Бойко Беленски

XV

По предварителен замисъл няколко чети трябваше да преминат Дунава, едната от които да вземе направление към Враца, за да пренесе закупеното оръжие. Другите градове на прицел бяха Търново, Видин и Сливен. Но единствено привнесеният байрак на ботевци се развя на българска земя.

Войводата първоначално възнамеряваше да слезе с параход при Свищов и веднага да блесне в завързала се схватка с османлиите, ала благоразумието надделя - избраха по-невзрачно дебаркиране.

Тренът за Гюргево се отрони с въздишка от гарата надвечер в 18.30 часа. Композицията потегли със сухо съскане, придърпване и поклащане. Имаше достатъчно време, за да стигне крайдунавския град, тъй като тогава влаковете не пътуваха нощем. Вагонът, в който бяха българите мина през равнината като насън - разпръснати села със схлупени къщурки, но нивите не бяха сгазени, а добитъкът си пасеше без да го е еня, че могат да го подкарат на заколение. И децата бяха по-щастливи, макар да не осъзнаваха какво значи относителна свобода.

Единствено Тенко - аргатина на Панарет не се появи, а бе направил пътека, да го включат в списъка. На Христо сега не му беше до него. За да не тъжи за дъщеричката и съпругата си, която остави отчаяна, а скоро можеше да бъде и съкрушена, той се отдаде на мисли за пътуването и изненадите, които го очакваха. На пристана Ботев и съпровождащите го, трябваше да се качат на кораба Радецки. Преди това бъдещият войвода се настани в българското училище, където завари свитата си: адютанти и съратници с командирските му принадлежности. Те носеха униформата, оръжието и всичко необходимо за безупречната му осанка на военачалник. По-късно той се срещна с доктор Странски, за да се простят и да си обещаят, че скоро ще се видят, но и двамата не вярваха в това, макар Ботев да каза:

- Ще се качим на австрийския вапор честити и още по-честити ще слезем, за да се венчаем със свободата. До ново видение…

Бе 13 май 1876 година.

Небето над България изглеждаше забулено с облаци. Това не бе добра поличба. Пристигащите новини обезсърчаваха, но нищо не можеше да прекърши полета на калоферския орел, зареял поглед в далечината отвъд Дунава. Вече нямаше какво да го спре и задържи на румънска земя.

През следващите два дни Ботев изпращаше и получаваше съобщения по телеграфа, кръстосваше Гюргево, обнадеждаваше обречените, помагаше им в приготовленията. Малцина знаеха, че именно той ще ги предвожда. Единствено румънската полиция се догаждаше за намеренията му, но не възпрепятства заминаването. Беше в неин интерес по-бързо да се отърве от човека и съмишлениците му, които  създаваха толкова грижи на властта.

В Гюргево Ботев придаде на брадата си наполеоновски вид и съчини писмото до капитана на Радецки, което търновецът Атанас Андреев преведе на френски. То започваше така:

Г о с п о д и н  к а п и т а н!

Г о с п о д а  п ъ т н и ц и!

Имам честта да ви обявя, че в този параход се намират български бунтовници, на които аз съм щастлив да бъда войвода.

Това е подготвено с големи мъчнотии с посредството на нашите най-последни сили и пожертвувания на нашите блага… Това, което ни беше потребно, за да се притечем на помощ на нашите въстанали братя, които се бият толкова юнашки под българския лев за свободата и независимостта на нашето скъпо отечество - България.

На 16 май, в неделя, след пладне Радецки наближаваше Гюргево. Очертанията му се размиваха в дрезгавината. Подстъпът към пристана бе заварден от кучета. Преодолееш ли ги, натъкваш се на рендосана греда, що заприщваше входа на параходната агенция и съответно до вонящото на тиня и масло скеле, но там вече чакаха  тридесетина възбудени пътници и техният благодетел Иван Стоянов. Той току-що бе броил на касата 650 франка, за да превозят австрийците сънародниците му. За заблуда - крайната точка бе Кладово.

Ботев, с европейски сахатник Приор в ръка, се вглеждаше по посока на Тутракан, от където трябваше да се зададе паровоза и се възхищаваше на величието на реката. Жална, ала някак настръхнала тя го мамеше. Водата прииждаше, монотонно се плискаше и сляпо се движеше към морето, но отдалече изглеждаше  неподвижно задрямала. В нея се раждаха и живееха най-невероятни твари, щъкаха и накрая умираха. Мътните й талази впечатляваха и респектираха. Тя бе като живота - постоянно изтичаше, влачеше спомени, мътилка, гнилоч и природен плач. Реката привличаше и отблъскваше. Тя е тайнство, еднообразно разнообразие и смърт. Понякога Дунав изглеждаше покрит с лека мъгла. През лятото това е от маранята.

Войводата нервно закрачи насам-натам. Най-после в далечината съзря пушека и очертанията на самия кораб. Тоя вапор Христо усещаше като роднина, като човек, който ще изслуша мъката му и ще го разбере, който ще го проводи по живо, по здраво да стигне заветната Голгота. На борда на параплава вече се разстъпяха първите две групи волентири, качили се в Браила и Олтеница. Те, както и последващите, пътуваха като градинари уж до посочената дестинация. Румънските полицаи и митничари забелязваха дулата на подаващите се под дрехите пищови или дръжките на ножове и тесаци, но заговорнически смигаха, колкото да покажат: Всичко видиме, ала от нас да мине, ще ви съдействаме…

Колкото по-припряно крачеше Ботев, толкова по-необуздано ставаше настроението му. Видът му издаваше, че се вълнува и ликува.

Изпращачите радушно се простиха. Само Стефан - братът на войводата, стоеше прикрит настрани и пиеше с очи Христо. Те още край файтона се бяха сбогували. На парахода се качи и Димитър Горов със съпругата си. Брат му Атанас щеше да е четник. Както и през 1868 година, когато провождаше Хаджи Димитър и Караджата до самия бряг на Вардин, Димитър и сега искаше да се увери, че другарите му успешно ще стигнат България. Пък имаше и друга задача, но за нея - по-късно.

Миг преди да засвисти парата и пищялката да цепне простора, настана плътна тишина. Пълната липса на шум, лекото вълнение на водата, рядкото поскърцване на притаените лопатни колела внушаваше на необръгналите, че са надвиснали над сивкаво-зелена пропаст. После корпусът се разтресе.

И четирите австрийски пътнически параходи спираха поред на всички дунавски пристанища от Видин до Тулча и обратно. На различните скелета се качваха и други пасажери. Този път те едва успяха да си закупят билети. Местата бяха предварително заети. Сред случайните пътници имаше арабин с персийски корени, с бръсната глава на фанатик, замислен навярно върху някой стих на Хафез. Той смучеше унесено наргиле и се рееше над нереалното и възможно осъществимото. Наблизо двама евреи играеха на зарове, при което никой нищо не залагаше, освен скуката и апатията си.

Ред бе на Русчук, където имаше най-голяма вероятност бунтовниците да бъдат разкрити, но Ботев, Горов и още две-три момчета се престориха на гуляещи безхаберници, които хвърляха зарове, млатеха карти, пийваха бира и хортуваха за търговските си работи. Въпреки това вътре ухаеше на потайност. По тъмно Радецки безпрепятствено отплува от Русчук, като се облагороди с двама бея барабар с харемите си. На лунна светлина реката блестеше като сребърно огледало. Скоро Ботев и свитата му забелязаха, че на разстояние ги следва турски вапор. Това леко обезпокояваше.

Повечето от пътниците бяха българи. Те обитаваха предимно във втора и трета камара или класа, както по-късно бе прието да се казва и се трупаха около свирач на гъдулка. В първа камара сред отбраното общество се разполагаха неколцина власи, няколко европейци и разбира се турските бейове.

Ботев бе подвластен на две същности. Едната бодърстваше, а другата  възприемаше живота като съновидение. В Зимнич българите се увеличиха с още 15-20 души - отново градинари. Предвождаше ги Иван Хаджидимитров. Малцина познаваха другите пасажери. Дискретността бе повелята, която всички строго спазваха.

В Турну Мъгуреле закъснението набъбна до 4 часа, защото човекопотокът бе осезателен, стоката - също. Сандъците се набиваха в очи със своите лепенки и надписи: Kladova. А крайният получател бе несъществуващ румънец  Данило Маринеску. Сред качилите се 25-30 човека, между които и Кирил Ботев, войводата видя и своите съветници Спас Соколов и военният специалист Никола Войновски. Незабелязано ги поздрави, но бившият руски офицер безцеремонно се приближи, дружески го прегърна и възмутено възропта:

- Подлеци! Измучили меня… Два деня ме влякоха по полицията….

Щом се настаниха, войводата направи оглед на похъркващите момчета и на ръчния им багаж, от който те не се отделяха. Обнадежди с подобаващи слова будните, които тръпнеха в очакване. Подопечните му вече наброяваха над стотина души. До този момент всичко вървеше по план. Те бавно приближаваха заветната цел, а над тях трепкаха ярки, възторжени звезди.

Ботев забеляза навита на руло мрежа. Приседна върху големия денк и си представи, че там където трябваше да  акостират е почерняло от народ. Невиждан наплив, все едно е започнало поредното преселение. Само че хората ги посрещаха с цветя и радостни възгласи. Всички ликуваха. Въпреки това, в неговия замислен поглед можеше да се прочете онова вглъбяване, което придобива капитанът, щом води кораба в неспокойни води. Усети, че член на екипажа го изучава с любопитство, а това подсъзнателно поражда тревога. Морякът бе смугъл, сух мъж. От леко присвитите му очи се процеждаше недоверие. Христо извади джобно тефтерче и започна да пише нещо. По късно на 85 страници щяха да открият скицирано обръщението му към четниците:

Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на бога.

Приятели! Днес часът по 9 ще да целунете на нашето отечество свещената земя.

Благодаря ви за доверието, което имахте към мене и за любовта, която показахте към моето нещастно отечество.

Живи или мъртви ние ще да бъдеме!

Третият абзац буквално щеше да се повтори в писмото, което той сътвори в каютата си до неназовани приятели.

Горов дълго го търси. Намери го усамотен на палубата. Поетът крачеше поривисто и декламираше навярно ново, току-що съчинено стихотворение, с което искаше да увековечи паметния миг на прехвърлянето в поробената родина и предстоящите битки. А може би това бе последния куплет на Моята молитва:

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!

Самата вода на реката бе променила цвета си и потръпваше като животно, събудено от дълбок сън. Станала бе по-мътна и наситена, сякаш пътуването срещу течението по-осезателно влачеше в талазите си страданията и мъките на неволниците.

Сутринта, наелектризирани, юнаците се групираха по няколко човека, сядаха в кръг на палубата и предпазливо разговаряха за миналото и за това, което ги очакваше.

-Край на робията. От утре ще да мрем…

- Че аз робията загърбих, още щом се реших да преджапам Дунава и се озовах на вапора. А ако е за мрене - не ми се мре!

- Да паднеш за отечеството е чест и благодат!

- На такъв берекет - сполай ти!

Подобни диалози можеше да се чуят навсякъде.

В нечии ръце се появиха и бутилки. Сипкав глас в началото неуверено, после по-твърдо запя:

Не щеме ний богатство,

не щеме ний пари,

а искаме свобода,

човешки правдини.

Войновски, който заседаваше заедно с ръководството в първа камара, веднага се разтърча и въдвори ред. Това накара повечето несведущи да допуснат, че именно той е войводата на четата.

Ботев сколаса и написа няколко писма. Първото до съпругата си, което гласеше:

Мила ми Венето, Димитре и Иванке!

Простете ми, че не ви казах, къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаех, че вие ще плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мен.

Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да не те оставят, и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а като оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те

Х р и с т а

17 май 1876 г.

Р а д е ц к и

Това писмо той даде на Горов, както и другото, до неназованите си приятели, които бяха помогнали за образуването и въоръжаването на четата. В него  можеше да се прочете:

От Гюргево и Турну се качихме повече от 100 души; след нази върви турски вапор с башибозуци, но духът на момчетата е превъзходен. От Корабия до Бекет ще да се качат още 100 юнака; по всичките признаци планът ще се осъществи; след няколко часа ние ще да целунем свещената земя на България.

Благодаря ви, приятели, за доверието, което имахте към мене и за любовта, която показахте към моето поробено отечество.

От страна на всичката чета ви принасям най-дълбокото си почитание.

17 май 1876 год.                                                         Четоводец: Хр. Ботйов

От вапора.

N.B. Новата станция за България село Козлодуй, 2 часа горе от Ряхово.

В посланието си до ръководителите на Българското човеколюбиво настоятелство Грудов, Кавалджиев и Странски, той бе много по-патетичен:

Чувствата, които пълнят сега душата ми, ме правят като лев. Аз съм тронут от любовта и предаността на своите другари. Нашата девиза е: юначество и великодушие.

Работете, братя, работете! Сега е времето да покажем своите способности и своя патриотизъм. Ние сме щастливи, че и най-малките способности могат да намерят арена и да добият славно име между народа ни. Бързайте да запишете имената си в историята на нашето освобождение!

Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва” се сбъдва.

На зазоряване минаха Никопол. В огледалната вода, леко разлюляна от течението, потрепваше отражението на кърмата, но сянката бе толкова недоловима и размита, все едно параходът пътуваше в мъгла. Какво нещо е реката! На дължина е време, на ширина - препятствие, а в дълбините й се таи мъка, страх и утеха.

В Корабия - румънско градче между Никопол и Ряхово, също се качиха тридесетина български градинари. Предвождаше ги Иваница Данчев. Понесли своя тежък багаж, въпреки дългото очакване, те изглеждаха бодри и одухотворени. Ботев ги обгърна с поглед. Харесаха му. Прецени, че на всеки един от тях може да разчита.

Някъде към 9.00 заранта Радецки премина устието на Искъра. Не след дълго в далечината изникнаха очертанията на Ряхово, а след него идеше Бекет, където щяха да се качат още приближени на войводата и най-голям брой четници, които носеха основното оръжие.

Между Корабия и Ряхово припламнаха искри. Един от по-младите волентири се хвана гуша за гуша с турско ефенди и само намесата на Войновски предотврати голямата поразия, която можеше да навреди на общото дело. Разтичаха се служители на парахода, а случайните пътници не можеха да проумеят откъде толкова дързост и корназлък у тези обикновени градинари?

След швартоването на вапора към ряховското скеле цялото ръководство на четата тръпнещо изчака развоя на събитията,  но нямаше оплакване, нещата се бяха уталожили. Изникнаха обаче нови, непредвидени обстоятелства. Сред качилите се бяха пратениците на Врачанския комитет Сава Петров и Стефанаки Савов. Те носеха част от средствата за доизплащане на оръжието и настояваха навлизането на четата във вътрешността на страната да се отложи с две седмици. Двамата бяха посрещнати от върлинестия и смръщен Митьо Цветков - касиер на същия комитет, който бе заложил бащината си къща, а с получената сума бе закупил лой и пастърма. След продажбата им в Унгария и Влашко, сдобитите 13 000 златни франкове патриотът бе вложил в делото. Затова след освобождението щеше да умре в нищета.

Митьо Цветков  представи новодошлите на Ботев. Заедно с щаба те се отделиха и се разговориха. Войводата настръхна и не прие предложението. Той се разходи с нервна крачка и спря до илюминатора. Хвана се с две ръце за рамката. Взря се навън. Отметна глава и каза решително:

- За бавене и връщане и дума не може да става!

Оказа се по-склонен веднага да слязат и да ударят Ряхово, където имаше само тридесетина  заптии, да ги избият и с пушките им да се довъоръжат, нежели да се укрият някъде и да изчакват. Най-добрите момчета и по-голяма част от въоръжението бяха в Бекет, а параходът тепърва щеше да стигне до този румънски пристан.

Всичко това стана уж много дискретно, но някои от бъдещите четници вече не криеха намеренията си. По поясите им предизвикателно стърчаха дръжките на ножове и пищови. Калпаците стояха накривени на кръв. Мустаците на по-корназлиите бяха засукани и вирнати. Много от тях бяха взели големи дози рицин. Едни, за да подготвят храносмилателната си система за голямото ядене при посрещането, а други, защото бяха чули, че рицинът придава особен блясък на очите. Но и едните, и другите станаха чести гости на тоалетната, пък си мислеха, че това е от превъзбуда.

Докато се разправяха, Радецки напълни металните си гърди и изсвири. Тръбният звук на прегракналата пищялка вдигна ято птици от крайбрежния гъсталак. По водата минаха нетърпеливи тръпки. Параплавът безпрепятствено се отдели от турския пристан, с пуфтене  и пъхтене удари на ребро през Дунава и се насочи към  поредното румънско пристанище.

В Бекет предстоеше раздяла. Димитър Горов и съпругата му трябваше да напуснат компанията. Разчувстван, той започна да черпи всички наред. През това време войводата написа текста на телеграма, която щяха да  изпратят до най-популярните  европейски вестници. В  нея известяваше за действията на бунтовниците и техните цели. Връчи я на Димитър Горов. Последваха прегръдки, целувки. От своя страна Горов прояви инициатива и щом се озова в телеграфната станция, направи копие на депешата и го адресира до сръбското дипломатическо агентство в Букурещ и в Браила. Изпрати телеграма и до генерал граф Игнатиев със следния текст:  Двеста души български юнаци под предводителството на Христа Ботйов, редактор на в. „Знаме”, орган на революционната партия, днес заробиха австрийския параход Радецки, който насилствено накараха да ги прекара през Дунава. Излязоха на десния бряг между градовете Ряхово и Лом паланка, отвориха знаме „Свобода или смърт” и отидоха на помощ на своите въстанали братя българи, които отдавна се борят със своите петвековни тирани за своята човешка свобода и народни права. Те вярват, че европейските образовани народи и правителства ще да им подадат братска ръка.

Още не свършил с писането… и Горов бе арестуван. Заедно със съпругата му незабавно ги превозиха до Букурещ. Там, запрян в затвора Вакареще,  престоя цели два месеца.

На този пристан командата се подсили с още 45 човека, между които доброволец беше и един руски княз от Петербург, който се оказа че отлично владее немски, но това другите научиха по-късно. В попълнението бяха Петър Симеонов или Перо Македонеца, на когото още казваха Херцеговенеца, защото дори да бе родом от Велес, той бе взел участие в херцеговското въстание. Малко преди това в Бекет Македонеца бе създал чета Св. Георги, която се присъедини към ботевци. Групата предвождаха апостолите Никола Обретенов и Георги Апостолов. Преди това Малкия Стамбол бе изпратил писмо до Враца и известяваше Заимов, че войводата е Христо Ботев, а всички бунтовници трябва да се присъединят към четата, щом тя мине на българска територия. В суматохата един от четниците драговолно остана на брега.

Първото, което Христо попита Кольо - сина на Баба Тонка бе:

- Носиш ли светинята? - имаше предвид пряпореца, скроен и извезан от сестра му Петрана.

Обретенов посочи денка си, където бе скатал знамето.

Кръвта бушуваше. Войводата веднага свика щаба, за да доуточнят и разпределят задачите. Словото си той завърши със следните думи:

- Този куп от разни народности, що ни заобикаля на това място и що подир няколко минути ще бъде свидетел на невиждана за света драма, нека изнесе най-добри впечатления от нея и разнесе по четирите краища на земята благородното и рицарско дело на българина.

Предстоеше сублимен миг - превъплътяването и овладяването на Радецки, което някои по-късно щяха да нарекат театрото.

Същия ден от видинските до ломските власти бе изпратено следното донесение:

В разположения срещу Ряхово град Бекет и околните му села се намирали около 120 бунтовници, които чакали нареждания от главатарите си в Турну Северин, за да минат отсам.

Но информацията бе само отчасти вярна, а и бе закъсняла.