Георги Гривнев

Българинът е късопаметен и неговото късопаметство се превръща в гробище - толкова много хора са погребани там, а трябва да се знаят, да са в обществената памет, защото големите им дела са по-високи от забития кръст на могилката, по-високи от най-високото дърво, по-плодни и от най-плодородната земя.

Такъв беше и Иван Маринков, учителят и директорът, непознат за по-младите поколения, но оставил дълбока диря в образованието на Средните Родопи.

Роден е в село Поповяне и завършва средното си образование в град Самоков. Съдбата не бе благосклонна към него, защото още дванадесетгодишен остава без баща.

И когато завършва средното си образование, майка му Йорданка, слага дипломата на сина си в чантата, тръгва за столицата, където внася документите в Софийската семинария.

За нея е естествено Иван да продължи свещеничеството на бащата, да е наместник на Бог тук, на земята. Връщайки се, заварва Иван да цепи дърва на двора. Мислеше си, че ще го зарадва.

- Ти си ме закопала! - отговори равнодушно синът.

Разочарована, майка Йорданка, след два дни отново пристигна в столицата и си изтегли документите. И остави сина сам да избира пътя си.

Не го упрекна, защото знаеше характера му - твърд и непреодолим. И Иван не се виждаше да навлича патрахила, да люлее кадилницата и да разпръсква мириса на тамян, макар че изпитваше почит към вярващите и носеше християнските ценности, които не се ограничаваха само в десетте божи заповеди.

Иван трудно си обясняваше защо го примамва икономиката. Но интуиицията не го подвеждаше, защото здраво стъпваше на земята, така както земеделецът стъпва по браздите, когато хвърля най-здравите семена.

И един ден замина за Варна да кандидатства във Висшия институт за народно стопанство „Димитър Благоев”.

Подаде си документите в администрацията, чиновничката го попита откъде идва и се заприказваха. И Маринков бе контактен, но с онази сдържаност, с която той пристъпваше към непознатия, към чуждия.

„Бедно момче.”, помисли си чиновничката, но без да изпитва съжаление, а съчувствие и съпричастност.

По онова време почти всички кандидат-студенти бяха еднакво бедни, но различни в своите способности и усилия да усвояват знанията по специалността, която си бяха избрали.

След известно време в коридора на института се срещнаха и двамата забавиха крачки.

- Как си, момче, свикна ли?

- Нямам друг избор.

- Виждам, че ти е трудно. Но имаш и друг избор - може да прекъснеш следването си и да поработиш, да спестиш пари. Местото се пази.

Имаше майчина загриженост у тази жена и Иван я послуша. Подаде си молба в деловодството и замина за село Бойница, Видинско, където постъпи в една мандра.

Млад беше, пращеше от здраве и сили, работеше, каквото му възлагаха. Дадоха му стая, не плащаше за храна /все пак беше мандра!/, а той пестеше и тая пестеливост му осигуряваше издръжката за месеци напред.

Възстановявайки си студентството, Иван Маринков подаде молба в административния отдел и пак попадна на същата непозната, но добра жена.

Този път тя му предложи за квартира стаята на парнаджията - там хем ще му е топло през зимата, хем няма да плаща нищо.

Иван прие, но не преставаше да си мисли как съдбата го среща с благородни хора - дали затова, че бе загубил баща си, че духът му от небето му помагаше?

Баща му, който бе свещеник в онова трудно за религията време, който отваряше и затваряше с молитви църквите около с. Поповяне, Самоковско, та веднъж през един студен зимен ден едва се прибра, премръзнал и срещнал хищни вълци.

И заболя, та ненавреме - на четиридесет и няколко години си отиде. И Иван Маринков като най-големият сред челядта, трябваше да помага на по-малките сестри Марийка и Александрия и на брат си Кирил.

Тогава, през петдесетте години на миналия век, че и по-късно, имаше разпределение - държавата те е учила безплатно, а ти, младият специалист, трябва да й върнеш жеста и да отидеш да работиш там, където има дефицит на кадри.

А сега какво става - държавата те учи безвъзмездно и взел дипломата си, хващаш Терминал -2. И не чувстваш дълга си да отдадеш поне три години на Родината си.

Иван Маринков бе разпределен в Шумен, но отишъл да коси ливадите на село, забравил, че трябва да се яви в срок, закъснял и оттам го изпращат в Смолян, вече окръжен град, където бе открит Икономически техникум „Карл Маркс”.

„Всяко зло за добро.”, спомни си тази мъдрост и донякъде се утеши. Тук намира своето място и започна да меси своето тесто. Имаше една диплома в ръка и нищо друго.

И младост, която не пропиля. Тапията е за назначение - оттам нататък всичко зависеше от него. Четеше на дневна и нощна светлина, смяташе самообразованието не за нещо добавъчно към дипломата, а за перманентна величина, за ежедневно усилие и нещо насъщно, като хляба, от който отчупваше, и въздуха, който дишаше.

На пръв поглед Иван бе сериозен, недостъпен, с оскъдна усмивка. Но опознавайки го постепенно, ще забележиш колко е раним и крехък, колко е силен в професията си, а пред някои български нрави - слаб и безпомощен.

Допускаше хора до себе си, когато се убеждаваше, че са заслужили доверието му. Доверие за доверие. Но се пазеше това доверие да не се превърне в „троянски кон”.

Рядко споделяше лични откровения, сред които и това, че няма намерение да се ожени и задоми, защото мъжете в неговия род умирали рано, без време. Защо да създава нещастно семейство? Но съдбата определи друго.

Иван Маринков бе учител шест години в техникума, а двадесет и три - директор. За него просвещението беше религия, химнът на Стоян Михайловски звучеше дълбоко в душата му - и като песен, и като клетва.

Без да го идеализирам, но и без да го подценявам, Маринков организираше колектива за един голям и неугасим идеал - да предават на подрастващите това, което преподавателите знаят и което са научили не само във висшите институти.

Знанието да стане фетиш, методиката - средство, а възпитанието - ненатрапчиво. И още нещо - учителят да е пример и като човек!

Маринков е съсредоточие, който създава традиции. Как да не му се възхищаваш - всяка година за празника на техникума, 5 май, той организираше екскурзии с дузина автобуси - и учители, и ученици посещаваха старите български столици, Шумен, Плевен, Велико Търново, Рилския манастир…

Какво е това, ако не открити, нагледни уроци по родинолюбие? Сам се прояви като автор и написа химна на учебното заведение. Създаваше условия и насърчаваше свободата всеки курс и всеки ученик да събуждат и разгръщат своите таланти и възможности. Организираха се олимпиади по счетоводство, машинопис и стенография, прояви по хорова музика, спортни състезания…

Пълнокръвният живот в техникума създаваше атмосфера на близост, приятелства, взаимопомощ. Техникумът се превърна в организъм, стожерът на който бе Иван Маринков, който обнадеждаваше и вдъхновяваше…

Изискванията му придобиваха по-широк диапазон - държеше учениците да говорят правилен книжовен, литературен език, според него диалектът е богатство, но за предпочитане е да се употребява повече на битово ниво.

Маринков държеше децата да не са анонимни за учителите, а да се познава семейната им среда, тази деликатна материя, на която не може да се влияе, но може да се разбира….

И това го внушаваше не чрез скучна дидактика, а чрез примери от живота.
Иван Маринков не забравяше и за миг личностното си израстване в професията.

Любознанието бе отличителната му черта - следеше развитието на икономическата теория и практика, като непрекъснато четеше. Затова премина и през следдипломна квалификация във Висшия икономически институт „Карл Маркс” в София.

И квалификация в Ленинград през деветдесетте години. Имаше какво да научи за образователната система на Германската демократична република, където бе изпратен и откъдето имаше какво да се „открадне” и да се приложи у нас.

Плодотворен бе и българо-датският проект. Маринков се тревожеше и безпокоеше за учебните програми в България. Колегите му за първи път от него чуха думите: „маркетинг”, „менинджмънт”, „мениджър” и др.

И когато трябваше да се създава Спортно училище, естествено бе да се обърнат към него. Не само защото Маринков имаше слабост към спорта, не само защото бе републикански съдия по ски и че преди да проговори, вече можеше да кара ски.

А защото преди всичко беше перфектен организатор, прецизен администратор, защото и в кръвта му се беше просмукала оная деловитост, с която не всеки се ражда.

Пет години посвети на новото Спортно училище - от сутрин до вечер, неуморно, трябваше да се обезпечат кадри, да се осигури базата и какво ли не още.

Пренебрегваше личните си ангажименти, за да се отдаде на обществените. Със Спортното училище и Икономическия техникум се свързват имената на големите спортисти - Величко Чолаков и Милка Манева, олимпийски медалисти по вдигане на щанги, с треньор Костадин Грозданов, и Петър Стойчев, световен шампион по плуване и многократен носител на световната купа по плувен маратон.

И пак се проявиха българските нрави и порядки - когато го назначаваха за директор на Спортното училище, пренебрегваха факта, че Иван Маринков е икономист, а когато го освобождаваха, изтъкваха факта, че не е завършил Висшия институт по физкултура.

И той отново трябваше да се яви на конкурс за директор на Икономическия техникум. И го спечели, безапелационно и убедително, пред комисията на Министерството и Регионалния инспекторат.

Иван Маринков не се ласкаеше от наградите /трите степени на орден „Кирил и Методий”/, които получи, по-скоро ги приемаше като обективно признание за всеотдайните усилия на колектива. Не се радваше и на званието „Заслужил учител”.

И ако изпитваше някакво удовлетворение от посветените години на просвещението, то е, че запази името си чисто и високо и че наследниците му, деца, внуци и правнуци, ще го споменават с добро…

С добро ще го споменават и възпитаниците на техникума, и колегите му, и обществото, колкото и имагинерно да звучи тази дума… А как се преобразяваше, когато чуеше: „Аз съм завършила икономиката в Смолян.” Не „техникума”, а „икономиката”- това обобщение беше повече от символ - неопровержим и неотменим.

Иван Маринков наруши своя обет и извърши най-сладкото си „предателство” - предаде се на любовта, на тая велика властница и непобедима покровителка. Една есен жена с красивото име Надежда, също икономист, постъпи на работа в Икономическия техникум.

Пристигна от будното подбалканско градче Калофер, свързано завинаги с великия поет и революционер Христо Ботев. Родиха им се син и дъщеря - Васил и Антония.

Майчинството и бащинството озариха тяхното битие, животът им се промени и придоби нов, непознат и необратим смисъл.

…А сега позволи ми, драги Иване, и аз да те попитам:

- Но защо, чадо, /така казваше баща ти, отец Васил, на своите миряни, така и ти се обръщаше към своите колеги, когато бяхте далеч от сериозните занимания в училище/,…защо, чадо, си отиде толкова рано, още ненавършил шейсет, недочакал първото си внуче и неизпитал цялата радост на живота? Ти, който се стремеше към съвършенството, а срещаше толкова несъвършенства както в човека, така и в обществените порядки? Ти, който проправяше пътеки и хвърляше мостове към хора и светли възвишения, който немееше пред красотата, отразила само онова, което е истинско, първично и неподатливо на преходността…

Чувам гласа ти, преодолял пластовете на времето, приглушен от суетата на земните дела, ясен като ден и твърд като камък, кадифен като залез над планината и бистър като струя вода, отделила се от чучура и приближила се до жаждата на птица. „Обръщай се назад с любов и се моли смирено за живот.”