Атанас Славчев

144 000

Хубава, синеока, светъл тен. Години - осем, десет. Или дванайсет. Тършуваше в гюма с усмивка - найлонови пликчета, дори грижливо завързани, фини, големи и малки - все нещо е останало.
Радостен вик към отсрещния гюм - там, де търсеше храна майката. Тя, негодната за работа, болна, изоставена. Радост, намерило детето плик полуразвалени ябълки.
И отново с усмивка, отново прехвърляне на пликове - за ново съкровище. Дали не полуразвалени колбаси, от тях обаче натравяне, перитонит и…по-лошо.
144 000 - само толкова са праведниците, де ще се спасят след Второто пришествие. 144 000. Най-праведните.
Между тях, сигурен съм, ще са майката и момиченцето.

ТОСТЪТ

Тостът беше новогодишен. Като топящи се ледове пукаха бутилките с шампанско. Погледът на момичето до мен ме обливаше с топлина.
“Пожелай ми нещо!” - изчурулика с лястовичи глас. Хвърлих поглед-въдица към устните й - розови и нежни като листа на мак или карамфил. Очите - магически блясък в черно. Веждите - миниатюрни лястовичи крила…
Спомних си случката от миналата пролет. От фосфоресциращата след дъжда асфалтова лента се вдигаше пара. Там, някъде напред, лежеше убита лястовица. Край нея отчаяно обикаляше друга. Късно видях живата, тя - късно опасността.
Последва тъп удар в бронята на автомобила и… падна мъртва - при другата.
Погледнах момичето в очите:
- Да обичаш като лястовица…

ПЛАЧ ЗА СТЕЛА

Танцува птица. Лебед, гълъбица, гургулица. Маха кърпата, върти я, хоро да водиш - орисия е. Щастие е хоро да водиш.
Забравила проблеми, несгоди, телесни и душевни болки, танцува една птица. Танцува ли, не танцува птица, тя лети. Ще полети. Ще полети ли? За къде? Пиленцата си ще остави, тъй ли? Своите пиленца? На кого?
Води тя хорото, води го. Вкаменени по местата си, вкаменени, побледнели, гледаме гълъбица, лебедица, води гълъбово хоро.
Лебедицата пее, чурулика. Лебедица песен пее ли? Кога пее лебедица? Един път само. И кога? Свойта лебедова песен пее.
Води тя сега хорото на небето, води го Стела сред звездите.
Води го хорото, гълъбовото, с навършени ли, ненавършени ли има-няма тридесет и пет.
Ей я, вижте, вижте, ей я горе с ореола, там е, там е, горе, горе, горе!
А до нея на хорото с ореоли - наредили се светците.

ОГНЕНОТО ЦВЕТЕ

Гледаше слънцето със син пламък. Син, защото в очите му се отразяваше небето. Не поздравяваше с поклон вятъра. Изкривяваше се от завета на тръните и разговаряше с облаците малко преди да изстрелят гръмове.
Огненото цвете за малките жалки хора бе само най-обикновено цвете с цвят син. Но минеха ли край него влюбени се зареждаха с огън - десет години напред.
Един човек посегна да го откъсне - носело щастие. Тогава то изпращаше послания към облаците. Падна гръм. Човекът оживя. Но оттогава в гърдите му заседна огнена буца.
Човекът проумя: щастие не носи то на минали петдесетте.
И гори го още огнената буца.

ШИЗОФРЕНИЯ

Най-слънчево дете. В свят - врящ котел от предателства - невъзможна преданост. На всемирна, галактична степен - вярност.
Прозрачни слънчеви бедра. В необята на душата - да се разтвориш в тях. И глас като от отвъдното:
- Търкулни ме. Легни върху ми. Аз съм твоето гнездо. Бог те праща. Орел-спасител, не отлитай при друга…
Заспала с усмивка, след опияняващ от щастие сън, събуждане с очи, изцъклени от ужас:
- Кой си? Не те познавам! Помощ, помощ…
Раздвояване на личността - определят психотерапевтите. Най-слънчево дете. При скърбящ самотник за кратко, изпратено от Бог.
Оставило слънчев спомен.

БОЛКА

В село имам две лели,
да ми ги не турчите,
да ми ги не чьорните,
яла се в село завърна
множко ще глави да паднат.

Народната песен „Излел е Дельо хайдутин”

Рее се в космоса песен-призив, песен-мъка, песен-SOS. На планетата Земя някой някого турчи и “Вояджър 2″ носи тъгата. Така ще го изтълкуват извънземните. Потурчените насила обаче не щат пак да стават българи - ни доброволно, ни иначе. Българомохамеданите от Велинградско пеят: “Помак оставам, българин не ставам.”
А рее се в космоса песен. Помогнете на сирака Дельо, ще почернят двете му лели, а си има само тях.
Изтичат очите на Стоилова майка заради взетия й за еничарин син, а Яна, сестрата на балканджи Йово, насила омъжена за убиеца на брат си, ще роди дванайсет сина и те, и внуците й след двеста години ще се бият в гърдите и ще се кълнат колко чистокръвни турци са.
Може да се чули повика извънземните, може към планетата Земя да са тръгнали, но могат ли, както в песните, да върнат времето?
А рее се песен-бисер из космоса, най-хубавата песен на Земята и носи своето SOS.

ГНЕВНО

„На теб са ти останали длъжници
поетите на всички времена(…)
и всеки помни по един учител
по стръмното ръката му подал.”
Харалампи Харалампиев

Разтревожени камбани. Бият разтревожени камбани. Скачат пречупени лъчи - на всички посоки. Лъчи от чаровни създания - на феи, самодиви, русалки, снежанки, пепеляшки, събудили се спящи красавици - дошли от приказките - гневни, гневни….
Стотинките. Да местят стотинките, да ги местят - преместват от левия в десния и от десния в левия джоб - омръзнало им.
Вие SOS-сирена, гърми вик на жандарм-началник, изхитрили кордона гневните, очукани, непречупени души с очи, бълващи проклятия - полетели те в посока на Изток, в посока на изгрева - ще откраднат Слънцето - ще литнат нагоре, нагоре… по етажите, спасете бедните министърчета, не яли три дена ли, вода не пили пет ли - спасете ги, идат едногърди амазонки, министромразки.
Настърхнал гъмжи, ръмжи тротоарът. Разсичат въздуха юмруци „ у-у-у-у, ооостаааавкааа.”
„Без страх, госпожооо, напрееед” - прокрадва се глас на екзалтиран ученик.
И на още, и на още, и на още, и на още.
…Хили се цинично с българо-украинска усмивка мелез, хили се - подхилква самодоволен олимпиец, припознал се за Зевс: „Потушихме ги (бие се в гърдите ), стачката им, на учителите, носовете им натрихме, надхитрихме ги.”
…Дявол да е държал ръката му ли, кога с А, Бе, Ве е сричал?…
Кирил, Методий, Климент, Наум, Ангеларий, Левски, Ботев, Бачо Киро, Славейков, Багряна, Йовков, Страшимиров, нечия слаба детска ръка са държали.
„Потушихме” (Вж. Бълг. тълк. речник ) - „Потъпкахме, смачкахме, убихме ги…”
Кого?
Кирил ли потъпкахте, Методий ли смачкахте, убихте Левски и Ботев ли? Унижихте Багряна, Страшимиров, Йовков ли?
Браво. Браво! Браво. Браво.
Заслужихте го. Заслужихте го. Заслужихте го. Заслужихте го.
Медал за героизъм-цинизъм.
Никой досега такъв не е получавал.
И като добавка - заплюваме ви.

Национална учителска стачка
ноември, 2007 г.

СМЪРТТА НА МАЙКАТА

Поръчкова миниатюра

На Вальо

Наежила се, с изправени пера, с очи-изстрели към всичко живо около й, тя - страшилището на света - бягаха от нея свирепи пуяци, недолюбили петли, гъсоци се плашеха. Бе безумна - всички около й - врагове, де искат да навредят на пиленцата й. А те, малките, изучаваха от нея птичето изкуство - да търсят храна, да живеят, да оцеляват…
Забуча, заръмжа звяр, сто пъти, хиляди пъти по сто по-голям, по-силен, от пуяците по-свиреп, по-силен от петлите - о, колко по-силен! Страшилището на света, ама истинско, не като нея, Боже, колко истинско! Не само от птицата-майка, но и от Природата-майка. Де му е позволено всичко, всичко…
Наежи се да защити децата си - искаше да се хвърли срещу страшните фарове-очи, но то премина през нея и остави на асфалта една пита - перушина, кървава - с размазани черва, меса, натрошени кости, кръв…
Пиленцата-деца - след миг колебание, вместо сълзи - яростно налетяха - колко била вкусна тя - закълваха черва, меса, кръв…
Глупави пиленца, на които е простено, приличат на други едни същества, мислещи се за “Венецът на природата”, които безжалостно кълват Природата-майка, унищожават я и мислят, че Вселената се върти само около тях, докато свършат със Земята-майка…
А после?

ТЕСТ

Всеки служител е имал край себе си едно ефирно създание, което го е обсебвало. И така минавали дни, месеци, години. А то си шествало все така…, изтъкано от лъчи, лъчезарно, ефирно. Докато един ден… хваща четката да я нарисува или писалката да я опоетизира… Както постъпва и авторът на този текст.
П. Д. има зъбки бели, бели, бели като на дете-сукалче. На П. Д. са притежание очи блестящо-черни - като навреме узрели с черен плод череши - малко след проливен дъжд - росни, готови за откъсване. Устните й са розови, розови, но естествено розови - като истински, преди изгрев слънце оросен, трендафил. Освен това и мънички - като на момиче, първолаче. Кожичката (на лицето и всички останали части на тялото) е бяла и розова, розова и бяла като на току-що родено мило розовичко прасенце. Косата й е руса, но на отделни места русотата се засенчва от бели кичури. Гласче звънко като ковано самородно сребро. Тя обаче (П. Д.) преднамерено закрива с бяло-русата си косичка алените бузки, с невинно бретонче, очетата-черешки, не се усмихва и никой не вижда зъбките й - бели, бели като бели планински гъбки. Въобще, въобще, въобще… прикрива целия си божествен дар-чар. Защо ли? Вероятни отговори:
1. Да не се наредят кандидати за ръката и от Плевен, (местоживеенето й), до местоработата й (на 15 км).
2. Да не затъмни с хубостта си слънцето и да секне животът навсякъде.
3. Пази красотата си само за един-единствен - познайте кой?
4. Всички възможни горни отговори са верни.
5. Ако имате да добавите нещо, кажете. Аз, авторът, казах.

ОГЪНЯТ

Мъчех се да стъкмя огън. Невъзможно - валеше дъжд. Мокри клони и дървета. Изстиваха бедрата. Ръцете. И сърцето. Тогава влязох в гробището. Посрещна ме гробарят. Той бе такъв, какъвто го виждах по филмите. И в сънищата си - прегърбен и стар, с два зъба на горната челюст, с жълт пламък в очите. Представих му се. “Спаси ме - казах, - простивам.” Беше вежлив. И добър. Накладе огън. Дъждът не гасеше неговия огън. От гробовете събираше гнили дълвета. Дърветата бяха мокри, но горяха. Но не вземаше от всички гробове, а само от някои. Погледнах го - той ме разбра и отговори: “Огънят на тези, които са горели през живота си, не се губи. Огънят на буйно горелите - остава…”