ПОЕТЪТ
Накрая има думата тревата.
След страсти и борби за хляб и власт
един поет преглъща с мрачен глас
горчив въпрос, разбудил сетивата.
От седмия етаж какво е гледал?
Деца в колички. Сиромашки бит.
Градински ласки. И бездомник свит
на пейка до колата на съседа.
Съдбата има нрава на свекърва,
не спряла да одумва ден и нощ
снахата и да пази своя пост
на първа дама в къщата. На първа.
Сега, когато залезът е близко
на хвърлей място, до забравен стих
и сноп от рими със характер тих
немей душата, но покой не иска.
Дай Боже, още огънче от думи
сърца да сгрява и забравил страх,
от грижи смахнат и заченат в грях,
човекът, който все е бил разумен,
да продължи с горчилки и тревоги
пак пълен с обич, на надежди брат,
завързал коня, с който този свят
е бил обхождан под луна двурога…
Вземи почивка! Наведи главата
и дай си сметка - подир много труд
покой е нужен, та от Господ чут,
да спреш накрая в химна в тревата!
