъл на думата. Магарето се просва бездиханно на пътеката, ездачът – върху него. След колко време, никой не може да каже, но Балабан Тодор разбира, че е оживял. Отсреща, от Преслопите, където е мандрата на Горно Гела, след затихване на бурята хора чуват стенанията на пострадалия и се притичват на помощ – в халище го пренасят до дома му.
Колкото и невероятно да е, чудото е станало. Мълнията поразява добичето в главата, а възседналият човек оцелява с едно леко обгаряне по десния крак. И този човек се врича след възстановяването си, че ще построи параклис на онова място, всяка година ще дава курбан на параклиса и вменява в дълг на наследниците си да продължат изпълнението на оброка му… Преди няколко години четвъртото поколение след Балабан Тодор отбеляза сто и двадесетата годишнина на параклиса „Света Марина”. И през това време не е пропусната нито една година без курбан.
Та думата ми беше за волята – на стария Балабан, дето не е погазена вече в трети пореден век дори след смъртта му… Колко ли е струвало тогава на сина му Вълко, да я погази приживе?!
Вълко е син на Балабан Тодор от първата му жена. И е втасал за женене. Тази работа е ясна и на бащата, но погледът им не е в една посока. Старият гледа към Стоилкехайовци, където освен мома има още и стока, и имот. Вълковото око е обърнато към Корубашовци, в чийто двор шета Мата. Там стока и имот няма толкова, ама те на Вълко и не му трябват. Мата му стига за цял живот. За през гора дружина и за пред хора – гиздило… Старият зорко бди синът му да забрави пътя към Долната махала, още повече че условията позволяват – баща и син пасат заедно стадо овце и нощуват на кошара на цели два километра от селото. Тъй и деня, и нощя са един до друг.
Младият намира колая и на тая работа.
Когато бащата, изморен от напрегнатия ден, заспи, Вълко става, завива под своята черга един дървен кютюк и хваща пътя към Долна махала, към Мата. На сутринта кютюкът е изчезнал и в завивките отново е Вълко. Тъй животът върви „равно и мирно” – без сътресения и ядове.
Ядовете влизат в дома на Балабан Тодор заедно с Вълко и Мата една вечер, когато застават тия двамата пред бащата да дирят благословия… Благословия ли? На тебе ли, майчин сине, дето не ми зачете волята?! Марш оттука, керата, с тая жена в къщата ми място нямаш!
И ги изпъжда старият, без да му мигне окото.
Тогава щастието заживява в една Кароска колиба. Нямат си нищо младите, дори покривът над главите им е чужд, но в очите им свети радост. И тази радост е зрима, осезаема.
Отишла е сестрата на Вълко да ги види – тайно от бащата, разбира се. Мата е шетнала в колибата като в палат. Сварила е цели картофки, най-големите от които се насилват да стигнат размерите на орех, но „цената” им личи от поканата на младата булка:
- Зьоми си, лельо Мино, кратохчек! Зьоми иос, да видиш колко е благ. Взимай!… Никога не съм яла по-благ кратох…
И хваща Мата с три пръста варените картофки, които хората за добитък заделят, защото са дребни, с едно стисване обелва кожицата им и с наслада ги лапва. Сега си мисля: „Божичко, какъв ли вълшебен вкус са имали тези картофки?! Да можех да усетя сладостта им поне на старини…”
Колко време ще останат в чуждата колиба Вълко и Мата, ние няма да му търсим края. Само ще добавим, че първото им дете, първото им момче там се ражда. И то ще е Тодор, на дядото – същият онзи, който изпъди родителите му за незачетена воля. Ще бъде Тодор, защото Вълко и Мата зачитат традицията и уважават баща и свекър, макар да са му дали урок, че пред голямата обич всеки трябва да се преклони.
На обикновена каменна плоча до водицата под параклиса на Балабан Тодора беше вдълбан надпис: “Вълко и Мата, 14 дата”. Един скромен паметник на голямата обич. Беше там до преди доста години. Сега я няма.
Ако се случи да сте в Гела и видите в някоя безлунна нощ да светват две блестунчици, не изключвайте вероятността това да са пламъчетата на Вълко и Мата, защото свещичките им са догорели отдавна-отдавна.
А колко ли бедно е останало селото без обичта им?!
