Георги Михалков

Слънцето като голяма лъскава монета изплуваше величествено от морето и вълните блестяха медено-червени. Утринният вятър, тих и лек, галеше като майчина милувка. Денят обещаваше да е слънчев, топъл и спокоен. Чичо Ради приготви въдиците си и тръгна към морето.

Поради пандемията цяла седмица стоя у дома, а душата му се стягаше, сякаш някой я беше завързал на възел и се мъчеше напълно да я удуши. Старият рибар вече едва  дишаше, не можеше повече да стои, затворен между четири стени, и сърцето му го теглеше навън, към морето. Знаеше, че не трябва да излиза, но животът му беше минал край морето и в морето, сред безкрайната синева с мириса на водорасли и на солена морска вода.

Каза на жена си, леля Мара:

- Ще изляза, пък каквото ще да става.

Тя се понавъси, но си знаеше, че каквото чичо Ради си реши, никой не може да му противоречи.

- Щом не ти се живее, излизай! - измърмори сопнато тя.

- Поживях си - усмихна се старият рибар. - Вече съм на осемдесет и ми е време да отплавам, за да не те ядосвам.

Градчето изглеждаше безлюдно сякаш всички тихо го бяха напуснали. Прозорците на къщите, глухи и неми, го гледаха като уплашени очи. Калдъръмените улички се спотайваха в дълбока тишина.

Чичо Ради бавно продължи към брега. На автобусната спирка видя мъж да лежи и си помисли, че тук е пренощувал.

Сложи трикракото си столче на кея, метна въдицата във водата и зачака. От време на време се обръщаше и поглеждаше към спирката. Мъжът все така седеше там сам.

Когато към обяд чичо Ради си тръгна, пак мина покрай спирката и пак погледна към мъжа. Видя му се млад, около трийсетгодишен. Не приличаше на клошар. Беше добре облечен, а до него стоеше голяма пътна чанта. Защо е тук, запита се чичо Ради, чака ли някого?

На другата сутрин мъжът пак беше на спирката. Явно тук нощуваше, но сега чичо Ради реши да го попита какво прави и чака ли някого.

- Ей, друже, автобус ли чакаш?

Мъжът го погледна и нещо отговори, но старецът не го разбра добре.

- Откъде си? - попита го.

- Македонец съм - отговори мъжът. - Пристигнах, за да работя в хотел „Лагуна”. И миналото лято работих тук, но сега, поради пандемията затвориха хотела. Не знам какво да правя. Всичко е затворено: ресторанти, кафенета…

- Бре какъв късмет - продума чичо Ради. - Откога си тук?

- Вече трети ден.

- Нещо ял ли си?

- Почти нищо. Пари имам, но не мога да ги обменя.

- Бре! Та ти така не от пандемията, а от глад ще умреш.

Мъжът тъжно се усмихна.

- Чакай, ще се върна и ще ти донеса нещо за ядене.

Чичо Ради се обърна и пое обратно към дома. Не след дълго се върна и даде на младежа хляб, сирене, салам.

- Ето, подкрепи се сега, а утре пак ще ти донеса нещо за  хапване.

- Много, много ти благодаря.

- А ако хвана риба и пържена риба ще ти донеса - усмихна се старият рибар.

София, 12.04.2020 г.