ДА НАРИСУВАШ ТРЕВАТА
Дали защото отново съм в Америка, дали защото около мен свисти самото време, дали защото тогава бях изпълнен с копнеж, болка, надежди и уязвима красота, или просто защото…
Защото са минали осемнадесет години, и аз не знам защо беше всичко, и какво точно се случи, и все искам да поговоря с онова момче с дългата коса, бродещо из Южен Илинойс, все искам да разбера аз ли съм това, и къде отива младостта…
Все се опитвам да бъда хладнокръвен сега, но нещо ме тегли към него. Искам да поговоря с него, да го успокоя. Спомням си болката в душата му. Спомням си го - пред очите ми е. Наистина ли го няма вече? Аз все още ли съм жив?
Тогава, през 1991-ва, онова момче, бившият аз, се качи на един стар пикап Шевролет, модел 1969-та, заедно с художника Майкъл, който сам държеше да му викаме Snoopy (Снупи).
И наистина, у него имаше черти на някакво добро, любознателно, слабичко, но изпълнено с живот и жизнерадостност куче.
Бяхме състуденти от класа по театър при професор Финч, иначе моят основен предмет беше философия, а той учеше изобразително изкуство. Не знам как, но се сприятелихме веднага.
Спряхме на бензиностанцията край Карбондейл да заредим старото Шеви.
- Ние сме просто двама непригодници, които се скитат насам-натам, човече! - засмя се Снупи, когато потеглихме, а в краката ни вече се премяташе кашонче с цяла дузина бири.
Наистина, много е странно, приятели мои. Аз съм в Тенеси. Южен Илинойс хич не е далеч, а ме е страх сега, след осемнадесет години, да отида там. Ами ако го срещна? Него, с дългата коса? Него, същият, какъвто го помня, доколкото казват, че човек никога не забравя себе си.
Потеглихме към езерото Дяволската кухня. Пропътувахме стари индиански гори, стъпихме на черния път и накрая се озовахме на малка, обрасла с трева и мъх каменна тераса, високо над водата, заобиколена от букове и дъбове.
Започна да се свечерява. Козодоите кръжаха над водата и после тръгваха на лов за нощни пеперуди.
Запалихме огън. Отворихме първите бири. Майкъл намери малък къс дърво, отломка от дъбов пън, нарече го „подходящото парче”, извади джобно ножче и взе да дълбае и вае.
- Какво правиш, Снупи? - попитах го.
- Изненада. След малко ще разбереш - и се ухили загадъчно.
Когато издълба дървеното парче и го одяла отвън в кръгла форма, Майкъл-Снупи го продупчи отстрани. После порови из раницата, намери стара пластмасова химикалка, изхвърли пълнителя, взе само тръбичката и с плътно скърцане я намуши в отвора.
- Схващах ли? - попита ме дяволито.
- Не още - отвърнах.
- Дай цигара!
Подхвърлих му пакета. Снупи измъкна станиола, без да „тормози” самите цигари, както се изрази.
- Имаш ли часовник? А, имаш, дай го насам!
Протегнах му и часовника. Той подхвана катарамата на кожената каишка и издаде напред езичето й.
- Шило и половина! - възкликна.
И се зае да дупчи станиола десетки пъти. После постави станиола вътре във вдлъбнатината на дървото, която беше направил с ножчето. Получи се…
- Лула! - обадих се, без да чакам повече.
- Лула, я! И то каква! Първо качество!
Видимо доволен от себе си, Снупи измъкна от раницата малък плик с индийски коноп.
- Е, сега и тук, край огъня, край езерото Дяволската кухня, край индианската гора, ако не запалим лулата на мира, трябва да сме пълни задръстеняци! Трябва да уважаваме тази вечер, и тя ни е подарена.
Дръпнахме, покашляхме, продължихме с бирата, запалихме обикновени цигари.
Нашият огън беше в края на каменната тераса, ние седяхме на тревата, а пламъците се отразяваха далече долу в тъмните води на безсъмнено дълбокото езеро.
- Ти знаеш, че съм художник - подзе Майкъл. - В последната си картина вложих живота си, а от разума ми не остана почти нищо…
- Боже, това сега ли го измисли? Явно индийската трева ти действа много добре!
- Не, приятелю, това го е казал Винсент Ван Гог.
Замълчахме. Гледахме огъня, водата, старите дъбове, нощните ястреби.
- Би трябвало да може да се мълчи на всички езици по света… - тихо каза Майкъл.
- Това сега от кого е?
- Пак от Винсент Ван Гог. И друго е казал: „да нарисуваш картина или да напишеш книга, е като да създадеш, да родиш дете”. Ти пишеш ли?
- О, засега само къси разкази. Моят роман ме чака някъде напред във времето…
- Не се и съмнявам. Знаеш ли какво открих? Може да не е много, но си е мое - естетическа еврика на Майкъл, наричан Снупи.
- Какво?
- Според теб, кое е най-трудно да се нарисува от всичко?
- О, нямам никаква представа. Човешко лице?
- Не, друже, не. Огледай се.
Така и направих. Виждах само нашите разхвърляни вещи по земята, огъня, малко събрани дърва, кашона с бира, и тъмната гора околовръст.
- Ами… Може би е най-трудно да нарисуваш пламъка?
- Не, Свет, не. Погледни към земята. Какво има по нея?
- Аа, ами, хъм, трева?
- Именно. Но тя не е просто трева. Не можеш да мацаш със зелена боя и да кажеш - това е трева. Всяко стръкче е триизмерно, и когато в една картина трябва да има трева, но истинска трева, тогава това се превръща в най-усърдната част за художника. Да, приятелю, най-трудно е да нарисуваш тревата.
Ето, минаха осемнадесет години, и не съм забравил нито секунда от онази вечер с Майкъл, по прякор Снупи, край брега на Дяволската кухня. Защото, приятели, много е трудно да забравиш онова минало, което е винаги тук, край теб, вътре в теб, в душата човешка… И е много трудно да не плачеш, когато рисуваш тревата.
___________
2009, Дивата планина, щата Тенеси