Иван Антонов

Душата прави човека голям, приятелю! - тези думи написа отец Димитър Маринов Димитров от Свищов върху гърба на една негова снимка, когато го помолих да ми я подари.

Душата - тази необяснима субстанция на човешкото присъствие в големия свят ни отличава един от друг, тя прави един човек по-възвисен, а другия държи в подножието на живота. Тя е онова нещо, което ни тласка към съвършенството, колкото и непостижимо да е то. Душата поражда стремежа, а стремежът - движението напред.

Необяснимата човешка душа ни е изградила до мястото, което заемаме днес във Вселената. И колкото и малко да изглеждаме в собствените си очи, колкото и да е рамкирана човешката мисъл, ненаситността на душата за познание ни издига до висотата на божественото.

Именно душата отведе някога младия поет Димитър Маринов до свещенослужителя. Тя го обрече на служба на Бог и на хората. Такова извисяване се подарява на малцина и той бе един от тях. За големия човек отишъл си от нашия свят винаги си припомням онази фраза, изречена от Аристотел  по повод смъртта на Сократ “Да не скърбим, че е умрял, а да се радваме, че е живял между нас.”

Тази мъдрост на древния философ с пълна сила важи, когато си спомняме за отец Димитър. Може да прозвучи банално, но той имаше голямо сърце и душа, която наистина го направи голям. Обикновено ние живите оценяваме някого по достойнство едва,  когато го загубим, започваме да разбираме незначителността на дребнавото си поведение в такъв сюблимен момент и за съжаление много често бързо забравяме.

Отец Димитър Маринов бе въплъщение на жаждата за знание. Откакто го познавах, а аз го познавах от много години, той беше търсещ ум / Господи, това минало време - беше!… Не мога да го приема./ Търсеше преди всичко себепознанието, сънуваше, че е Икар. Това го зная от многото ни разговори и от стиховете, които пишеше.

Въпреки че беше свещеник, аз ще си позволя да го наричам както някога - Митко, защото съм по-възрастен от него. Митко знаеше, че “първата крачка направена/ е велика победа”. И той я направи в поезията, в живота и служба на Бога. В своя ден винаги търсеше “билки за утрешно щастие” И често ги намираше.

Вярата му в Бог и човека изтичаше, както изтичат реките от мъдрите си извори. Обичаше хората и като млад поет, и като добър строител. И това го доведе до расото - да обича хората чрез служба на Бога, защото знаеше, че “зад всеки ъгъл/ някой разтревожен чака някого”. Неговият не много дълъг житейски път го беше научил да цени мъдростта, която може би инстинктивно живееше в ума му, за да започне едно свое стихотворение с думите: “Пътуваш ли - вечно ровиш в себе си”.А той разрови до сърцевината му своя път.

В последните години се виждахме по-рядко, но си останахме приятели и винаги бяхме щедри един към друг. Щедростта си раздавахме с нашите общи приятели художника Иван Бонев и поета Людмил Симеонов. И всички ние сега скърбим за Митко, но и изпитваме удовлетворение, че сме живели по едно и също време, че сме могли да се докоснем до него. И той винаги се е докосвал до нас.

Зная, че му доставяше истинско удоволствие общуването с хора на изкуството и литературата. Веднъж му отидохме на гости с поетите Лъчезар Селяшки и Кънчо Великов, които той виждаше за първи път, но ги прие сякаш бе приятел с тях от много години.Направи ни разкошно посрещане, може би защото знаеше и изповядваше, че “в подадена ръка не слагаш монета, а своята ръка”.

Започнах този текст с неговите думи и искам да го завърша с тях, да чуя още веднъж:

Душата прави човека голям, приятелю!