Христина Комаревска

***
Добре ли си в тясната каюта,
круизът плава без маршрут.
Надясно и наляво, все се лута -
компасът скача като луд.

Виж айсберга, красиво леден,
макар да е с остър връх.
Прилича с нещо на Онегин
и затаяваш своя дъх.

Или си спомняш за Татяна,
писмото й е още в мен.
Когато прекосиш саваната,
ще жари, както в оня ден.

Добре ли чух? Танц по вълните,
мерлин в безумен водоем.
Далеч от мрежите се скита,
простил на Ърнест. И спасен.

***
И се оказва - всички пишем
жива книга.
Героите се плашат
от куршум.
Мерзавците шушукат,
/както винаги/
и подстрекават глума.
Такъв им е човешкия геном.

Заразата е повсеместна -
страх за утре.
Богатството е сняг
през март.
Спасителите в бяло
/ангели небесни/
и те се молят
да прескочим този трап.

И се оказва -
въздухът е важен.
И чистите ръце,
и умове.
Да пишем мъдро
в книгата си жива.
С любов на този,
който ще я прочете.

***
Осмелихме се да спорим с природата -
тя се разсмя и стана тихо.
Като пред буря изневиделица или ураган,
който помита наред - дървета и къщи,
приспособени за нас. Временни обиталища.

Осмелихме се да я преправим по нас
като отесняла дреха, която е здрава.
Не ни стана - заприличахме на демодирани
джуджета, избягали от работлива приказка.
Потече лава да закърпи зейналите дупки.

Осмелихме се да помълчим със нея.
Да подредим във списъка най-важното.
Обгърна ни невежество блажено
както пелена новородено. За кратък миг.
Написаното прогори хартията, която помни
сока на дървото, мириса на пръст и тление.
Внезапен вятър разпиля словата-семенца от намерения.