Иван Антонов

КЪМ ДУШАТА

Ще те повикам в моя свят отново,
когато пак във него аз се преродя
и ще тежи небето пак от слово,
а птиците със него ще дописват мойта свобода.

Пак ще звъни стихът печален и възторжен,
от светлината в тебе вдъхновен,
песъчинка от земята българска ще гложди
в окото на тревожния ми ден.

И ти, душа, ще бъдеш в мене вярна
на слънцето, на звездното небе и на дъжда,
като тревата ще им бъдеш благодарна
за неумолимия живот и многоцветната дъга.

Но ти сега не бързай да си заминаваш,
все още синьо е небето в моя взор
и упорито, много упорито продължавам
със тебе неприключилия спор!

УТЕХАТА

Утехата!… Не е ли тя измислена надежда
за щастие след болката голяма,
невидимо око ли в нас проглежда
или пък трепва във сърцето нещото,
което нямаме?

В звуковъртежа на словата
в покой кръвта ли ще притихне
и птиците ли ще запеят в синевата
и ний на тях ще се усмихнем?

Разделя ли ни нещо или ни събира
с това, което е преди и туй,
което ще се случи?
Но ние чакаме в движението на Всемира
утехата си да получим.

ШЕПОТИ

Прошепнете в ухото ми дума: сърце -
и чуйте как в ритъм потрепват листата,
копнежно мълчи тишината,
полепнала нежно по мойте ръце!

Прошепнете в ухото ми дума: любов -
и вижте как литва нагоре сърцето,
а всичките птици ликуват в небето,
докрай осветени от тази любов!

Прошепнете в ухото ми дума: сълза -
тогава соления вятър повява
и в мен любовта - нестинарска жарава
горещия въглен превръща в звезда!

Прошепнете в ухото ми дума: тъга -
с която жената зад ъгъла свива,
душата след нея трепти мълчалива,
завинаги в мене оставя печална следа!

Прошепнете в ухото ми дума: дъга -
и седемте цвята в сълзата преливат,
сърцето и птиците пеят щастливи!
Недейте изрича единствено дума: беда!

Ще се срути тогава в мига съкровен
със грохот и болка всемирът
и няма сърцето любов, птиците път да намират,
зъл, вятърът само ще мръзне у мен.

СТРАШНИЯТ СЪД

Страшният съд! Всеки съд си е страшен
и чакаш присъда от Време, от Бог.
Ала ти си вече осъден, за да се плашиш,
животът преминал през теб, съдия ти е строг.

След тебе годините спомени носят
за осъзнатата радост, за неосъзната вина.
В душата ти от съдбоносни въпроси
клокочи светът с безброй имена.

Но живият ти си, който за него будува
под необяснимия син небосвод
във своя тъй кратък, мигновение само живот,
но с участ прекрасна, че си съществувал.