СБОГУВАНЕ
Вратата на гробищния парк зееше разтворена, клюмнала с двете си прекършени крилe. От някога зелената боя сега надничаше ръжда; по-нататък асфалтовата алея с дупките, като избодени по нея очи, свършваше и започваха дългите редици паметници; по-старите с високи, обрасли в зелени лишеи кръстове; по-новите от бял мрамор или пясъчник, с избила край оградите трева и едва покарал капинак.
“Навред е треволякът! Ама че проклетия…” наведе се да го скубе Симо, щом стигна до гробовете на старите, и го зачовърка отвътре, от месеци не бе идвал да навести старците, добре че най-после дългите зимни месеци се отекоха и със зеленината, плъзнала навред по хълмове чак до дъното на долината, идваше нещо ново, някак по-приветливо, и Симо му се усмихна дано, дано най-после нещо хубаво се случи, че то както тръгна…
Запали свещи и преля на кръст с вино, прекръсти се, после се изправи, вторачен в солидните паметници; да, беше се постарал, миналата година продаде къщата и купи апартамент в града, а с продажбата и на двете дворни места достави мрамора, поръча да вградят порцелановите портрети, да направят край паметниците огради от мозайка, които завършваха с железни решетки; сам скова пейка, та да седнат роднините и приятели при старите и мълчаливо да се наприказват, да разкажат как живеят и да попитат на свой ред как е там, отвъд, видяли ли са се с другите умрели, дето човек все ги жали и само в сънищата му се мяркат като бледи сенки.
И да се оплачат, както Симо сега ги реди на ум, че животът е една лъжа, покаже ти хубавата си страна и тъкмо се зарадваш на женска хубост, на деца и мили празници, и току те бутне по нанадолнището, хукнеш да гониш пари и кариера, а ветровете те люлеят ли люлеят, докато един ден се вгледаш в огледалото и се стъписаш от дълбоките бръчки, от посребрелите коси и гаснещия огън в очите.
Вярно, все още има време, и още много неща могат да се свършат, полезни и смислени, тъй по-леко минават дните и като дойде часът, може и да не го усетиш както си беше заминал и баща му; паднал беше кротко в дърводелската работилница, докато майстореше ракла за дрехи с битови орнаменти по ръбовете; тъй някога ги бе правил и Симовият дядо, и неговият баща.
А Симо не пое занаята им, тръгна по лесни пътища и до някое време уж му вървеше като чиновник в кметството, но дойдоха промените, инфлацията, съкращенията.
Помая се без работа, но нали от старите получи в наследство къщата и дворните места, разплати се за апартамента и паметниците, децата вече беше настанил да учат в големия град; ще не ще, трябваше да послуша жена си и да напусне мястото, където срещна Таня и където се родиха малките.
В апартамента му беше тясно, старите мебели, които прехвърлиха след продажбата на бащината къща, вместо да го успокояват, му навяваха тъга, а и яд, че не може да купи нещо по-сносно за новото жилище.
Не сполучи и да си намери постоянна работа. Вече не беше като преди, назначаваха го временно и само след месец-два или фирмата фалираше, или собственикът обявяваше, че не може повече да плаща на персонала.
И Симо престана да кара колата, намали цигарите, дори спря да си купува обичайната бутилка вино за вечеря, но оскъдицата продължаваше да пълзи из стаите, децата не смееха да си поискат и джобни пари, а съчувствието им още повече го ядосваше.
“Що ни трябваше на баир лозе?! мърмореше Симо на жена си. Да не бяхме продавали, да си бяхме стояли там, и къща голяма щяхме да имаме, и гробовете на старите можех да навестявам, пък и без работа нямаше да ме оставят…”
Знаеше, че напразно ги говори едни и същи; времената се бяха променили и нито в селото, нито в големия град имаше изход.
Таня го гледаше мълчаливо с големите си сини очи и въздишаше, не бе получавала от месеци заплата и ходеше на работа колкото за стажа, с надеждата, че може би нещо ще се промени.
Но времето изтичаше като водата от ленивата река под жилищния блок, зеленясала от водорасли, и само градският часовник отмерваше часовете като загадъчно заклинание.
Симо още дълго щеше да се взира в тъмнозелените губери на хълмовете, отвъд които започваше безкрайна верига хребети, непознати и сурови, по-далечните забулени в бялата пяна на мъглата и все още повити със зимни пелени от неразтопен сняг, когато някаква бяла сянка край зеленясалите кръстове се стрелна и се изгуби тъй неочаквано, както се беше появила.
Приличаше на изпосталял вълк, но бялата му козина, прошарена на места с кафяви петна, накара Симо да отхвърли мисълта; пък и денят беше ясен и светъл, камбаната на селския часовник ехтеше отчетливо и с ясен глас, селото бе съвсем наблизо; едва ли някой звяр, и то толкова чудноват, би посмял да се залута сред каменния покой.
Все пак Симо се огледа. Видя, че е сам. Нямаше в себе си ни нож, ни дърво. Никой от селото не бе дошъл в този обикновен делничен ден да навести покойниците, това ставаше обикновено преди по-големите празници и на Задушница, но тя вече беше отминала, Симо я пропусна, улисан в грижите за насъщния.
И той се сети, беше съвсем малък, как майка му го водеше за ръка, а с другата носеше чантата, в която имаше варено жито, сладкиши и вино, за да подаде за “Бог да прости” на дошлите като нея и да помене баща си, а и останалите починали роднини.
Симо боязливо стъпваше да не събуди душите на умрелите и се притискаше към нея, тогава тя го поглеждаше, усмихваше се и го погалваше с грапавата си длан, която в този миг му се струваше мека и ласкава като допир в копринена женска рокля. Да, беше толкова отдавна…
Той седна на пейката до гробовете на родителите си, въздъхна и отново се прекръсти. Не го свъртя на едно място. Наведе се и драсна с трепереща ръка клечка кибрит, за да запали угасналите свещи.
Пламъчетата им отново потрепераха на лекия ветрец, но се задържаха, тогава Симо пак се пресегна за бутилката вино и отново преля по три пъти на кръст върху двата гроба.
Изтри образите на вградените в паметниците снимки; сега те го гледаха замислено и той усети влага в очите си.
“Но какво съм виновен, че си отидоха тъй набързо един след друг?” опитваше да се оправдае той и повторно сръбна от виното по тукашния обичай.
Главата му леко се замая. Вярно, докато бяха живи, малко си беше приказвал със старите баща му в работилницата, майка му в кухничката, или пък двамата приведени над мотиките в градината, залисани с овцете и кокошките, лозето и прасетата; рядко бяха сядали заедно през последните години, само веднъж, на сбора миналото лято, се събраха, тогава по чудо дойдоха и всичките им роднини, отвори му се на Симо сърцето и запя.
Гостите, забравили немотия и тревоги, запригласяха, и песента се понесе над реката, изскочи на хълма с липите, те тъкмо захващаха да цъфтят, и докато пееше, Симо сякаш усети сладкия им мирис.
Душата му се понесе волна, безгрижна, както в детските години, когато тичаше бос по скалите край вира, плуваше и се гмуркаше из подмолите с още неколцина хлапета, сега и те като него мълчаливи мъже със сребреещи коси.
И Симо, подпрян на паметника на баща си с шишето вино в ръка, вперил очи в люлеещите се пламъци на свещите, щеше още дълго да си мисли как на онази последна среща на рода беше забравил и за грижите си, и за болката, че не може да помогне на децата си, когато най-много имат нужда, и за намерението да се махне някой ден от проклетата държава, която гледаше всякак да го скубе с данъци, а бе оставила без работа и него, и жена му, и ако не бяха през тия месеци Симовите родители да им осигуряват храната, кой знае дали щяха да изкарат…
После Симо се сети как през есента след сбора старият, който не беше боледувал от години, внезапно се скърши и падна посред бял ден в работилницата в несвяст.
Фелдшерът, когото повикаха, рече, че освен старата болест се е преуморил и организмът му се е изтощил до край; същото установи и лекарят от града, и му изписа нови лекарства, но на Симовия баща, види се, беше писано да си иде.
Той бе изживявал тревогите на сина си и ги бе трупал върху себе си, особено след Симовото съкращение от кметството.
“Толкова сили пропиля в учене по столицата, що пари потрошихме с майка ти да те издържаме, а сега си като с прерязани криле. За какво ви бяха митингите, барикадите по улиците в най-големите студове, какво спечелихте? въздишаше старият, изговаряше на пресекулки думите и го милваше сякаш за последно с блясъка на кафявите си очи. Затова ме чуй, ако до пролетта не ти се отвори работа ни тук, ни в града, хващай чужбината. Навремето дядо ми от градинарски гурбет в Унгария и Австрия построи къща на два ката… Недей да стоиш като мен цял живот вкъщи, щото Бог дава, ама в кошара не вкарва…”
Това беше и последният им разговор. Повече старият не продума, изглежда бе пазил до последно сили да му каже онова, което дълго време бе таил.
След смъртта му Симо ходи месец като замаян, сетне реши да послуша съвета му, преди да е дошла пролетта, и без това в големия град работите не отиваха на добре.
Може би Симо не намираше верния си път, може би продължаваше да живее както в предишните години, нищо че даде нещо от себе си за този нов живот.
Хората сега му се струваха овълчени и зли, оскъдицата все повече го натискаше, накрая парите от продажбата на наследството отидоха до последно за новия апартамент и паметника на стария, изневиделица се спомина и майка му, тя сама му беше рекла още преживе продавай, Симо, всичко, и върви в града, а не ти ли понесе там, послушай онова, дето го рече баща ти.
Беше решила да замине с тях към големия град, но Костеливата я превари. Отиде си кротко, не изохка дори, сякаш знаеше, че тръгва към един по-добър свят, където щеше да е отново до мъжа си.
Симо съвсем се нажали, но в залисията по поставянето на паметниците се поокопити и издири позабравени познати, на които още преди години се беше усмихнал късметът в чужбина.
Писа им и получи писма. Спря се на едно от Бенелюкс. Някогашен съученик му се обаждаше от Антверпен и го канеше във фирмата си. Симо не можа да повярва.
Побърза да му отговори, че ще се възползва от поканата; писа за смъртта на старите, за гробовете и направата на паметниците, и го помоли да изчака до пролетта.
Отговорът от Антверпен беше точен и ясен, прави каквото ще правиш, но в началото на юни да си тук, защото местата са кът и има безработица като при вас, макар да е по-мека, по-незабележима…
И сега, изправен с шишето вино до паметника на стария, Симо още дълго щеше да прехвърля в главата си последните месеци след това писмо, които се оказаха много по-тежки от целия му изминат път досега; спомни си унизителните условия, на които го подлагаха новите собственици, сети се за неплатените здравни и пенсионни осигуровки, за данъците и безжизнените лица на чиновниците в бюрото по труда, за безразличието, с което го посрещаха навред, където и да почукаше за работа; още веднъж видя вперените с ням въпрос в него очи на Таня и децата; отпи наново от виното и се сети как в новичкия апартамент му се надсмиваха старите мебели, олющеният бюфет, скърцащите кушетки и столове, овехтялата кухненска маса, пронизително виещата пералня; да, Симо си беше неудачник и дори единственото ценно, което имаха, новото жилище, сега му вгорчаваше дните и нощите…
Тук мисълта на Симо секна и той сепнато вдигна глава. Бялата сянка, която зърна преди малко, сега се беше превърнала в изпосталяло куче с вперени в него тъжни очи.
Козината му, някога красива със снежния си цвят, тук-там изпъстрен с меки кафеникави петна, сега висеше проскубана и жалка.
Симо потрепера, нещо мило и забравено го заля като топла вълна, той пристъпи напред и извика:
- Белчо! Бена! Бързо при мен, момчето ми!…
Тутакси кучето се втурна към него; то сякаш летеше с разперената си козина, слабо като на призрак тяло и горящи очи край паметниците; заобиколи ги с изящни движения; не, по-скоро прелетя край тях и скочи в краката на Симо.
Радостта на животното беше невероятна, то се сгуши в ръката му и го близна няколко пъти по лицето, както Симо се бе навел да го погали, после започна да му говори на своя кучешки език с леко и прочувствено ръмжене, като от време на време пролайваше, не успявайки да разкаже всичко за себе си през тези няколко месеца скитане из селото и край гробовете на някогашните си стопани.
Че нали те оставих на съседа да му вардиш къщата и да ходите на лов заедно? говореше му като на човек Симо, а кучето продължаваше да си мърмори; укоряваше, задето го е зарязал след смъртта на старите и без да помисли, го е харизал на чуждия човек; въздухът и залъците на съседа обаче бяха присядали в гърлото на кучето; навикнало беше то със Симо, с когото събота и неделя кръстосваха хълмовете и долината край селото за зайци, диви патици, глигани, и всичко беше волно, хубаво; кучето сякаш със сърцето си беше усещало връзката със стопаните на дома, топлотата и грижовността им, а тези важни неща в неговия живот нямаше да се изтрият от паметта му, затова сега състоянието му граничеше с някакво сладко безразсъдство, радостта му беше толкова голяма, че то едва не събори Симо, опиянено от ласките, които искаше да му даде, толкова мъчително изстрадани в самотата на дългото очакване.
Горкият, знаел си, че все някога ще се върна и си ме очаквал Симо усети в очите си сълзи. И то как си ме очаквал, самотнико… Как ли си изкарал зимата, а? Ами защо поне не дойде, кога поставяхме паметниците? Или си ми бил сърдит; наблюдавал си ме отдалече…
Той изрече тихо думите, погали кучето и двамата седнаха на пейката. Стояха притихнали и смълчани близо час. Симо му даде небутнатия сандвич и кучето го изяде бавно, с достойнство, поглеждайки крадешком реакцията на стопанина си.
Така и двамата не усетиха как е изтекло времето. Слънцето, огромно оранжево кълбо, бавно слизаше зад хълмовете.
Симо погледна часовника си, не му се тръгваше, но трябваше да стигне навреме за автобуса. Той се надигна бавно.
Кучето го погледна тревожно, с очакване и се притисна в краката му.
Знаеш ли, Бена, искам да те взема, но не мога рече най-сетне Симо. Реших се най-после да замина надалеч, там някъде, на хиляди километри, където може би човещината се е запазила и където все още можеш да живееш прилично и да дочакаш спокойно края на дните си…
Кучето излая два пъти и хвана с лапи крака му.
Гледай, гледай! удиви се Симо. Не ме пускаш, значи. А трябва да замина. Вчера писах на моя приятел в Антверпен, че тръгвам. И за жена ми ще се намери някоя работа, а пък децата езика ще го научат, нали тук с години го упражняват, и се готвят за срещата с един по-добър свят без мошеници, без унижения и бедност…
Кучето се беше умълчало. В очите му Симо прочете безнадеждна тъга и въздъхна:
Не знам, може и да се лъжа. Може да получа нови плесници в проклетия живот, но не бива да спирам, иначе трябва да посегна към пистолета или въжето. А дотам чак не ще стигна, няма да им доставя това удоволствие, момчето ми! Само за теб и за старците ми е мъка, щото кой знае кога ще се върна. А ти, Бена, се навъртай край тях, друг близък скоро няма да им дойде.
И Симо бавно тръгна към изхода на гробищата. Кучето понечи да тръгне след него, но той му направи знак да се връща, и то разбра.
Остана вкаменено, като бяла сянка сред медните отблясъци на залеза, с огромната си тъга и самота, която сякаш беше изписана върху хубавите му, предани очи.
Сбогом, приятелю, и не ме забравяй! Може пък някой ден да се върна и да те заваря…
И той му махна с ръка, както някога махаше на старците, когато тръгваше да учи в големия град, спусна се по хълма и дори побягна, за да скрие от себе си сълзите.
Часовникът от кулата на кметството прозвънна в тишината и за миг събуди покоя на пристигащата вечер.
