Кънчо Великов

Иван Антонов, “Белези от светлина”, Изд. “Астарта”, Пловдив, 2020 г.

Светлината… Извечен е стремежът към нея. В богозаветната книга на човечеството - светата Библия е записано: “И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина. И Бог видя, че светлината беше добро: и Бог раздели светлината от тъмнината”.

Във всяко зрънце попаднало в пръстта кълни надежда към светлината. А не е ли и човекът дете на светлината? Тя е онази субстанция, която го зарежда със сила, за да устои на превратностите на живота. Светлината, която той носи в душата си!

Велики творци на изкуството по свой неповторим начин са били обсебени от светлината. Не са ли Светлината и Словото двете лица на една и съща монета?!

Симбиозата между тези две начала на Битието е вечна. Словото и в частност Поезията е едно безкрайно пътуване в света на светлината. Поетът е този, който превръща светлината, която носи в душата си в Слово.

Това слово е преминало през всички възможни преживявания на своя автор: радости и скърби, надежди и разочарования, и те са оставили своите белези в душата му.

Точно заради това Иван Антонов е нарекъл своята книга с избрани стихотворения “Белези от светлина”. Поетът има съзнание за присъствието си в света на Светлината. Светлината като стремеж на духа към усъвършенстване. Сега той предлага на своите читатели най-доброто от досегашното си поетическо творчество.

Първото стихотворение в книгата няма как да бъде подминато, защото то е отделено от разделите и се явява като програмно. Озаглавено е “Две истории”.

Вероятно авторът е имал предвид световната история от една страна и от друга - собствената си история. Логично е поетът да се замисли за “сърдечната си траектория”, защото изповядва:

Светът във своята история
дали ще впише мойто малко име,
или пък в сърдечната си траектория
умирам просто сам. И безименен.
/”Две истории”/

Творецът в повечето случаи умира безименен, но остава сътвореното от него. Големите произведения на изкуството по правило надживяват своите автори и това вероятно е показател за тяхната гениалност. Върви под слънцето поета и сътворява своята история.

В нея е вписал преживени факти и събития, имена на живи и мъртви приятели. Съградил е духовни мостове към тях. Иван Антонов е обичащ човек, такъв в него е и поетът. Любовта към родния край, към скъпи на сърцето му хора е изразена в съкровени стихове.

Те имат различни адресати, но се открояват посветените на внуците, на майката и бащата, на съпругата. Това са посвещения със своеобразни послания, изречени с много топли думи, особено към внуците:

От мен завет пази, дете:
не давай на душата
в омразата, в скръбта ти
неусетно да изстине!

А в “Спомен за дядо” поетът споделя: “… но вече научих,/ че само животът е нашият бог.” Иван Антонов иска да ни каже, че животът е по-мъдър от всяка религия. В стихотворението “От теб, живот!” той е записал:

В сънищата, в зимата на битието,
дето мислите самотно мръзнат,
ние идваме от теб, Живот!

В “Тракийски мотив”, поетът се позовава на стих от Павел Матев. Стихотворението е пропито от една овладяна мъдрост и носи “тревожния вопъл/ за честния човек: “Дали душата зажадня за думи прости,/ втъкани във прекрасна песен.”

“Дихание” е посветено на паметта на поета Йордан Кушев. Какво е човекът - едно дихание пренесено през времето, но в него са мислите и чувствата ни.

Само в два стиха Иван Антонов е казал всичко: “Едно дихание и хиляди надежди -/ с това животът ни удостоява.”

А в памет на Минчо Куприянов ще сподели: “Тъга ще се отрони като лист във есен,/ тъга от всеки спомен, за всяка неизпята песен.”

Има един раздел в книгата озаглавен “Есенният вятър на тъгата”. Тук авторът е събрал най-доброто от своята любовна лирика. Енергията за тези стихове е задвижена от най-святото човешко чувство - Любовта.

Темата е стара колкото света, но всеки автор по свой начин интерпретира гласа на сърцето си. Поетът ни въвежда в своята светая светих с пет кратки стихотворения обединени от едно общо заглавие “Видения”.

То е подбрано много точно. Често чувството бликва от едно видение, от една загадачност, която е необяснима. Останалото е магия!

Пред мен вода, във мен - тъга,
неясна някаква с очи в звездите.
Под раменете на нощта мълчи брега,
а аз душата ти се мъча да разчитам.

И аз разбирам поета, и не мога да не се съглася, че всяка голяма любов е и една голяма болка. Искам да спра вниманието си на друго стихотворение със заглавие “Хубава си”.

То асоциативно насочва мисълта към познатото и емблематично стихотворение на Христо Фотев, за което друг поет - Петър Караангов - възкликва:

И звучи в мен оня паметен стих:
“Господи, колко си хубава!”

Но тук Иван Антонов от свой ракурс съзерцава любимата. Само негови са съмненията , копнежите и този въпрос:

Светъл копнеж ли си, или бленуване,
повик в душата, или повик на тялото.
—————
Хубава си, много си хубава,
за да си истинска дишаща бездна!

Според мен това стихотворение достойно би заело мястото си във всяка престижна антология на любовната лирика. За жалост не всеки копнеж се препокрива с реалността. Ние често гоним някакви миражи, искаме да постигнем непостижимото.

Но има и нещо друго! Вероятно в тази гонитба на неосъществимото, са магията и красотата на живота.

Иван Антонов е лирик в пълния смисъл на това понятие. Такъв е той и в стихотворението “Поет”, “между море от радост и океан от скръб,” живее поетът и това е неговото нормално агрегатно състояние.

Стиховете в тази книга излъчват светлина, но те се вглеждат и в бездната на човешката душа. Иван Антонов притежава вътрешно зрение за света, който ни заобикаля.

Един от разделите в “Белези от светлина” има заглавие “Тревога”. От какво се тревожи поета в този несъвършен свят? Какви мисли тревожат неспокойният му сън? Как да се спаси от внезапните образи, които извират от глъбините на нощта, от душевните си рани, “от акулите на болката”.

С интересна метафоричност той се опитва да прозре в своето бъдеще, но и в човешкото въобще. Старае се да преосмисли философски отминалите сезони в живота си..С тревожно предчувствие се вглежда в идващия ден.

Какво ни носи той? Непредсказуем е животът и за бъдещето можем само да гадаем:

Прихвана ни здраво животът с юзда
и сякаш нататък са дните програма,
изкусно написана: днес ще е радост,
утре - беда.

Въпреки това поетът не унива. Продължава да догонва себе си “по пътищата на душата”. Той не е затворен единствено и само в своя вътрешен свят.

Стъпил здраво върху родния мизийски чернозем, поетът има памет за своите предци и други знаменити личности оставили с делата си пример за нас.

Тяхното слово, техните картини и тяхната музика, тази извисеност на техните дела докосва на поета. Чувството на преклонение и дълг го владее до последната страница.

В светли стихове той е дал израз на неподправената си обич към България, към българското слово, към родния дунавски край, към земята, родила незабравими личности на духа и делото.

Иван Антонов живее в родното си село Алеково с надеждата да открие златните зрънца на ония думи, които засищат душата със сладостта на хляба и оставят по нея белези от светлина.