Лалка Павлова

откъс от едноименна монография

Когато обмисля композиционния конструкт на романа си, Вера Мутафчиева достига до гениалното решение да изгради сюжета му като Съд на историята, което й дава възможност чрез свидетелите - представители на Изтока и на Запада - да разкрие своята гледна точка за спецификата им и причините за невъзможността от сливането на тези два свята в единна цялост.

Родена, израснала и възпитана в граничната им зона (Балканите), тя не само добре ги познава, но и като историк османист вербализира техните особености в един великолепен анализ на стойностите и недостатъците им, за да докаже, че както в миналото, така и сега не може да се очаква естественото им преливане един в друг.

Романът звучи особено актуално, защото и във времето на авторката, и днес съдбата на Джем е аналог на съдбата на хиляди българи (мнозина от тях - също като Джем и Саади - поети!), живеят в САЩ, Канада, Великобритания, Испания, Гърция…и също като тях „боледуват” и не могат да се приспособят към чуждия манталитет и ценностна система.

Макар и не доживяла до нашето съвремие, когато Западна Европа буквално е „наводнена” от мигранти, идващи точно от този Изток, тя едва ли би променила гледната си точка на интерпретация.

Защото и сегашните представители на Изтока са твърде далече по своите разбирания за света, бита и начина си на живот от европейците, те създават общностните си „гнезда” в сърцето на Стария континент, но запазват културата, световъзприемането, морала, традициите и обичаите си.

Западът и Изтокът са като водата и маслото и никога няма да се разтворят един в друг - това ни казва Вера Мутафчиева, използвайки в словото си директното разграничаване НИЕ - ТЕ, вложено показанията на Саади - поета философ на Изтока:

Както и да ви го описвам, не ще си представите: някъде далеко от родината двама житейски неизкушени млади хора, двама източни поети седяха затворени между непознати стени и неразбираеми войни на един напълно чужд свят.

Не, вие отново измествате нашата драма! Склонни сте да ни съжалите заради затворничеството, където ни вкара нашето собствено доверие. Не то беше основното. Което най ни гнетеше, което навярно събори Джем в болестта, бе сблъсъкът между два дълбоко различни не начина на живот, а на мислене.
Знаете, вашето днешно виждане ви представя ориенталеца в невярна светлина - вие го съдите по неговия много по-късен образ.

Този образ обижда мен, източния мислител от петнадесетото столетие. Защото през Средновековието, което си отиваше, Изтокът бе нещо велико. Той не познаваше държавите от една народност, в неговите безбрежни империи се говореха по десетина езика и се изповядваха две-три вери, наравно с много повече ереси; в тях никога не бе затрито античното наследие; там войниците ставаха императори, а много императори умираха като изгнаници; на Изток - това е най-важното - никой и никога не успя докрай да се справи с човека, голия, родения с право на щастие, търсещия и действащ човек.

От Изтока бе изгрявала светлина през цялото Средновековие и не без право ние, ориенталците, считахме западняка за варварин. Той бе се настанил отскоро - от някакви десетина века - в своята земя; той веднага беше отстъпил на купища дребни господари свободата си, а на една единствена църква - мисълта и съвестта си.

За десет века западнякът не научи дори да се къпе, предоставяйки стотиците разкошни бани, строени от Рим, на бавна разруха - пришълците не знаеха за какво служи една баня.

През същите тия десет века ние бяхме продавали на Запада благовония, коприна, подправки, книги и ереси, докато накрая - някъде към моето време - го научихме и да разсъждава.

Тъкмо тогава западнякът пое нашето наследство, пое го със смъртта на Византия. Като всеки новоуспял, той се забрави: натвори такова, което никой не би измислил. Не говоря за случая Джем, той беше само брънка в самосъзнанието и растящото самочувствие на Запада.

Ние бяхме възпитани другояче. Не своята вяра или народност браня аз - вярвайте, един ориенталец по мое време беше преди всичко гражданин на света, той бе научен да мисли за земята като цяло и за човека като неин венец. Четете стиховете ни - тях отричаше нашата църква, но нито един наш поет не биде изгорен или затворен заради стих.

Дори вярата ни се примиряваше, гдето човек има право на земно щастие и туй щастие е самоцел, и пред него отстъпват всички висши съображения.
Не ви занимавам напразно - искам да обясня противоречието между два начина на мислене, което особено ярко се изяви в случая Джем.

И до днес - заемете ли се с безбройните сладки романи за Зизим, наводнили Запада през шестнайсето и седемнайсето столетие - вам е неясно как и защо Джем трябваше да преживее, което преживя.

Необяснимо остава неговото лекомислие, детински изглежда доверието му и просто насила търсени - неговите страдания. А всичко това беше неизбежна последица от нашия ред на мисли, от цялата ни представа за света.

В нея не се вместваше нито брат Д‘ Обюсон, нито черните рицари, нямаше в нея двусмислени затвори и двуостри послания. Тя изключваше да напишеш смъртната присъда на човека така, че под нея да стои собственият му подпис; не допускаше да отнемеш на осъдения последното му притежание - трийсетина обезвредени приятели.

Ето, този сблъсък между Джем и Запада лежеше в основата на неговата болест.

Словото на Вера Мутафчиева е достатъчно директно и убедително и не се нуждае от потвърждаващи или отхвърлящи тезите му аргументи. Тя е българка и като такава много добре познава българската история и благотворното влияние на Изтока върху нея по време на Средновековието.

Достатъчно е да припомня само един пример - в битката при Клокотница през 1230 г. българският цар Йоан Асен II напълно разгромява войската и пленява епирския владетел Теодор Комнин заедно с цялото му семейство, което не убива (както повеляват европейските обичаи в епохата на Средновековието), а ги отвежда в Търново, дори освобождава войниците на Комнин да се върнат по своите родни краища. Нещо нечувано дотогава в целия Запад.

Такива неща могат да се случат само на Балканския полуостров - граничната зона между двата свята. Западът е твърде далече и твърде високомерен, за да се опита да го разбере.

Посочените различия между Изтока и Запада Вера Мутафчиева полага в основата на заболяването на Джем. И едните, и другите, въпреки своите различия, са все човешки същества. Но само източен поет като Саади, според авторката, може да напише такива стихове:

Чедата на Адам едно са тяло -
от кал е сътворено поначало.
Една част само ако заболее,
за нея всяка друга ще милее.
Ти, който не скърбиш за болка чужда,
човек да се наричаш - няма нужда.

***
Нещастните през целия живот мечтаят -
най-после на щастливите да дойде краят.

(„Избрани стихове от Саади”,
превод от персийски - Димитър Милов и Илона Толсузова)

В стиховете на поета и философа Саади Вера Мутафчиева, която добре познава творчеството му и неговите възгледи като последовател на софизма (мистико-пантеистично учение, възникнало през IX век като протест срещу ортодоксалния ислям, чиито представители обожествяват природата и се стремят чрез самоусъвършенстване да постигнат нейната божествена същност - б.а.), си обяснява този сблъсък между Джем и Запада като причина, довела до личната му драма и появата на симптомите на неговото заболяване.

Здравословното му състояние се влошава с всеки изминал ден, той сякаш живее извън реалността, изпълнен с „налудничави помисли за бягство, с безпочвени надежди за неизвестно чия помощ, със спомени и мечти, в които бълнува кръстоносни походи, водени от един мохамедански принц или жестока мъст над черните братя от завоевателите на Баязид”.

Дните и нощите на двамата приятели стават все по-страшни, Джем унесено „разговаря” едновременно с живи и с мъртви - с Френк Сюлейман, с Мехмед, Хайдар или Хюсеин бег, издава заповеди за бой или бягство, спори с Д‘ Обюсон, преговаря с Матиаш Корвин, оплаква се на майка си, хлипа над трупа на Завоевателя или заклева малкия дук във вечно приятелство.

Когато идва на себе си, не може да се познае - неимоверно отслабнал, ръката му е суха и бяла, а лицето му е обрасло като на дервишин.

След това премеждие братята от Ордена ги извеждат от Румили. Редуват се замък след замък, а двамата току-що оздравели конници едва се крепят на седлата на конете си. В тези мъчителни дни от живота на Джем и Саади Вера Мутафчиева отново въвежда мотивите за границата и за родното.

Докато яздят през Савоя, все още се чувстват някак свои, защото усещат дъха на Средиземноморието, а на отвъдния му бряг е техният дом…

За съжаление пътят им ги води все повече и повече на северозапад и непрекъснато ги отдалечава от миража на родното.

Трагиката на тяхната лична драма неволно напомня Яворовото стихотворение „Заточеници”, колкото и неподходящо на пръв поглед да изглежда тази аналогия: „И ний през сълзи накипели/ обръщаме за сетен път/ назад, към скъпи нам предели,/ угаснал взор…”

Изолирани не само от родното, но и от света, който ги заобикаля, те не знаят нито какво върши Баязид, нито какво възнамерява да направи Корвин, нито какви постъпки предприема светият отец пред християнството, нито къде са отведени трийсетината им другари от тяхната свита и дали още са живи.

Странни, изпразнени от съдържание са седемте години на странстване из Франция, където уж са почетни гости и навсякъде ги „заглавикват с празненства”, а за толкова дълго време Джем султан „не е имал поне една височайша среща”, не е подписал никакъв „договор, съглашение или обязателство”, не получава никакви писма.

Едно обаче неизменно се повтаря: „Веднъж в годината - където и да се намирахме през април - ни посещаваше Баязидов пратеник.

Същият, който току-що бе отнесъл на Родос издръжката на Джем. Със съдействието на ордена той проверяваше дали шехзаде Джем е между живите.” Маскарадът пред пратеника на Баязид събужда последните остатъци от лично достойнство у Джем, той дълго и прецизно се подготвя за срещата и държи винаги и навсякъде из тия замъци да изглежда „неизменно великолепен”.

В единадесетите си показания пред Съда на Историята Саади се спира малко по-подробно на престоя на Джем в замъка Рошешинар.

Опитите на двамата да се доберат до някакви отговори на разкъсващите ги въпроси - какво става с Шарл и Матиаш; защо всичките им пратеници сякаш потъват в неизвестността; защо Орденът никога не споменава Корвин в известията си - най-после получават отговор от един обикновен певец мохамеданин, автор на прословутата песен за Ричард Лъвското сърце.

Каитбай е във война с Баязид, на помощ от маджарския крал не трябва да се надяват, защото той от месеци има мир с Баязид и явно си прави някакви други, свои сметки.

Изгубените надежди за бъдещето ги довеждат до крайното решение за бягство.

Стилистично обагрените глаголи „препъвахме се”, „пръхтяхме”, „хлъзгахме се в жабуняка”, „затъвахме в речицата”, „препускахме”, „мерех най-късия път към полето”, „не зная колко сме яздили”, „бяхме се забравили” подчертават силата на човешката драма на двамата бегълци в отчаяното им усилие да избягат от своя плен.

Нещо, което се оказва невъзможно. Хайката, с насмешка, презрение, доволство и превъзходство, ги заобикаля като ловци, които са се „докопали” до своята плячка.

С болезнена горчивина прозвучават финалните думи от показанията на Саади: „Онова бе първият ни опит. Последваха го други - не помня броя им - вече по-зрели, по-хитри. В никой от тях не надхитрихме Ордена.”

Показанията на Саади прозвучават като своеобразен удар от бич върху лицето на Ордена и Папството, след който трудно може да бъде „гримиран” дълбокият белег, оставен в съзнанието на читателя.

Алчността и жестокостта в отношението към Джем, властолюбието, стремежът им да държат в ръцете си Баязид чрез мита за евентуален поход на принца начело на християнска войска на Изток, не може да скрие и най-талантливият „гримьор” на Западната политика.

Последните показания на Батиста Спиньола за есента на 1484 година и на Джон Кендал за 1485 - 1487 година, с които завършва втората част на романа „Случаят Джем” на Вера Мутафчиева, са убедителна аргументация на становището, че „изкуството на романиста е велико”, защото „всеки един творец може да бъде наречен, както Балзак нарича себе си, „секретар на епохата”. (Рамона Стойчева, курсова работа в СУ „Свети Климент Охридски” - „Човекът е ничий и сред свои, и сред чужди”, „Случаят Джем”, Вера Мутафчиева)

Именно от позицията на „секретар на епохата” Мутафчиева включва в показанията на Спиньола и Кендал онази информация за международните отношения в Западна Европа, които я представят като време, в което не се усеща разликата между владетели и разбойници:

Най-трудното в междудържавния живот през 1485 - 1487 година беше намесата на Турция в този живот. До Завоевателя османците бяха пришълец, с когото никой нямаше и не искаше да има нищо общо.

Със случая Джем това се измени. Част от Запада вече беше в преговори със султана, султанът бе поел задължения към една или друга западна сила, за да осигури затворничеството на брат си - беше се набелязала известна взаимна изгода. И веднага настъпи надпревара в това отношение.

През времето, което соча, едрите европейски господари преговаряха, от една страна, с Папството за кръстоносен поход против Баязид, а от друга - поддържаха връзки със същия Баязид, осведомяваха го за папските намерения, уверяваха го, че не ще допуснат такъв поход.

Един Бог знае в кое владетелите на света са били искрени: дали в желанието си да пресекат заплахата от турците, или - да заживеят с тях във взаимна полза.

Лицемерието в тази хамелеонска политика имплицитно вписва убеждението, че никой не се тревожи за съдбата на балканските народи и всеки ще действа в интерес на собствената си изгода.

Папата се бои от Корвин да не вземе Джем и с това да накърни авторитета на Светия престол; Венеция се страхува от евентуална война, защото тя „би се отразила тежко на левантинската търговия”; за да се вклини между италианските държави и да затрудни още повече Папството, маджарският крал Матиаш Корвин сгодява сина си за Бианка Сфорца и привлича на своя страна Миланския дук.

Права е Вера Мутафчиева в автопредговора към романа си, че „волята на редица хора, направлявали „Източния въпрос” в неговото начало”, предопределя „закъснялото развитие” на балканските народи, изоставени от католическа Европа в ръцете на поробителя, защото си е направила своята „добра сметка” във време, което е изисквало обединяване на католицизма и православието срещу общия им враг - исляма.

Пътуването към Милано, годежът и гостуващите му представители от цяла Западна Европа и Папството, са определени като „голяма игра”, като „пътуващ театър”, като „представление”, което се оказва еднакво неуспешно за всички.

Същото такова „представление” се разиграва след това и на Кралския съвет в Париж, на който в присъствието на пратеници на Папството и Ордена се обсъжда предложението на Каитбай да заплати 100 хиляди златни дуката, за да остане Джем в Рим, Флоренция, Венеция или Маджарско, тъй като „международните отношения не позволяват прехвърлянето му в Египет”.

Дори патетичната реч на кардинал Киерегато, припомнила славни страници от историята на католицизма и предизвикала сълзи в очите на слушателите му, на фона на грозната истина, че без смъртта на Завоевателя и разпрата между синовете му османските завоеватели отдавна да са стигнали до Светата римска църква, придобива бутафорен смисъл.

Твърдението на адмирал де Гравил, че „християнският свят ще прецени като нередни едни преговори между Папството и мохамеданската сила” и че „дори за два пъти по сто хиляди дуката не следва да се излага авторитета на Светия престол” е умело апострофирано от Мутафчиева чрез мисълта, просветнала в съзнанието на Кендал: „Но за десет пъти по сто хиляди би мислил иначе!”

Оказва се, че даже Кралският съвет - що се отнася до съдбата на Джем султан - си играе със светата църква.

Именно поради това през пролетта на 1487 година Кендал е извикан от Д‘ Обюсон, за да дообмислят заедно новата идея - „прилагането на груба сила в случая Джем”, чието оръжие този път ще бъде жена.

Финалното изречение от втората част на романа активизира любопитството на читателя и психологически го подготвя за възприемането на следващите сюжетни линии в наратива му.