ВЕЛИКДЕН
На моите съученици от с. Караисен - с уважение!
Родното ни село Караисен остава в историята на национално-освободителните борби с това, че тук на шести и седми юли (стар стил) 1868 година, в лозята край селото, обединените чети на Хаджи Димитър и Стефан Караджа водят първото си сражение с турците.
Костите на шестима четника остават завинаги в земята на това село, а училището носи имената на двамата войводи. Между него и църквата се издига белият монумент на паметника-костница.
Инициатор за построяването на този паметник е енорийският свещеник Игнат Недевски. Воден от родолюбиви чувства, той създава инициативен комитет и след осемгодишно тичане по различни инстанции и преписки с влиятелни личности през 1943 година целта е постигната.
Дело на големия български скулптор проф. Иван Лазаров, паметникът се извисява в центъра на селото. Мястото е избрано повече от сполучливо - пред двора на църквата и с лице към училището, като мост между Вярата и Знанието, напомняйки на поколенията за борбите на народа ни за свобода.
Но днес църквата не се вижда. Предишни властници построиха пред нея една сграда-недоносче, нещо като “берлинска стена” пред Вярата. Повелята беше да бъдем атеисти. И бяхме…
Но в нощта на Христовото Възкресение ме изненада посещението на храма - беше препълнен. Дали причината бе в смяната на политическата система отпреди двайсетина години? Едва ли. Но аз гледах с интерес позабравените лица на хората, осветени от меката светлина на свещите.
В мнозина от тях разпознавах мои съученици, пръснати от живота из близки и далечни градове. Дошли си за празника. Какво ги бе повикало в храма - закодираната в кръвта памет за род и родно място или религията? Отговорът нямаше да получа тази вечер.
Тук в църквата “Св. Параскева”, са минали под венчило техните бащи и майки, тук са били кръстени в свещения купел и от тук са тръгнали - всеки по своя житейски път.
Мислех си за всичко това, заслушан в проповедта на свещеника, който видимо сияеше от присъствието на толкова много миряни. След обиколката на храма той възгласи: “Христос возкресе!” и множеството му отговори: “Воистина воскресе!”
Наредихме се да целунем Евангелието и Кръста, изчаквайки търпеливо реда си и вярвайки, че свещенодействаме. Но всъщност всеки бе зает с мислите си. Защото някога беше прекъсната пъпната ни връв с Вярата…
За най-младите, които не спираха да шумят, това беше атракция или може би поредното шоу. Дали ще намерят своя Месия, който да ги отведе в обетованата земя на Вярата? Дали ще отворят сърцата си за страданията на Божия Син и повярват в Неговото възкресение?
Тръгнах си. Уличното осветление отдавна беше угасено. Един черен бухлат облак, приличащ на огромен петел, клъвна царевичното зърно на луната. Селото потъна в мрак. Остана да свети само храмът, като упование и надежда.
