ГЛОРИЯ
ГЛОРИЯ
Не мислех, че съдбата има минало,
а миналото - своя траектория.
Тя можеше да се нарича Глория,
ако не беше със сърце изстинало.
Това, че се намираше не в моргата,
не в гнилото леговище на сомове
и не в смрадта на публичните домове,
донякъде оневинява строгата
илюзия… От нея се отдръпваха
зяпачи, санитари и полиция.
За лудата са нужни белезници,
проклинаха неумолими влъхви…
Не е потребен въздух за душата й,
която още бродеше из тялото.
От всички светлини остана бялото
усещане за допира с разпятие…
Непреводимо бе за сетивата ми
докосването на скръбта и вярата.
Преди да погребете полудялата,
разсейте програмираните атоми!
Те вече завладяват като пясъци
протяжността на нейната
галактика.
Смъртта - най-унизителната
практика,
притиска ни на тласъци,
на тласъци…
ЛЮБОВЕН ШЕПОТ
Властта не ми принадлежи по право
а любовта е страст за притежание
Когато разговарям с Гордостта
моля я за малко да почака
в градината на моята самотност
и късам
плодове
които имат невнятен вкус
напомнящ
нощен залез
С резеца на въздишките си беля
вгорчената кора
и от плода
поднасям
на госпожицата Гордост
но тя за мене
вече не си спомня
говори с друг
усмивката й ясна
която в този миг отъждествява
високата мечта
да те докосна
ЖЕЛАНИЕ
Виделината миглите ти гали
с недосънувана далечина.
Не се сърди, че нямам празник, в който
спокойствието ще ни се усмихне.
На мрака в милосърдието шепна,
че е магия да те обожавам.
Усмивката ти - първата възможност
за настъпление към светлината,
ме гледа с умилителния укор,
след който омагьосан ще отроня,
че ме превзема твоята смиреност…
ПОТАЙНОСТИ
Преди да вкуся виното,
опитах
косите ти здрачени
да сплета,
защото дълго и безцелно скитах,
повярвал,
че безброден е света.
Преди да свърша виното,
усетих
малиновия дъх на твоя смях
и приливите
на телата слети,
и мисълта,
че съм едно от тях.
Защото тъмнината е пространна
и няма
към отминалото бряг,
градът прилича на саркомна рана
с анклави от мазут
и мръсен сняг.
Което искахме да видим -
беше.
Което е невидимо -
лежи
в усойните потайности
и в скреж е
обвито,
и не ни принадлежи.
Преди да пламне виното
съзрях, че
си сътворена от възторг и свян.
След изгревната нощ
ще бъда мрачен,
ала ще бъда
от любов пиян.
ПЛАЩ
Да бъде полунощ, да бъде топла
коприната на голата ти кожа.
До твоята
ненужна вече рокля
товара си от грижи
да положа.
Да бъде тъмно и в дрезгавината
усмивката ти само да ми свети.
И да си близо,
ала с непозната
загадъчност
да се стаиш в ръцете ми.
Да те целувам жадно,
във високо
сияние от страсти да потънем.
Да се стопява
моята жестокост
в килиите на
хаоса бездънен.
БЕЛГРАДСКА ЕСЕН
На Радомир Андрич
Тук,
в най-белия град на планетата,
където Сава прегръща Дунав
и Дунав поглъща Сава,
в най-бялата столица на света
през есента многоцветна
поетите заседават.
Дошли от различни държави
и всеки -
с надеждите свои,
поетите сякаш забравят
за грижите, за неволите.
С усмивка полагат цвете
в нозете на Иво Андрич,
а той с поглед благ им свети
дори подир близкия здрач.
Речният кораб равномерно носи
поетите - те рецитират
и само вълни сивокоси
се раждат и се разбиват
в Кале Мегдан, който безмълвно
слуша думи сакрални.
Тук,
в най-белия град, се сбъдна
мечтата
поетите да са заедно.
ПРЕДВЕРИЕ
Илюзиите нямат измерения
и в техните послания горят
усмивките полууспокоени
от някакъв недосегаем свят.
А тук - в действителната преизподня -
дълбокото проникване е знак,
че обичта е само превъзходна
отчаяност… И не забравих как
миражът на невидимите устни
потъваше в разпуснати коси.
Това не бях научил наизуст и
в най-смелите си блянове не си
представях, че възвишеното става
преддверие към други висини,
където верността не е представа
и няма за усмивките стени.
МИЛАНО
От гарата и сградата на Оливети
до катедралата
вървях пеша.
На входа пуснах няколко монети
и влязох в храма
да се утеша.
Там органът,
подобно строг родител,
не спираше
мажорно да звучи.
Жена, излязла сякаш от мечтите,
не сваляше от купола
очи.
Видях от купола
как милост руква
и херувим възторжен как влетя…
Щом е любов -
да бъде с главна буква,
раздяла щом е -
кратка да е тя!
