Георги Атанасов

КЪДЕТО БЯХ И ПАК ЩЕ БЪДА

Да ходим боси
по камъни редени
и между тях тревата
да гали ходилата.
Да кацне меко
над бялото коляно
червена пеперуда
и да трептиш от гъдел.
Да дишаш слънце
под есенната круша
и да усетиш с нея
как крушите едреят.
Щурче преде
в косата и в ухото.
От теб към мен ще скочи
над спомена с поточе.

Вода сълзи
под камъните боси,
в зелената мъгла
след сенокоса.

ЧУВАМ ЖУЖЕНЕ

Пространството е пролетен прашец
от разума на цъфнала вселена.
А в него и глупакът е мъдрец
като пчела от цвят опиянена.
Той не разбира, че събира мед,
но храни мисълта в ума си.
Единствено страхът, че е проклет
да бъде смъртен жилото му къса.
Човекът е пчела. Дори оси
да пият алчно пчелното му мляко,
той себе си с ума си ще спаси
и пак ще го роди пчелата майка.

ТАЗИ НОЩ, НЯКЪДЕ

… под тъмната материя
на бучка пръст,
в галактика от корени
на черен бъз,
от капка дъжд
под знака от небесно слово
избухна семенце
и се роди свръхнова.

ПЕСЕН ЗА КОКИЧЕТО

То си гледаше скромно в крачето,
а ветрецът бе зимен и сприхав.
Беше смело и горе, в небето,
две снежинки от смях се стопиха.
Сякаш слънце ги погъделичка
под крилцата кристални. И двете.
И потекоха бели сълзички
по най-бялото пролетно цвете.
А водата, където покапа,
от камбанката с тънката стряха,
на поляната с мечите лапи,
две сърненца цветенца пасяха.
Две сърни не видяха човека
как до тях усмирен коленичил,
и след двеста космическа века
гали първото бяло кокиче.

НАСЛЕДСТВОТО МИ

В гората всяка сгушена пътека
започва от стремежа на човека
напряко към добър човек да мине
под клони ниски, тръни и вършини.
Да стигне горския му дом самотен.
Да го попита: Как върви живота?
И може ли на тръгване да вземе
за малката си нива шепа семе?
След него, ей ги, идат втори, трети…
Да видят как живее там поетът.
И тези негови сестри и братя
три просеки изсякоха в гората.
Но в точката на пътища пресечна
добър човек не бе останал вече,
а само няколко писмовни знака
към новата пътека в храсталака.
Където някой ден ще се завърне
добър човек да срещне и прегърне.
И там след жътвата му да си вземе
за старата си нива младо семе.

ТРИ ВОДИ

Зелената вода е под върбата.
От синята небето пие влага.
Червената извира под ребрата
и цял живот по вените ми бяга.
Тя цял живот през черепната мида
зелената и синята прецежда.
Безбрежна песъчинка с тях ще иде
дълбоко под замислените вежди.
И там, в седефената ми разумност,
ще ме събуди неочакван блясък -
да видя как на мидата в най-тъмното
аз съм прашинката от звезден пясък.
Аз съм, което придобива смисъл
и се завръща бавно от водата,
която пих, и се превърнах в бисер
по пътя между двата бели свята.

А пътят между двата бели свята
е пътят на водата.

ПРИТВОРИ ОЧИ И ВИЖ

Човек е тънки нишки светлина
с нетленен разум в тях и между тях -
най-живата материя.

Бях луничка в лицето на луна,
но пак човек съм тук, където бях -
в приземното предверие.

Пресичам бавен, дълъг коридор -
над мене цвят, в краката ми гранит
и… пещерна омраза.
На нея пиша с прилепова тор:
Ключът е слово
и в словото е скрит
от светлина и разум.

От светлина и разум е светът.
През него път,
безкраен път.