Панко Анчев

В литературознанието теоретичните изследвания са винаги свързани с анализи на конкретни автори, литературни творби, отделни периоди и етапи от движението на литературния процес.

Правилата и закономерностите, които то формулира и представя като общозначими, винаги са оспорени и дори нарушени в една или друга степен от конкретния литературен факт или явление.

Защото литературата съществува и има смисъл преди всичко в своеобразието на творците и произведенията им, в тяхната неповторимост.

Това обаче не означава, че общото, типологичното, е фикция, възможна единствено в главата на литературоведа, позволил си да го търси и намира в богатството на своеобразието.

Напротив, именно уникалността на литературните факти и явления позволява да се търсят онези общи места и сходства, които доказват, че литературата се движи в едно общо русло от закономерности и общи правила, спазвани дори и от най-самобитните писатели.

Затова и литературоведските изводи  се подкрепят с примери именно за неповторимостта на големите писатели.

Частното, т. е. своеобразното, неповторимото, индивидуалното в литературата се съдържа и придобива смисъл и значение в общото, закономерното, единното.

Това „общо, закономерно и единно” е националният литературен процес.

Обикновено литературният процес се разглежда като поредица от имена и произведения, школи, направления, естетически кръгове и обществени трансформации.

Той така и се изучава в университетите и училищата. Хронологията подрежда по възраст или години на влизане в литературата на съответния автор, а самият процес се периодизира като съответстващ на най-ярките и значими обществени събития и явления в историята.

Литературните факти се групират по десетилетия и по десетилетия се проследяват процесите в литературното движение и развитие. Този начин е удобен и лесен за преподаване и обучение. В него има лесно постижима подреденост, прегледност и последователност.

Възможно е литературният процес да се представя като смяна на жанровете. Това става по-рядко, защото жанровите трансформации дават по-малко характеристики и по-трудно изчерпват особеностите на един или друг период от литературното развитие.

Пък и едни и същи автори творят в различни жанрове, което по същество ще трябва да ги вмества в различни периоди и ще бъде трудно да се проследи ненарушимата последователност на процеса.

Литературният процес е нещо много по-сложно от смяна на имена и натрупване на нови творби, както и от допълвания и изменения в жанровата система.

Той е проявление, свидетелство и изразяване на историческия процес, в който съществуват обществото, нацията и държавата.

Проявлението е по особен начин и с особени средства, с които обществените явления и тенденции се преобразуват в естетически, за да свидетелстват автентично за времето, в което са създадени.

Тяхното свидетелство има смисъл, ако е станало достояние на хората и бъде съпреживяно естетически от тях.

Иначе от литературата нямаше да има необходимост. Иначе тя щеше да бъде просто един архивен документ, който от време на време ще бъде ваден от хранилищата и показван за подкрепа или отрицание на едно или друго заключение за миналото или настоящето.

Такива документи има безброй, за да е необходимо и литературата да бъде приравнявана към тях и използвана по тяхното предназначение. Литературата свидетелства по особен начин.

Литературата е едновременно свидетел, съучастник и изразител на обществото, общественото съзнание и времето. Затова когато изучаваме историята на литературата, ние всъщност изучаваме обществото, общественото съзнание и времето.

Ние ще добием цялостната представа за нея, за нейните особености в един или друг отрязък от епохата, ако я разглеждаме именно като свидетел, съучастник и изразител на процесите в обществото.

А не само да я описваме и разглеждаме сама за себе си в нейните художествени особености.

Аз предлагам историята на литературата да се разглежда като история на литературния процес.

Но уточнявам, че е необходимо да се прави разлика между литературен процес и литературен живот.

Истинската история на литературата като изкуство и обществен феномен е история именно на процеса, а не на литературния живот.

Разбира се, историята на литературния живот също е важна и дава представа за състоянието и развитието на литературата, за нейните изпитания, търсения, съучастие или конфликт в обществения живот и в процесите в обществото.

Но то е повече във външните проявления и форми, в участието на писателите, колективните формирования, периодиката, която се издава, и др., а не на самата литература като естетически феномен.

Фактите от литературния живот остават в историята - те не преминават границите на времето.

Докато фактите от литературния процес принадлежат на вечността, т. е. на всяко следващо време, а не само на онова, в което са създадени.

Всеки път, когато биват четени, те се съживяват отново, възкръсват и стават част от новата епоха. Те произлизат от времето, в което са написани, но животът им не се прекъсва и те не умират заедно със смъртта на техния автор, а продължават да участват в живота на следващите поколения и да влияят върху него - дори да го изразяват и свидетелстват за него.

Новото им битие е в четенето на новото поколение и неговия социален опит.

Но една значима творба (да не говорим за творец или поколение творци), която бихме могли да обозначим и като текст, както и всеки нов голям писател влияят по различен начин върху съвременната й литература, както и на литературата след нея.

Те създават нова йерархия на литературните ценности, понякога дори променят хода на литературния процес с неговия ритъм, скорост, посока.

Толкова силно може да е въздействието на една само художествена творба или на един писател. Защото те по своята същност и предназначение идват в литературата, за да я променят, обновят и утвърдят започналите да се проявяват в нея нови тенденции.

Но обновителите обновяват не просто с могъществото на таланта си и с въздействието на художествените си качества, а преди всичко с идеите, които носят, изразяват и налагат, правейки ги със силата на таланта си видими за всички.

Историята на литературния процес прави невидимото видимо. Стига литературата да бъде четена адекватно, проникновено и с разбиране. Тогава ще се откроят не само реалиите, които тя пресъздава и изобразява, но най-вече ще се изведат обществените идеи.

Аз говоря за идеи в най-широк план: политически, философски, нравствени, естетически, национални, революционни и т. н.

Обществото ги формулира и представя съобразно своята готовност да ги осъществи практически в общественото устройство. Литературата показва степента на тази готовност и проследява движението им във времето.

От една страна, чрез изучаването на историята на литературата ние проследяваме историята на обществените идеи, въплътени във факти от историята на обществения живот.

Ние проследяваме тази история не като история на конкретните събития и имената на историческите личности, а като история на явленията, тенденциите, закономерностите или случайностите, на причините и следствията, на знаците, които Бог ни дава, за да разгадаем Неговия Промисъл.

От друга страна обаче, за да бъде представата ни за литературния процес достатъчно пълна и всеобхватна, непременно трябва да познаваме обществената история именно като история на събитията и личностите, на целия процес и на конкретен отрязък от една или друга епоха.

Така ще оформим картината на времето и ще видим по какъв начин литературата свидетелства за случващото се и изразява обществените идеи, но и как идеите се претворяват в литературни произведения.

Диалектиката тук е задължително да бъде спазена. Защото връзките са именно диалектически, а не механични и произволни. Зависимостите са вътрешни, често невидими, но винаги съществуващи и проявяващи се като причини и следствия - казано с измеренията на човешкия ум. А иначе винаги са по промисъл или допущения на Господа.

Когато проследяваме историята на националния литературен проце като история на идеите в обществото и литературата, ние проследяваме историята на дълбоките изменения в общественото устройство, раждащи нови типове личност, нови правила, по които функционира човешкото общежитие, нови взаимоотношения между хората и на утвърждаването на нова нравственост и начин на мислене.

Тогава картината, на която са изобразени обществото, нацията и държавата, „излиза” от рамките си и се превръща в истинската история за това как човек преживява времето, какви следи оставя то в него, какво му разрешава или заповядва, как му налага един или друг начин на мислене и поведение, който да го пригоди по-лесно в историческите трансформации и му даде сили да устоява на превратностите на съдбата.

Тогава ще знаем какво може и каква не е позволено да върши, говори и мисли човекът и как и защо се отнася радушно или враждебно към обществото, защо е готов да умре за народа и защо бяга от всичко, което го заобикаля, и се стреми да се огради в себе си и в себе си да намери някакъв душевен покой. И защо успява или не успява.

Аз започнах усърдно да се занимавам с този проблем най-напред в книгата си „Въведение във философията на българската литературна история” (2001), а после продължих усилията си в книгата „Философия на литературната история” (2004) и във всички следващи мои книги, а още и в моите статии, студии и рецензии, публикувани в периодичните издания.

В тях се опитвам да създам някаква стройна система на литературоведски подход към историята на литературния процес, който да отваря повече врати към познанието и да улеснява вярното четене на литературата.

„Вярното четене” е възможно единствено в осъзнаването, открояването и проследяването на зависимостите между литературата и обществото, в правилното разбиране и формулиране органичните връзки и диалектически зависимости между литературните и обществените явления, между литературата и обществото.

Аз предлагам нов начин на четене на литературната история и нов подход към нея, търсене на други акценти и насочване към други заключения, които да покажат богатството и неповторимостта на изкуството на словото, създавано от големите майстори, но и да подчертая неизбежната и плодотворна тяхна зависимост от обществото.

А още и тяхното живо и много силно чувство за обществените явления, поради което ги забелязват, улавят и изразяват, още преди да са осъзнати от самото общество.

Тук лансирам една теза, която се нуждае от пространно обосноваване, развиване и доказване.  С надеждата, че и други критици, историци на литературата и теоретици ще се отнесат сериозно към това, което предлагам, споделям моите наблюдения и изводи.

Аз самият съм се заел с тази задача. Изводите си представям в една книга, която  и нарекох „Идеите в литературния процес”.