Кънчо Великов

Те населяват моята стая. От тях ме гледат и задават въпроси Левски, Ботев, Яворов, Есенин, Христо Банковски, Веселин Тачев, Янко Добрев. Прекланям се пред тяхната духовна сила и висока нравственост. Дали и аз ще я постигна някога?

Имах честта да бъда приятел с последните трима. Днес мога само да положа цвете на техните могили и да пална свещичка за упокой на душите им. Цвете съм полагал и върху гроба на Есенин във Ваганковските гробища на белокаменна Москва.

Първото ми докосване до образа на Левски стана чрез графиката на Борис Ангелушев, прелиствайки буквара. Портретът на Дякона, който виси на стената, е светски.

Художникът го е изобразил в духа на тогавашната европейска мода - със сако и бяла риза. Но силата и достолепието са в погледа на Апостола.

Израснах със стиховете на Ботев и Яворов, рецитирах ги през ученическите си години, рецитирам ги и сега. Погледът на Ботев е отправен някъде в бъдното, а този на Яворов гледа право в мен и ме изгаря. Има нещо хъшовско в поезията и делата на двамата, което ги сродява.

А Сергей Есенин - този иструмент за поезия, както го нарича Горки, беше по-късното ми откритие. Пътувах по онези далечни места, където е бил и той. Не ме огря луната на Шираз и не срещнах очите на Шагане, но в Бухара и Самарканд се запознах с луноподобни красавици, които ме гледаха с нейните очи.

Слязъл от високата планина, Христо Банковски бършеше потно чело на моя габровски таван. Разказваше ми за митарствата си по редакции и сблъсъка си с мастити редактори по онова време. В началото на есента заминаваше за София, за да превзема нови поетични върхове.

От своя портрет ме гледа и Веселин Тачев - съселянин и редактор на първата ми поетическа книга “Битие”. Светла и безкористна душа, загрижена за другите и нехаеща за себе си. Беше енциклопедист, аристократ на духа и природно интелигентна личност. Уви, беше роден за времена, различни от нашите.

В просъница дочувам овчарската свирка на писателя Янко Добрев. Портретът му е над леглото ми. Той имаше библейско излъчване не само заради дългата си коса и бялата брада. Обикаляше България за срещи с читатели и носеше словото като разпятие.

Седем портрета, седем съдби! Те са моята нравствена упора, когато вярата ми потъне в съмнение. Тогава разтварям страниците от тях и за тях и намирам отново онова, което смятам, че съм изгубил.