Красимира Василева

Преди три месеца човечеството се сдоби с коварен невидим враг, наречен коронован /!/ вирус. Той нападна най-многолюдната държава и първоначално не събуди тревога в останалата част от света.

Но вирусът се придвижи неочаквано бързо във всички посоки и настъпиха апокалиптични времена. Трагедията в италианската провинция Ломбардия създаде чувството на огромен страх, породен от безсилие и отчаяние.

Крематориумите заработиха денонощно, гробищата се напълниха и камиони на армията започнаха да извозват труповете в други райони.

Италианците бързо забравиха, че с карантината се нарушават демократичните им права и започнаха да свирят и пеят по балкони и покриви, за да си докажат, че не са сломени.

Вирусът покосява дневно стотици хора от всички възрастови групи, умират лекари, пощенски служители, свещеници…

Не достигат болнични легла, медицински персонал, апаратура и лекарства, лекарите всекидневно са изправени пред кошмарния избор кого да лекуват и кого да оставят на произвола на съдбата.

Така човечеството, което отдавна живее със самочувствието на безнаказан господар на природата, изпадна в ступор.

Евроатлантическата солидарност се оказа теория и се стигна до чудо, което не бе предвидено от никой международен политически анализатор - Италия получи помощ от квалифицираните като недемократични държави Китай, Куба и Русия!

Тепърва ще се правят коментари за всички аспекти на пандемията и за последиците й върху икономическите и политическите отношения. Но сега хората не се вълнуват от това - всеки мисли единствено за шанса да оцелее.

И така настъпи времето, когато и богатите започнаха да се страхуват и да плачат.

Защото в природата съществува жестока справедливост и коронавирусът не се съобразява с това кой е богат и известен.

Може би за първи път милиардерите и милионерите осъзнаха, че където и да са в света, също са застрашени.

И започнаха да правят дарения - все още малка част от това, което са натрупали чрез ограбването на другите.

Това се отнася и за българските милионери и милиардери.

Може би считат даренията си за индулгенция и за опит да бъдат възприети като нормални от обикновените хора.

Може би са и с надеждата да се представят за патриоти и хуманисти.

Но всъщност истинската причина е страхът за собствената кожа. Това също ще бъде обект на психологически анализи, защото пандемията тепърва започва.

Хората с големите финансови възможности са най-шокирани от наложените ограничения. Държавите си затварят границите, спрени са всички пътешествия, лъскавите курорти се изпразват, затворени са скъпите ресторанти, няма културни събития.

Просто безкрайният празник свърши. Сега богатите също са затворници и страдат.

Защото сигурно вече проумяват, че, макар да се изживяват като господари на света, и те са смъртни и може би ще си отидат оттук, без да могат докрай да наситят огромния си апетит към земните блага.

За бедните обаче загубите не са толкова големи, особено за многото бедни в България.

С около 100 - 200 евро месечен доход пенсионерите и досега си стояха в домовете. Те не пътуват по света, не посещават ресторанти и културни събития, дори не пазаруват в моловете.

Както и досега те ходят само до хранителните магази и до аптеките.

Вероятно и страхът им от смъртта не е толкова голям, защото ще напуснат един лош и тъжен живот.

В това е справедливостта на пандемията. И ако България излезе от кризата с малка загуба на хора, то това ще се дължи не на нейното богатство, нито на европейската солидарност, а на рядко проявяваната досега искрица далновидност на управниците ни да наложат рано карантината.

Може би ще се дължи и на Божията помощ, но все още нищо не се знае.

Едно обаче е сигурно - глобалният свят получи шамар, от който дълго ще се опомня. И ако у човечеството все пак остане някакъв здрав разум, то трябва да го насочи към тежки, мъчителни равносметки.