Георги Н. Николов

Празникът на народните будители, както впрочем и други изконно наши дати от календара, се радва на две неща.

Едното - традиционно протоколно равнодушие от властващия държавен каймак. Цветя, венци, словоблудство и… хайде да си гледаме нашата работа.

Другото е почти пълната апатия в социалните низини, или, както сполучливо ги бе нарекъл голям началник в медийното пространство: “мишоци”.

Сред привнесените Хелоуин, Свети Валентин, Санта Клаус и всякакви още радостни близалки, разни вехти моруци в раса и сетрета изглеждат непотребни. Така си е.

Наистина, някои телевизии се опитват да обърнат общественото внимание върху страшната бездуховност, трайно посадена у нас.

Притеснени, висшите чиновници, от които зависи корективът на дереджето тук, само местят детеродния си орган от един крачол в друг. И пъшкат: “Няма пари!..”

Естествено, няма и да има. Защото, изпреварвайки хода на разсъжденията ще кажем, че юздите на духовната каруца у нас не са в ръцете на духовни люде.

А на канцеларисти и интелектуални фигуранти. Те са само анален газ, чието излитане в духовната сфера зависи от смешните държавни контракции в политиката, икономиката, социалното дело, пенсионните маскарлъци.

Естествено, от липсващите нравствени ценности, които няма как да съществуват в разградения двор “България”.

Там са добре дошли смешни, жалки, елементарни и досущ приличащи си кино-измишльотини. Нахлуват като поток редица преводни заглавия от комшийска Турция. Нямаше да е лошо, ако количествено и естетически се конкурираха с гръцката, румънската, скандинавската, английската и пр. литератури.

А най-вече с класическата българска литература.

Но няма такава опасност - читателският терен е разчистен само за един отбор и за слепия е видно защо.

Видно - защо в портмонето на образованието и науката се гонят не пари, а мишки. Защото учени глави не са нужни тук. Колкото и да се правят на палячовци в протестите си академичните титли, каквито и транспаранти да мъкнат пред ВУЗ студентите, нищо към добро не ще се случи.

И едните, и другите, както писатели, музиканти, актьори, художници, са излишни.

Не само защото ядат хляба на неблагодарната държава, която някои възприемат като бащиния. Това как да е. Но те са кофти хора, защото постиженията им са конкурентни на науката в любените от нас държави-ръководителки. С които вървим, образно казано, като след мухата. А тя, известно е къде ще ни посочи да кацнем…

Ерго, у нас не трябва да има местна промишленост, селско стопанство, образование и духовност.

Трябва да има освободена територия за чуждото. Във всяко едно отношение. И роботизирани български маймуночовеци. Нечували за Симеон Велики, Паисий, Вазов, Славейков. За Възраждането. А и за собствените си права, разбира се.

И това се случва вече без всякакъв срам. Не ще приказваме за хилядите безработни в градовете и за смачканите от чужд внос селски стопани. Нито за църквата, знаеща само “дай”, но много рядко - “вземете, братя…”

Нито за творците на духовното - те са най-лишени от всякакви икономически лостове за самозащита. А понеже са сърцето на нацията, първи ще бъдат изтръгнати и хвърлени в калта. Няма съмнение, че това вече се случва. Само стой, та гледай.

Да, ние стоим и само гледаме. Коментираме на маса и весело сочим с пръст протестиращите. Разединени сме по всички важни въпроси около държавата.

Страхливи сме - затова чакаме друг да ги реши. Финално решение е май посока за отвъдното. Кучетата си лаем, сервилно каненият от държавниците чужд керван си върви.

Заедно с него през липсващите граници у нас нахлуват тълпи безродници и трайно се установяват за живот. С простотията и арогантността си, с насажданата си религия и липсваща култура.

Изместват ни и още повече ни обезличават. Ние пък се щураме с жални очи, чудим се с какво да си натъпчем търбуха и да се втренчим в поредния фекален сериал. За духовност време няма. Мераци пък за нея - хептен!

Но, докато чакаме по гол задник да се преселим при предците, които никак не ще ни се зарадват, нека надникнем зад 1989 г. Тогава битуваха понятията за голямата правда и за малката правда.

Голямата бе само и изцяло за бутафорната физиономия на държавата и уж за интересите й. Зад нейната жалка фасада потребностите на малкия човек изобщо не се вземаха под внимание.

Малката правда визираше неговата “еснафска” същност. Която бе осмивана, критикувана и отричана.

Днес двете правди са вплетени в съвременната мутра на обществения живот едно към едно. Ситите крадци, подлизурките, платените интелигенти и прочие пасмина ни залъгват с Европа, Америка, Космоса. Как успешно сме се интегрирали с тях, като настъпано л…но с подметката.

За делничните ни проблеми - децата ни да са сити, да имаме работа, творците да създават ценности, национална култура и национална гордост, не става и дума.

Практически ние не съществуваме като народ и сме по-ненужни даже от българските профсъюзи.

Каква духовност?

Какви народни будители?

За кого и защо?

На тези въпроси не може да отговори дори Хитър Петър. Който вече е на щат при Настрадин Ходжа…

Тогава и какво празнуваме?..