Петър Василев

В ДЕКЕМВРИ, ПОДИР СТО ГОДИНИ

                    „…сватбата е близо.
                    Отивам на мястото,
                    за да се определи денят.”
                                                  Левски

Най-после, престрашен, поемам
и дъх, и риск…
И в път нелек
прекрачвам сто години време,
за да попадна в твоя век.

И се оказвам неусетно
един разпален твой акран
от набор тридесет и седми –
на близка сватба призован.

А вече е декември…
Скитат
виелици и зли мълви
и Общи вече упорито
за гнила сламка се лови.

Но не боязън се вселява
в разбунената твоя гръд –
сега си длъжен да спасяваш
унилите души от смърт.

——
Ти бързаш – ти си
венчан навеки

с бунтовни мисли,
с тайни пътеки.

Край порти груби,
край манастири,
в преспи се губят
твоите дири.

И с думи сетни,
с потайни знаци
надежди сееш,
никнат юнаци.

Широм и кръстом,
кръстом и широм
припряни пръсти
пряпорци шият.

И ти съзираш
как се прокрадва
по тайни дири
страшната сватба,

как се подклажда
и вече чака
от нас – куража,
от тебе – знака.

Но в час уречен,
по мрак оловен

ти гониш вече
пътя за Ловеч

и точно ти си
тайно зачеркнат
от черна мисъл
в душица черна.

А после – ханче
с плетища криви.
А после – храчки
с кърви горчиви.

А после – бурна,
сетна разправа.
А после – буре.
А после – слава…

——
А после – слава… Но тази слава
нито те блазни, нито съгрява –

сега, в декември, по мрак оловен
ти си все още на път за Ловеч,

все още бързаш… И все тъй вещо
премисляш нещо, пресмяташ нещо,

че виждаш вече как се прокрадва
все тази свята и страшна сватба

и как сред огън, от теб раздухан,
ще скочи робът, наякнал духом,

ще тръгне робът… Но точно ти си
зачеркнат вече в черния списък

и нямаш време за дълги думи,
и пряко този век помежду ни,

сега, в декември, с дълг неотменен,
поел към Ловеч – стигаш до мене…

——
И се оказвам неусетно
един сегашен твой акран
от набор тридесет и седми –
на друга сватба призован.

И аз не си кривя душата –
не съм от страхове обзет:

под знамето ни с трите цвята
сияе чиста,
грее свята
република – по твой завет.

Но в този свят –
по нова мярка
и ново зидане граден –
все по-смразяващо се мяркат
отрепки и от днешен ден.

Ти имаш точен устав, Дяконе,
и не случайно теб избрах –
не позволявай неочаквано
да се окажа между тях.

Кажи ми кривиците грапави
и греховете ми кажи,
пък нека
в днешната ми работа
и моя дял да натежи.

Че не по думите изречени –
по този неизбежен дял
ще съди нашето отечество
дали изобщо съм живял.

1972

ЗНАК

          „В Карлово беше поставен знак,
          с който се отбелязва средата на
          България.”
                              Сведение от печата

И ето ме – под майска синева
в градчето на Апостола –
вторачен,
да видя този знак триангулачен,
пък нека да издъхна след това.

И ето го – до каменния зид,
под сянката на стародавна църква.
Но този знак, изглежда, ме обърква,
макар че безпогрешно е забит.

Защото чух в припадащия мрак
сърцето ми – покъртено – да чука:
не тука, драги мой, а тука… ту-ка…
И ми посочи гроб наместо знак.

Напряко на сърце не се отива…

И ако питате за нея, знам:
средата на България е там –
от другата страна на този храм,
където Гина Кунчева почива.

НЕИЗВЕСТЕН ЧЕТНИК

Знам –
след кратката смърт
идва вечно и сладко безсмъртие,
стига само през Дунава бял да преминеш веднъж.
Но какво ме сдружи с тази лиха съдба
и защо ме покърти
точно този – изтлеял по скали и по сипеи – мъж?

Нито в песен лежи под зелената букова шума,
нито в плач на жена броди нейде без сън и покой.
Даже в този албум –
между двеста момчета в албума –
само той е останал безименен,
единствено той.

А така се е слял с тази сабя в десницата яка,
с тази огнена пушка бойлия
така се е слял,
че дадеш ли му знак –
и след цяло столетие чака
пак да тръгне на бой, за последния бой оцелял.

И така се е впил този поглед от мълнии живи
нейде много далеч,
по-далеч от Балкана дори,
че пробожда и мен
и с неясното свое огниво
ясна клада кладе, дето дълго в сърцето гори!

И ме гъне тъга. И обида в душата ми расне –
как се случи така,
че след толкова битки и плам
трупам в свойта глава
разни думи,
фамилии разни,
а на този човек даже малкото име не знам?

И си мисля за Дунава бял – и за вечната зима.
И ви моля с гласа на обречен от времето мъж:
Запазете ми името, братя –
мойто лично и бащино име,
стига само и аз
своя Дунав
да мина веднъж.

ПЕТРОВА НИВА

С кръвта ни, Петре, шега не бива –
искаш не искаш, тя ще те дърпа
все към оная Петрова нива,
дето отдавна забрави сърпа.

Но още помни – дума по дума –
как се повтори страшната клетва
и как над Странджа писна куршума
точно по жетва – за друга жетва.

Другата, Петре, тутакси дръзна
с по-други снопи да я настели
и ги натръшка ничком и възнак,
възнак и ничком – в кървища цели.

Това е, Петре, Петрова нива:
някъде в Странджа, почти в забрава.
Но пътят, който оттук минава,
все по-далече, Петре, отива…

ОСОБЕН СЛУЧАЙ
ПРЕЗ ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Наистина – какъв късмет:
по всички шевове и граници –
с паласки, с каски, в чизми, с раници –
светът да се тресе отвред;

да смила огнен смерч войниците,
холерата да ги коси
и с вълче виене вдовиците
да скубят своите коси;

да смучат чужда кръв търгашите;
да тръпне цялата страна –
и никой от селцето – нашето,
да не загине на война!

Наистина – какъв късмет…

Но аз нали съм малко мнителен,
потърсих старите му жители
и ги разпитах ред по ред.

Оказа се, че няма блъф.
И се оказа, че причината
да не пролеят капка кръв
въпросните мъже – стотината,
се обяснява ето как:

преди да гръмнат барабаните
и да ги викне боен стяг,
те вече гниели до крак,
посечени от ятаганите
на безпощаден враг заклет…
Наистина – какъв късмет!

РАНА

Не става дума за това, че там –
край Струмица, край Битоля, край Охрид –
видях все същата позната охра,
с по-тъмен цвят прошарена едвам;
че по селцата, спретнати на вид,
тъй както и у нас, златиста есен
окичваше чардаците с провесен
на дълги сплитки зачервен кромид;
че изненадани, от всеки праг
внезапно умилените старици
уж хвърляха просо на свойте птици,
а нас поглъщаха със поглед благ;
че младите, с похвално хубав лик
и сигурно с души на трепетлика,
старателно си кълчеха езика,
но той си беше български език –

не става дума за това – това
е раната, която ще зарасне
едва когато върху нас израсне
все същата – и тук, и там – трева.

Да ми простят държавните глави,
историята нека да прощава,
но казано е: кръв вода не става,
макар и десет века да кърви.

Но аз пристигнах, аз се озовах
сред тези святи планини далечни
и седем дни – кажи ги безконечни –
по костите на българи вървях.

И ако втори шанс ми се яви,
за втори път не бих намерил сила
да видя крепостта на Самуила –
самото ми сърце ще се взриви.

В МУЗЕЯ “ТОПКАПУ”

Ятагани… Ятагани… Златни тронове… Разкош.
И портрети на султани в пълна сила, в страшна мощ.

Не, не ме задави злоба. Но зад всеки ятаган
виждах три синджира с роби откъм родния балкан.

И зад славата велика на довчерашния враг
мярна се пред мен дръвника, дето помня от Батак.

Нека ми прости съседа, но изострил сетива,
не с очите само гледах, за да видя и това.

Истанбул 1982

КРЕПОСТ

                                        На Николай Хайтов

В царството на два орела, неспокойно закръжили
над самите ни перчеми,
под самите небеса,
търся нещо стародавно между храсти и бодили
и от зейнали пробойни наблюдавам чудеса.

Чудеса от ведролики къщици – като маниста,
сипнати между оврази,
разпилени по бърда;
чудеса от сини жилки на потоци поривисти
и от пламнали дъбрави с тънка есенна ръжда.

И олеква всяка дума – недостатъчна и бледа.
И въздишката се кърти като камък от скала.
И заставам срещу тебе –
в твоите зеници гледам,
вдън душата ти се взирам през вълшебни очила.

Там избистрената мисъл, заблещукала припряно,
диви разкази подклажда и сред дивен свят кръжи.
Запиши си я по навик с две-три думи на коляно –
нито хляб ще ти поиска,
нито ще ти дотежи.

И когато се изправиш върху зидовете влажни
и над щерните,
покрити с пластове от тъмен прах,
пак навярно ще те видя не в жилетка трикотажна,
а с юнашко наметало и с препасан сур силях…

И така ще те запомня – върху зидове изсечен
някъде на юг от Джебел,
до орловите гнезда.
С хоросан ли е споена тази твоя жажда вечна,
та не рухва, не угасва, не изчезва без следа?

Няма отговор случаен…
И откривам постепенно
простата човешка тайна, че преминеш ли отвъд,
все ще ти остане нещо пощадено и нетленно,
щом през крепости минава
твоя страшно кратък път.

ПОТЕКЛО

Подреждайте си в къщи час по час
ръждиви съдове, монети, кримки…
А мен ми дайте да разгледам снимки –
това е моята последна страст.

Защо така лудешки ме обзе –
ще ви подскажат може би мъжете
с наточени коси на раменете
или с тревожни пушки при нозе.

Опрели гръб на стария Балкан
или на фона на баташки чуки,
на преден план и на последен план
личи си,
          че са груби и неуки.

Но си личи и вътрешният мир,
достоен за юнашката осанка.
Не, не да търся завет или сянка
към тях съм се обърнал най-подир.

По жестове, по скули, по чело –
по всичко се сравнявам, за да зная
до сетен дъх, до сетен миг, до края,
че съм човек от тяхно потекло.

ДЕДИТЕ МИ

Признавам си: разпитвах и слухтях.
Предавам се: ни вест, ни кост от тях.

Ни вест, ни кост… Но толкоз по-добре! –
в проклети времена така се мре –

къде на връх, къде в безимен дол,
къде под нож, къде побит на кол –

така се мре в проклети времена
за род, за чест… И в тъмна тъмнина

следите се изгубват като дим…
Но аз съм жив, но аз съм невредим

и не с очи – с по-верни сетива
съзирам ясно гордата глава

на оня пръв Страхил или Стоян –
и в моя род откърмен и венчан

за тънка пушка чак до гроб, докрай:
и виждам целия си род комай,

пропъстрен от мъже без смут и страх…
А иначе – ни вест, ни кост от тях.