РАТАЯТ
Сегашните люде, да знаеш, сме нищо - папрат! Малко нещо да видим зор и се огъваме. Няма ги едновремешните хора като Топчията. Много яки и здрави мъже имаше тогава в село, но той бе над всички.
Такъв човек лесно не се забравя. Само като те погледнеше, когато беше ядосан, ледени тръпки те побиваха целия.
Бях още хлапе, когато за първи път го срещнах и тази среща е още пред очите ми.
Лятно време ходех с баща ми да му помагам да пасе овцете. За беда веднъж закачих един малък чан на врата си. Припках из стърнищата, гонех овцете, а чана весело отпяваше из баирите. Заради тази прищявка хубаво си изпатих.
Бях влязъл в края на нивата му на Преслоп, засята с ръж. Режех с ножче изкласилите класове и правех с тях свирки.
Овцете пасяха в орницата до нивата, а кучетата дремеха на припек. Топчията минавал наблизо, чул чана в ръжта, помислил, че някоя овца е втесла и решил да я изгони.
Както си държах пищялките в ръцете, чух зад гърба си тежки стъпки. Обърнах се и видях кого мислиш? - Топчията.
Чувал бях от баща си за него, че с един удар с гола ръка пробивал с пирон дебела букова дъска, а на празник изпивал по бакърче вино наведнъж, ама че е толкова страшен в яда си чак сега разбрах!
Топчията навъси големите си вежди, втренчи очите си в мене и извика с пълно гърло: “Ами сега! …” Друго не помня, защото от страх съм пребледнял и тупнал като сноп на земята.
Опомних се чак, когато баща ми дотичал от другия край на нивата и ми беше залял главата с вода от бъкала.
На другия ден още стреснат от преживяното ходех като замаян след овцете. На обяд пладнисахме стадото под един клонат бук и седнахме да хапнем.
Баща ми ме погали, както никога по главата и рече: “Петре, много те изплаши Тодор, ама трябва да знаеш, че на него трябва всички да му целуваме ръка!”
И взе да разказва:
“Тодор Топчията от малък останал сирак, без баща. Шест гърла чакали вкъщи на ръцете на майка му. Затова още много млад Тодор се пазарил ратай у един кукленски чорбаджия, за да може да храни братя и сестри.
Било една-две години преди да ни освободят русите. Пламнал априлският бунт през страшната пролет. През това време в село имало двама турци - дерибеи, които взели участия в кланетата в Батак и Перущица.
Та като се връщали оттам двамата разбойници замръкнали в Куклен. Случило се да пренощуват в къщата на чорбаджията, у когото бил ратай Топчията.
През нощта Тодор дочул разговора на двамата злосторници и намеренията им, да затрият няколко добралъжки семейства.
Когато разбрал пъклените им кроежи, той скришом се измъкнал от къщата и бос поел по каменистите родопски пътеки.
Трябвало да бърза и тича, че селото е далече. Спъвал се по камънаците и храсталаците в тъмната нощ.
Прехвърлил връх Руен и едва към полунощ се добрал в Добралък. Зачукал Тодор по портите на нещастниците, белязани от двамата турци.
Подплашените семейства вдигнали сънената си челяд и забягнали към местността Гражденик. Там направили набързо колиби и престояли цяла една студена седмица.
Съобщил ратаят страшната вест и веднага се върнал по обратният път за Куклен, но вече с олекнало сърце. Пристигнал там преди да съмне, без да забележат отсъствието му.
Хайтите като не намерили никого от набелязаните добралъжени, изгорили домовете им и отишли да плячкосват по околните села.
Та затова ти казах, че трябва ръка да целуваме на Топчията.” - завърши разказа баща ми, въздъхна и се загледа в далечината.
