Георги Константинов

из подготвен за печат сборник, посветен на 10-годишнината
от смъртта за писателя (1933-2010)

Имаше време, когато с Дончо се срещахме почти всеки ден. И понякога денят, прозвъннал като наздравица, се превръщаше в късна доба… За какво ли не сме си говорили тогава? За разлика от други писателски разговори, почти не ставаше дума за чудесните страници, които напоследък сме написали. (Или, например, за нечудесните писания на другите)…

А просто се надпреварвахме да бъдем интересни един към друг със житейски истории: с любопитни случки от детството и юношеството, спомени от наши пътувания (няколко пъти сме пътували и заедно - до Кавказ или до река Дон, не броя българските маршрути).

Разбира се, Дончо имаше повече за разказване в нашето общуване - при това не само поради възрастовото му предимство от десетина години.

Неговата житейска сага обхващаше просторно пространство: младите му лудории в родния град Левски (гара Левски, както обикновено му казвахме), спортните му подвизи като боксьор в полутежка категория и премеждията му като автомобилен състезател, студентските му преживявания и дългите му скитания по планинските чукари като геолог…

Рядко е споменавал кога точно е започнало неговото писателско житие-битие, но доста неща и по този въпрос вече знаех.

Все пак нас ни запозна литературата, писателският живот - дори ще прибавя, че в един и същи ден на 1968-ма година и двамата бяхме приети за членове на Съюза на българските писатели. (Сега преценявам, че за него това приемане е било малко късно. Докато навярно при мен, двадесет и четири годишният автор на една стихосбирка, то да е дошло подранило, или както се казваше тогава - недостатъчно изстрадано, но да оставим за друг път тази тема).

С една дума - бяхме вече официално„колеги по перо”, а някак бързо и неусетно дойде и неофициалното прятелство между нас. Да не говорим, че и аз като мнозина тогава не пропусках да прочета такива негови книги като „Червените слонове” или „Принцовете” (събудили с критичността си немалко спорове), сборниците му с разкази, спортните му истории и други завладяващи негови творби.

Беше наистина популярен, обичан български автор. Едва ли имаше нужда между глътките приказлив алкохол (обикновено той бързаше да почерпи), да му казвам, че аз лично го поставям сред няколкото най-четени български писатели…. Имаше ли нужда да повтарям нещо, което и той, и всички около него, добре си го знаехме?

Ето - и сега, след повече от 40 години, си спомням как той ми подари новия си сборник с разкази „Окото”. Автографът, макар и съвсем кратък, издава едно близко приятелство: „ На Георги Константинов - с обич! 1 . ХI. 1977. Подпис: Д. Цончев”.

Спомням си, че тогава и двамата учудено изкоментирахме ограничения, според нас, тираж на книгата (само двадесет и една хиляди!) - и бързо стигнахме до обяснението, че издателството (редактор на книгата беше младият белетрист Росен Босев) е планирало бързо изчерпване и скорошно второ издание на сборника. (Тук не бих направил дори опит за сравнение с тиражите на днес издаваните български книги!). Но истинското удивление дойде при мен ден-два след това - когато бях прочел вече книгата.

Вече споменах, че в неговите работи винаги е имало широк простор от различни житейски теми и различни герои, всеки със свои болки и радости, със своя съдба и лична философия.

Но героите, които населяваха книгата „Окото”, бяха не само различни по вид и характер, като взети от Ноев ковчег, но удивително правдиви: геолози (всъщност най-често авторът), проектанти на тунели, овчари и краварки, трудоваче с прякор Тъндърлили, четирима писатели-ловци -„майстори на перото и пушката” - и пъдпъдък, получил име „Аз съм тук”, нашенски боксьор - европейски шампион, хора на киното, тръгнали да снимат в далечно селце нестинарки, ученолюбивото момиченце Домлинка, което трябва несправедливо да повтори първи клас, за да има в класа поне седем първокласника, та да остане живо училището на село, свещеник-философ, милиционер - пазач на станция, кози, магарета, птици, природа…

И между тридесетината разказа - разказчето-шедьовър „Подаръкът”, който може да трогне всеки читател с простичката си, но талантливо разказана случка:

За рождения ден на малката Ангелинка, на която останалият без пари баща (след като щедро е почерпил в кръчмата приятели) подарява на скъпото си момиченце острилка за моливи, купена с последните му 35 стотинки. А момиченцето го поглежда умно и извиква с радостен глас: „Точно това най-много ми трябваше!”…

Всъщност след този прочит се убедих окончателно, че писателят Дончо Цончев, моят приятел, е не само „на ти” със живота около нас, но има особено зрение, докосващо нежно скрити ъгълчета на човешката душевност - нещо, което явно не съвпада с добре сложената му боксьорска физика.

И талантът му не е чужд на лиричния трепет, на поетичното виждане, когато сътворява своята проза. Неслучайно и самият той споделя това в предговора на същата книга: „Нещата, които в последния миг се обръщат да ми прошепнат с очи, че всъщност не искат да се разделяме, са различни. Тъжни и весели, като човешките дни. Загледани с млада усмивка напред или пък с нежно мълчание към краката си. Крехки и шарени, като измислица на дете, прости и груби, като законите на природата”.

Както и можеше да се очаква - тази особена деликатност и на перото му, и на самия него като личност не винаги се долавяше от околните.

За повечето странични наблюдатели той самият като човек си оставаше бивш спортсмен, побеждаващ на житейския ринг „мачо”, появил се „отстрани” литератор, който търси външен „хемингуевски” образ на успял писател-бохема.

Вярно, че мнозина бяха тези, които изпитваха неподправена симпатия към него, но когато в писателското кафене се правеха шеговити игрословици от писателски имена като „Някойлайхайтов”, „Пантарейзарев”, „Павелдвежинов” и др. - немалко от тях приемаха игрословицата „Безпардончоцончев” за подходяща.

А нямаха никакво основание за това. Рядко съм срещал човек на перото, който така искрено да споделя усилията и болките на хората, потърсили от него съчувствие.

А що се отнася до неговия некариеризъм - за разлика от амбициите на други известни персони, чиито безпардонни лакти бяха пословични - бих казал, че Дончо твърде явно беше загърбил своята кариера.

Между другото, доколкото си спомням, той имаше и някакво притеснение от „тъмни редове” във фамилната си биография (знае се, че подобен факт в онези години си беше за притеснение)… Веднъж сподели пред мен с горчива ирония: „Понякога купувам вестник сутрин с лошото очакване, че ще прочета в него заглавие: „Всъщност - кой сте вие, Дончо Цончев?”

И въпреки всичко - той не правеше компромиси със своето писателско кредо. Книгата му „Принцовете” например изричаше такива неудобни истини за живота на високопоставените личности и техните синове, че наистина беше чудо, че се е появила на бял свят - и то в многохиляден тираж.

За Дончо Цончев бих могъл да разказвам доста по-дълго: как един след друг се изправяхме пред читатели в родопския край и той рецитираше мое стихотворение, а аз говорех за неговите „планински” разкази; как двамата с мъка преборвахме високите черноморски вълни край Батуми, а после късахме разцъфнали магнолии от крайбрежните дървета (той има и такъв разказ); как след безсънна нощ двамата сърбахме доматена чорбица, поднесена ни от жена му Снежа и какво ли не още….

Но искам да оставя повече място за други пера, които да обрисуват - подробно и правдиво - образа на твореца и човека Дончо Цончев.

Той наистина беше талантлив писател и незабравим приятел. Споменът за него ще ни трябва и в сегашния, и в утрешния литературен живот.