Атанас Капралов

ОПТИМИСТИЧНА ЕЛЕГИЯ ЗА ЗВЕЗДИТЕ

Готов съм всички липси да простя
наоколо…
Но тази ме побърква:
България е вече без мечта
и тутка се като добиче в църква.

От нас излиза не любов,
а дим.
Небето пък е похлупак захлопнат
на тенджера,
в която бавно врим,
за да ни сдъвка някой ден Европа…

Но аз не съм за дъвкане -
горчат
ми костите,
с история пропити.
И дръпва ме спасително
лъчът
на слънцето
там горе -
при дедите…

Къде съм? -
питам разни векове
с Инджета,
с Кралимарковци,
с Бърдокви.
А в отговор
рогатият зове:
звездите
на народа ми
да сготвят.

Щом няма хляб,
с метеоритен прах
да го гостят космичните готвачи.
И се изсипва злъчният му смях
върху Балкана…
А Балканът плаче!

Той свива се,
пресован с черен свод -
без самодиви,
без орли митични
да вливат в дробовете му живот.
Балканът пъшка,
унизен и ничий…

А аз над него,
разлютен и див,
с камбанна ярост
в похлупака удрям:
народе прегладнял,
не яж звезди -
звездата е око на твойто утре!…

Едва ли ще ме чуе той,
но знам -
едно дете
ще му посочи с пръсти:
блести,
блести в небето нещо там!…
…А щом блести -
България възкръсва!

БЕЗ ИЗХОД

Когато паднеш от върха,
хиените надушват мърша.
И как да победиш страха
убийствен,
че животът свършва?

Приятел в слабост те вини.
Враг твоя скършен врат възсяда.
Най-ненаситните жени
си тръгват с чувство на досада…

Ръмжиш като заклещен звяр -
отвред до кокал те загризват…
И ще ти се да е кошмар,
но буден си.
И нямаш изход.

Представяш си
щастливец друг
как в този миг
се гаври властно
със твоя връх…
А ти си тук,
в калта.
И от обида гаснеш…

И ако божем се смилят
с парче живот за теб,
ще знаеш:
нагоре нямаш вече път,
а пък надолу -
път безкраен…

НЕДОСЕГАЕМ

Търгаш наддаде да ме купи,
но пи от мен възтопла бира.
При напъна да ме захлупи,
насилник
прималя
кастриран.

Властта аха уж да ме смели,
а зъбите си чак изкърти.
Наемник в гръб ми се прицели
и с рикошета
рухна
мъртъв…

Такъв съм аз - недосегаем.
Закрилян от добра магия…
…И само ти,
любима,
знаеш -
как от света да ме изтриеш…

ПРИВЛИЧАНЕ

Ние с теб се привличаме по неведом закон…
Даже да съм в Бомбай аз,
даже ти - във Варшава:
ще се грабнеш на стоп,
ще препусна див слон
и все пак ще се срещнем - в нечий сън и наяве.

Да предположим:
весталка си в древния Рим,
моя милост - шоколадов бос в днешно Торино.
Утре двете епохи ще съединим,
сгушени за хепиенда в кварталното кино.

Може душата ми да е при хората тук,
може в друга галактика твойта да крета.
Няма страшно:
на сърцата по мъдрия звук
ще се открием и преродим в нова планета.

Не е изключено да съм космически сам -
теб да те няма под никаква форма…
Но тайно
от реброто или сълзата си ще те създам,
майко на мойте деца!
И така - до безкрайност…

А децата ми чувам ги как с апостроф
весел прекъсват ме -
в смисъл, че фантазирам…
Няма фантазии тук -
има само любов.
И умре ли -
вселената ще експлодира!