Георги Н. Николов

Един виден държавен чиновник у нас, дето седне, дето стане /включително от клозетна чиния/, държи реч за модерната държава.

Каквато ужким ще бъдем. Ще текат реки от мед, мляко и цигари без бандерол. Всички ще сме сити и щастливи и дори ромите ще почнат да си плащат тока.

Приглася му правителствена Гюргя Самодива.

Тя продъни медиите с новината, че почва строителството на нов лот от магистрала „Струма”, с тържествено кълцане на ленти.

В допълнение са осигурени проходи под лота за безопасно преминаване на костенурки, паяци, охлюви и магистрални бандити от едното дере в другото.

Всички костенурки срещу подпис са снабдени с мобилни телефони, за да сигнализират за евентуални проблеми около проходите. Които са с неоново осветление, с тоалетни и павилиони „Скара бира”.

Там костенурките могат да отдъхват на чаша пиво, което и хората сбира. Ако случайно имат пари по дебитните карти…

В картите на миньорите от Мадан и работниците в Оловно-цинков завод - Кърджали, пари няма. Има прах и фалшиви обещания за плащане от концесионера и ръководствата на двата обекта. Оказва се според тях, че миньорите са мързеливи подгласници на друга, конкурентна структура.

И вместо да работят, хленчат. Нямали работно облекло. Ботуши, игли, конци, тел, каски, храна. Пазарували на вересия. Сега пък, капризи, спират децата от училище. И си искат отработените суми от последното тримесечие на миналата година, та чак досега!

Какъв пример дават на глухонямата българска общественост? Какво ще си помисли приятелска Европа? А лекарите нямали предпазни средства…

Факт е, че извън София, в провинциалните градове, господства съвременен феодализъм.

Ако някой реши да протестира срещу порядки в производствената фирма, на мига бива уволнен. Няма синдикати. Няма пари за съдебен спор, няма законност. Има Бюро по труда. Точно толкова излишно, колкото на кучето втора опашка.

Защото работните места драстично намаляват и фирмите затварят врати. Хората приемат като подигравка приказките за чуждестранни инвеститори. Които ще дойдат - някога, в необозримо бъдеще, ама не днес и утре.

Във все повече домове се настанява откровено отчаяние от бездушието на „европейската” страна България. В лицето на висшите й форуми и бонусоносни административни структури…

Що се отнася до селско стопанство, такова у нас липсва. Има шепа могъщи земевладелци, диктуващи борсовите цени на зърното и други произвеждани на едро култури.

Пазарите са залети от вносни зеленчуци и плодове, мачкащи с цени нашенските стокици. Министерството на яйцата и празните приказки /МЯПП/, призвано да се занимава със земеделски въпроси, не се стряска от подобни аномалии.

Нещо повече - кара се на всеки, който изяви претенции. Бил той животновъд, зърнар, млекар, яйчар и пр. Така е далеч по-лесно, отколкото да се издействат безлихвени заеми за техника.

Да се стимулират местните производители, както е в Турция и да се облагат с високо мито вносителите на чужди селскостопански стоки. Както, впрочем, е пак в Турция.

Вместо това специалистите от МЯПП предпочитат от високи трибуни да говорят за европейски пари и проекти. За плантации и стада, мяркащи се единствено в развинтеното им въображение.

Може би не са виждали и жив селянин, защото се страхуват да не ги ухапе. Ако решат да видят какво е все пак това нещо, трябва да побързат - представители на понятието „селянин” в живо състояние почти не останаха. Но МЯПП с дребнотемие не се занимава.

Иначе спецовете му щяха да знаят, че селата в съвременна България са на умирачка. Огромен брой са обезлюдени. По улиците им се тътрят стари хора, батковци на библейския Ной. Които знаят, че къщите им ще бъдат обирани от хайдуци до припадък. Пенсиите им - насила взети, а бабите изнасилени след няколко шамара. Младите не желаят да се връщат: няма училище, нито фурна, нито здравен пункт. За работа да не говорим. Няма и полиция - често един районен инспектор отговаря за десетина села. Къде по-напред? Най-добре: никъде.

На населението оръжие не се полага. Наскоро столични мъдреци възвестиха от синия екран, че не сме Америка и нашият дом не е наша крепост.

Какво щяло да стане, ако се въоръжи нацията? Вярно, лансира се идеята за доброволни отряди, но с половин уста. Била комунистическа приумица. И разбойниците вилнеят необезпокоявани. Макар, че ако бъдат изловени от арменския поп, пробацията им е в кърпа вързана.

У нас, като кандидат-модерна държава, има още много чудатости. Например, човек с отрязан крак трябва периодично да се явява в ТЕЛК. Така е по закон. За да се уверят специалистите, че кракът му не е пораснал отново и не получава пенсия по втория начин.

В Народното събрание бе лансирана идеята да се отнема куче в полза на държавата. Ако стопанинът му не плати глоба от сто лева, защото псето замърсява алеите.

По същата логика може да се отнеме котка в полза на държавата. Също и канарче. Даже кит. Златни рибки, мухи… Които настойчиво бръмчат в нечии парламентарни мислителници.

Само клошарите не ще бъдат отнети - държавата не ги ще и се прави, че не съществуват. Че стават все повече на брой и често се карат за място при контейнера. Но и това е дребнотемие. И протестите срещу шистовия газ. Който, сигурен съм, ще започне да се търси в Добруджа. Срещу монополистите на ток, вода, синьо гориво, Топлофикация. Срещу златоносните концесии, дарени за жълти стотинки. Срещу огромното разминаване между държавни приказки и държавни дела. Превръщащи родината в продадена невеста за всеки, който я пожелае.

Светъл лъч е фактът, че оправни чиновници не са чували за Светослав Минков и неговия разказ „Това се случи в Лампадефория”.

Иначе щяха да ни пратят, както безработните там, да пасем трева на къра. Да се превърнем постепенно в овце, даващи мляко и вълна.

И така да направим републиката просперираща. Без да се оплакваме и да имаме претенции. Защото лампадефорци само благодарно блеят в чест на царя.

А разказът ще преименуваме на „Това се случи в България тридесет години след демократичните промени”. Звучи добре, нали?

Вече са фиксирани приблизителните дати, когато ще сме модерна държава. Кеф ти на марта във вторника, кеф ти - на мук. А защо не на Върба? Или кога цъфне налъмът?

Или - когато се вдигнат пенсиите и минималната работна заплата? Варианти има, Парламентът ще реши кога. Докато той мъдрува, ще сме градирали, благодарение на клокочещия етнически мир и усилията на съседни страни, в Модерни нашенски парцаливи щати /МНПЩ/: щат България, щат Отомания, Циганленд, Гагаузия, Помакленд, Македонленд и т.н.

Гербът ще бъде безпаричен лъв в напреднала дистрофия, а вместо химн нека звучи вълнуващата песен „Тука ли си, там стой”.

Няма съмнение, че МНПЩ ще бъдат слепени помежду си в братска прегръдка, любов и разбирателство. Както впрочем са и сега…

А иначе, нещата от ден на ден стават все по-зле. Бодряшките интервюта, леещи се от всякакви медии като мръсна вода след пране, никого не впечатляват. Народът обеднява, разорява се и ако не може да избяга зад граница, се свива в черупката.

Защо? Докога? Не обичаме ли страната си? Какво можем да направим за нея? Все реторични въпроси.

Над многострадалните градове, села, все още неизсечени гори и трънливи поля тегне мълчанието на липсващ протест.

Тогава? Тогава и аз, както в „Името на розата”, ще възкликна, перифразирайки: „Написах това, вече не знам защо, не знам и за кого…”

Нека времето ни поучи кой път да хванем…