Стойчо Пенев

- Аз отивам на плажа!… - лениво каза операторът.

- Аз също! - допълни помощникът му

- Тази жега ме стопи! Отивам да се потопя в морето! - категорично повтори операторът и се обърна към репортерката. - Ако ти трябваме, позвъни ми по телефона… - Той заключи вратата на репортерската кола и двамата с помощника си безгрижно се спуснаха по пътеката към плажа.

Репортерката завистливо погледна след тях.

От високо ресторантът приличаше на грохнала от старост рибарска хижа с покрив от стари турски керемиди, по които тук-там беше поникнала висока свежа трева. Сградата удобно бе разположена на широка седловидна поляна в най-ниската южна част на нисък хълм, който през зимата вероятно я пазеше от свирепите северни ветрове.

Низината на хълма продължаваше към дълъг и тесен, покрит с трева и ниски храсти скалист борун. От терасата на ресторанта криволичаха стъпалата на дървена стълба, която се спускаше към малък плаж, на който сред чакъл, черупки на миди и изсъхнали водорасли бяха извлечени на пясъка две рибарски лодки. На известно разстояние от брега започваше конструкцията на дълъг талян, навлязъл няколко стотин метра навътре в морето. Павирана пътека водеше на дясно от ресторанта към друга стълба, спускаща се към обширен и дълъг плаж, простиращ се почти на една миля, чак до съседния скалист борун на върха, на който бяха накацали хотел и няколко огромни частни вили.

От този далечен борун екипът на телевизията току-що се върна, защото когато отидоха там още от ранно утро разочарован ги очакваше отговорният и с будна съвест гражданин, който бе изпратил сигнал до телевизията, да направят репортажа за течащите в морето фекалии и боклуци, изхвърлени от канализацията на вилите и на хотела на плажа. Оказа, че напразно бяха отишли. Репортажът се провали, защото провезата преди два дни бе прибрала всички боклуци навътре в морето и бе заличила всички доказателства.

Тъкмо бяха прибрали апаратурата и кабелите в репортерската кола, и всички смятаха да се изкъпят в прохладното море, когато телефонът на репортерката звънна и главната редакторка я помоли с весел полуироничен глас:

- Стефче!… В градчето, в което се намираш в момента имало някаква много интересна и колоритна личност, за която едва ли не се носят легенди. Бил собственик на ресторант, който се намирал съвсем до брега на морето. Притежавал и таляна, който се намира в подножието на ресторанта. Някои от колежките са ходили в този ресторант, и са очаровани не само от добрата му кухня, но и от собственика на този ресторант, който се оказал много колоритна и героична личност, за която се говори едва ли не във всички кътчета на страната. Особено от жените!… Пощурели са по него! А преди известно време през една буря с риск за живота си спасил два деца от удавяне. Провери, моля те, какъв е този юначага и ако решиш, че заслужава интерес, направи кратък репортаж, но така, че да не изглежда като реклама на заведението. За сега няма да го използваме. Ще го пазим в архива, докато намерим повод да го излъчим. Да го имаме за всеки случай.

- Добре, Вале! - унило се съгласи репортерката, с копнеж погледна тихото море, към което двамата колеги тичешком се спуснаха по наклона, скочиха на пясъка и в движение събличайки дрехите си, останали по бански, енергично, нетърпеливо и възторжено са хвърлиха в морето. Тя самата вече бе чула за подвизите на тази колоритна личност, но в момента единственото й желание бе да се съблече по бански, който предварително бе облякла и да последва двете момчета.

Когато наближи, момичето се изненада, че най-известният с добрата си кухня и с рибните си деликатеси ресторант в този район, отдалеч прилича на голяма, стара и грохнала рибарска колиба. Запита се кой ли е дал разрешително за ресторант на тази прехвалена древна барака, която чака най-малкия трус или по силна буря да се струти и да погребе под гнилия си покрив всичките си клиенти? Отдалеч я лъхна миризма на гнили водорасли, стара изсушена риба и на други неизвестни и неприятни миризми…

И не се изненада като видя, че под голямата стара разлистена хасма, която освен че пазеше сянка почти над всички маси, разположени на дъсчената тераса, се простираше над зелените храсти и кашпите с цветя; над мрежите, с които бе ограден дворът пред ресторанта, където наред с ръждивите котвени вериги, старите въжета, пояси и друг рибарски инвентар заковани по гредите, висяха едри отдавна изсушени чирози, сухи и не съвсем сухи, като че ли нарочно окачени водорасли, по които още мърдаха живи скариди и дребни рибки, единственото предназначение на които беше, докато изсъхнат нагрени от слънцето, да разнасят тази воня.

Беше още ранен следобед - времето, в което посетителите, обикновено курортисти от градчето, се бяха прибрали по квартирите си и по хотелите да почиват и за това ресторантът бе празен.

На плажа все още се излежаваха упорити, почернели като сенегалци ентусиасти, решили до последно да се заредят с слънчев витамин Д, докато добият патладжанено син тен на кожата си.

Когато слезе по трите стъпала в ресторанта, малко се изненада от обстановката. Беше хладно. Климатикът работеше. Салонът бе доста дълъг и обширен. Високи прозорци обхващаха цялата южна част на стената и щеше да е доста светло, ако те не бяха засенчени от дълги до земята плътни пердета.

Таванът бе по-висок, отколкото може да се предположи отвън, а в сумрачния салон картинката бе още по-екзотична от тази на двора. От там на вериги висяха три полилея от колела на каруца, на които бяха монтирани електрически свещи.

На срещуположни стени, наред с висящи на драперии мрежи, бяха закрепени препарирани огромните омари, заплашително разтворили щипци, маслени картини на морска тематика, модели на яхти и каравели с вдигнати платна, а наоколо закачени за стените пушки, мускети, саби и други пиратски пособия.

От кухнята се чуваш тракане на чинии, изсипани в мивката куп лъжици и вилици, звън на тави и смях на кухненските работници, които се подготвяха за посрещанито на вечерните клиенти.

От там излезе висок, доста добре изглеждащ, около четиридесет и пет годишен силно оплешивяващ мъж, който любезно усмихнат се насочи към момичето. Тя предположи, че това е собственикът на ресторанта и остана разочарована. Историите, които бе чула за собственика на ресторанта, съвсем не се припокриваха с вида на човека, който я посрещна.

Човекът който идваше към нея, беше едър мъж, с доста хитра и малко нагла и мошеническа физиономия на тарикат сервитъор, който ти надписва сметката, или барман, също - мошеник, който ще ти налее в уискито малко чиста водица, или ще ти пробута събраните остатъци от неизпит от предишни клиенти алкохол, ако те усети, че си малко балама. Тя самата се определяше от баламите и на които това често им се случва.

- Добър ден, госпожице, какво ще желаете?

- Вие ли сте Мартин Борисов Божидаров, собственикът на този ресторант? - колкото може по-любезно се постара да попита момичето, предварително отрицателно настроена към този мъж с физиономия на мошеник. - Аз съм телевизионен репортер и бих желала да се срещна със собственика на това заведение, за когото пристигат отлични отзиви. Дойдох, ако е възможно предварително да договорим срещата, преди да съм довела екипа и ако е възможно, това да стане днес.

- Неее…, госпожице!… Съжалявам!… Аз съм барман на заведението. В момента изпълнявам и длъжността на управител, защото собственикът замина с младата си съпруга на почивка в Испания. Но ако не бързате и останете няколко дни, те ще се върнат.

Нямаше време да остане повече. Довечера трябваше да се прибира в столицата, защото я очакваше командировка във Видин, за да се срещне с жителите на един квартал, където един местен дерибей в своята безкрайна наглост бе поставил бариера на улицата, на която живееше и от хората, за да минат с колите си, прибираше такса. Като на митница. Е, ще остави настоящото интервю за по- късно. За всеки случай попита бармана:

- А вие познавате ли го добре. Можете ли да ми кажете нещо за него?…

Лицето на мошеника светна:
- О, разбира се, госпожице! Двамата с Мартин се познаваме от деца. Много неща мога да ви разкажа за него. Никой друг не го познава като мен. Всъщност съдбите на двама ни са свързани. Когато разказвам за него, в разказа ще присъствам аз. Ако искате ще ви разкажа цялата история. Да отидем вън на терасата. Там ще ви разкажа всичко за него. Впрочем нека да се запознаем. Как ви е името?

- Стефания - протегна ръка момичето

- Димитър!… Наричайте ме Митко.

О, сега пък и Митко!… На всичко отгоре и барман! Съмнение няма! Значи е и тарикат, и хитрец. Забелязала бе, че мъжете с името Димитър може да се много умни, талантливи, или да не са умни и талантливи, но повечето са големи тарикати, хитреци и лъжци. Веднъж тя сподели с колега, който се казваше Димитър тази нейна констатация.

Той не се обиди! Изслуша я внимателно. Тази тема му се стори интересна. Съвсем сериозно прие това като задание за социологическо изследване. Много мисли! Извади бележник и химикалка и написа имената на всички свои познати с името Димитър и техните характери, включително и своето име.

Дълго расъждава по темата: писа, задрасква или допълва, сравнявайки техните характери с тези на други свой приятели с различни имена и след някалко дни, определи:

- Така е!…Права си!… По правило повече от хората прикриват много истини, или доста преувеличават нещата. И лъжат! Къде повече - къде по малко лъжат! Лъжат за щяло и за нещяло. Вероятно има почтени граждани с името Димитър, които изпадат в много неудобно положение, когато се налага да лъжат, но в кръга на моите познати аз не познавам такива… Аз също не правя изключение. Обичам да измислям и да лъжа! Болшинството от тези, които познавам и носят името Димитър, малко или много, все сме тарикати и много умеем да лъжем. Можем да лъжем забавно, талантливо, с въображение, с вдъхновение и с фантазия. Можем да лъжем глупаво и бездарно. Но лъжем! Лъжем с удоволствие и с вдъхновение. Това ни е кодирано в името още от рождение. И не, че от това можем да имаме някаква изгода! Лъжем и хитруваме, понякога съвсем безобидно, заради самата лъжа. Заради удоволствието да излъжеш. Има, разбира се много лъжци и с други имена. От тях някои са шампиони по лъжите: ето, например Павката от отдел реклама - той е един от шампионите по лъжи. На негрите от Екваториална Африка отоплителни уреди ще продаде. Но ние, носещите името Димитър, като човек от глава на населението водим първенството. Не че сме най- добри лъжци и хитреци, но сме най-много. Това се отнася само за мъжете. Тук изобщо не включвам жените с името Димитрина, Мита, Митра и други производни на това име. За тях тази констатация изобщо не важи. Ако няма необходимост, те не обичат да лъжат. След нас, по моя преценка, са носещите името Иван.

Че Ивановците също са големи лъжци, репортерката не знаеше. Това бе лично проучване на колегата.

Е, нямаше как! Беше сигурна,че сега тарикатът ще се опита между другото да изтласка на заден план историята за приятеля си, за да пробута в разказа си своята история, в която той ще бъде основното действащо лице, но тя беше умно момиче и в своята практика на репортер бе свикнала на подобни неща и умееше да отделя зърното от плявата.

Извади диктофона и го показа на бармана. Той кимна и повдигна с безразличие рамене, че няма нищо против да бъде записан.

***
С Мартин бяхме приятели от деца. Е, то и нямаше как, тъй като къщите ни бяха на една улица и една срещу друга. Тяхната къща беше много по-голяма от нашата, на два етажа, с приземен етаж и тавански етаж, с големи прозорци и широки светли стаи.

Бяха много заможни хора. Преди девети дядото на Мартин и неговият баща са притежавали мауни, много моторни и гребни рибарски лодки, два таляна, грипове, тралове, гемия, с която събирали улова от от излезлите още от средата на нощите екипажи, и рибарско корабче, което им давало възможност да не чакат рибата да наближи бреговете, а да я пресрещат още по пътя й в дълбоките води, когато пристигат рибните пасажи.

Притежавали и кораб за улов на делфини с карабини и с бойни патрони. Техните екипажи били първите, които изнасяли рибата на борсата и на консервната фабрика, когато рибата е най-прясна и най-скъпа.

Били са много богати хора. Едни от най-уважаваните семейства в нашето рибарско градче. Наистина умни хора бяха! Веднага след девети дядо Божидар усетил накъде вървят нещата с новата власт и, за да не конфискува държавата цялото им състояние, веднага създал кооперация - нещо като ТКЗС, само че задруга от собственици на рибарски лодки и всякакви риболовни съдове и риболовен инвентар. Нали разбирате?

Един вид: винаги напълно е споделял идеите на комунизма и само е чакал момента, първи да се включи в неговото изграждане. Това много се е ценяло тогава от новата власт. Като председател на този задруга бил избран той. Това тогава било позволено от новата власт. Всъщност наистина всички рибари много го уважаваха. Много от тях, още преди девети бяха хора от неговите екипажи, вярваха му и единодушно избраха него за председател на новосъздадената кооперация.

Действително добър човек е бил. След смъртта на дядо Божидар, съвсем естествено, управител на задругата стана синът му Борис - бащата на Мартин.

Моят баща още като съвсем младо момче работеше като рибар на гриповете на дядо Божидар, на рекетата и на делфиноловните кораби. Също като нас с Мартин, чичо Борис и моят баща бяха приятели от детинство, бяха израснали заедно, защото, както казах, вратите на къщите ни бяха една срещу друга.

Заедно са ергенували и почти по едно и също време се оженили. Съпругата на чичо Борис била дъщеря на някакъв бивш богат гръцки тарговец от Варна. С Мартин, сина на чичо Борис се родихме с малка разлика. От деца си играехме, и едновремено тръгнахме на училище. Родителите ни цял живот си останаха приятели.

Неговата майка се големееше пред моята и малко презираше майка ми за бедното й потекло, но заради приятелството на бащите ни двете жени се понасяха. Леля Лексия не беше лоша жена, но доста се надуваше с гръцкия си произход и малко - всъщност доста превзето - се преструваше, че не знае добре български, като демонстрираше, че никак не й се удава добре да изрече произношения, където има съгласни, като съзнателно бъркаше реда в постройката на думите - нещо, което звучеше като виц… Нещо като: - Хрисула, тас кокоска, ти си ли?…”, което означава: - Хрисула, тази кокошка твоя ли е?… - Но не беше лоша жена. Като малки постоянно играехме в големия им двор, като от време на време тя се показваше на стълбището да се провикне - Деса, додете сте ли, да ядете сладкиси. Елате, застото много хубави сладкиси сам опекла са вас.

Наистина сладкишите й бяха много хубави. Моята майка не умееше да прави такива сладкиши.

С Мартин не бяхме добри ученици. Постоянно бягахме от училище. Ходихме по морето или по блатата, където с ръце или с въдици ловяхме риба. Целехме с прашки корнидите. Скитахме по къра да ловим с мрежи кълдаринки, които продавахме на пазара или на продавачите на птици за петдесет стотинки едната.

Отглеждахме гълъби и много компетентно познавахме техните разнообразни породи и летателните им способности. А училището ни бе последна грижа. Знаехме си мечтата, знаехме си също и бъдещето. И двамата мечтаехме да станем рибари или моряци като нашите бащи, като нашите дядовци и всички наши прародители десетки поколения назад във вековете. Като всички мъже в това градче!

А за това според нашето убеждение училище не ни трябва.Наистина бяхме убедени, че това, което сме научили до четвърти клас ни беше напълно достатъчно. Нали знаем да четем и да пишем. Знаем и четирите действия на аритметиката. Събиране, изваждане умножение и деление. Е, май с делението много не се справяхме, но с времето сигурно и него щеше да научим. Пък и да не го научим, не беше голям проблем. Повечето рибари не го владееха това деление. Прости хорица бяха. Справяха се само със събирането и с изваждането, въпреки, че и то им отнемаше много време и постоянно бъркаха, мърмореха и се почесваха по главите, когато трябваше да решават тази
трудна задача.

Значи и на нас също повече не ни е нужно да знаем. Но нашите родители изобщо не мислеха като нас и никак не се съобразяваха с нашите аргументи в абсолютното безмислие да учим повече. Те ни молеха, съветваха ни, даваха ни примери, как еди кой си до какво мизерно състояние на несретник е достигнал за това, че не е учил, или пък някой, който прилежно е учил и се вслушвал в съветите на родителите си, до какви високи постове е достигнал.

Наказваха ни, пердашеха ни, за да си сменим начина на мислене, но нищо не помагаше. И двамата едва завършихме седми клас и след като родителите ни се увериха, че нашите тикви няма да уврат, ни записаха в Рибарското училища за обикновени рибари. Там щяхме да учим занаята само две години. Средно образование не ни се признаваше. Средното образование двамата с Мартин взехме доста по- късно в тъй наречения ПУЦ. Имаше преди години такава държавна образователна акция от министерсвото на образованието, според която всички български граждани задължително трябваше да получат средно образование.

В този ПУЦ нивото на преподаване бе на нивото на училищата за бавноразвиващи и там всеки идиот можеше да вземе средно образование абсолютно безпроблемно. Повтарящи класа за слаб успех нямаше. В нашия класа имаше един Асен, около тридесет и осем годишен дангалак, с три деца, който бе завършил седми клас в училище за бавноразвиващи с тройка. Двамата със съпругата си работеха в консервната фабрика и с маркучи миеха с морска вода касите от люспите на рибата и от остатъците на зеленчуци. Само за това бяха способни двамата.

Той успешно взе средното си образование в ПУЦ и като го завърши - пак с тройка - прояви амбицията да стане студент по право.

По същото време реши да се разведе със съпругата си, защото вече бил станал интелигентен човек; с образование и вече щял да се движи в по-културни среди, а съпругата му била необразована, некултурна и проста и щяла да го излага.

Но баща му го наби и той се отказа да се развежда и да кандидатства право. Но това стана много по късно.

В рибарското училище имаше класове, където учениците се учеха за капитани на рибарски корабчета, за механици и за трал майстори, но те бяха за по-умни момчета. На тях им се признаваше средно образование. Много от тях по-късно наистина станаха помощник-капитани и механици на траулирите, а някои след време постъпиха и като помощник-капитани и на западните кораби.

А някои от тях по-късно завършиха морското училище във Варна. Но ние не бяхме от тях. Прости момчета бяхме!

След като завършихме двегодишното училище, както си е редно, ни разпределиха в рибарските екипажи. Зиме правехме мермет и съзма, учехме се как се крои и се снажда парче от разкъсана мрежа, или правехме кошове за раци в салоните на ремонтните цехове.

Там старите рибари ни обучаваха как се наглася торото по яката на гриба, на какво разтояние се поставят корковите тапи по яките на гриба и на всякакви мрежи, как се правят и се поставят фустанели за узакма.

От старите рибари се учехме как се строи талян и други рибарски майсторлъци. Още от ранна пролет ни разпределяха по грипове и таляни, или по рекетата, на практика да изучаваме из основи всичките дейности и цялото разнообразие на рибарската професия. И всъщност до тук спираше нашето развитие. Това ни беше съдбата!

Казармата ни раздели за три години, защото Мартин го взеха моряк-рулеви, а мен ме взеха в пехотата като кашик. Не знаеш какво значи кашик ли, госпожице?!…Нали си госпожица?… Не си омъжена, нали?… Браво!.. Мома си! Това е много хубаво! Кашикът, госпожице, е пехотинец, който като магаре носи цялото военно снаряжение на гърба си, бяга като улав по баирите с изплезен език, и с всички сили си дере гърлото да вика -„Ураа!”, докато му кажат,че е превзел височината, победил е врага и той се просне от изтощение на земята.

Уволних се една година по-рано от Мартин и постъпих като риболовец на едно реке. Когато след година Мартин си дойде от казармата, не можах да го позная.

Беше израснал поне с половин глава над мен, а аз, както виждаш, съм едър мъж. Стана огромен, масивен и безкрайно як. Строен, с широки рамене и огромни мускули. Още с пристигането си постъпи на един грип, където цяло лято се перчеше пред курортистките с могъщия си торс, с мускулите си и с доста некадърни татуировки по цялото си тяло.

На всяка от ръцете му бяха татуирани котви, имена на момичета, клетви за вечна вярност до гроб, русалки, въжета и други глупости, а на едната му гръд под нарочно артистично разкъсаната моряшка фанелка, на точното място, се виждаше недодялана татуировка на плачеща върба, а под нея гроб с масивен кръст.

Над гроба безутешна девица лееше горки сълзи под плачещата върба.

Сълзите падаха на едри като портокали сини мастилени капки, които като бомби се взривяваха върху плочата на гроба.

На кръста с разкривени, трудни за разчитане, размазани от мастилото букви, беше татуирано сантиментално послание:

Изостави ме ти мен,
но ще страдаш в отчаяние,
защото
аз ще гния в гроб студен,
бездушен
към твоето страдание…

Тогава нямаше такива майстори на татуировките като сега. Татуировчиците бяха все набедени самодейци, които работеха с мастило за писане и игла за шиене с навит около острието на иглата конец, която топваха в мастилото и боцкаха кожата на геройски понасящата тази варварска операция жертва.

Името на Мартин като голям сваляч много бързо се утвърди в малкия град. То комай повечето от момчетата в градчето все бяхме свалячи. Повече сваляхме чужденки.

Местните момичета като изоставени годеници тъжно гледаха как младежите си пилееха страстите по всякакви чуждоземки и някои от момичетата, отчаяни напускаха градчето, за да си търсят късмета в големия град.

Почти не бяха останали свободни моми в градчето. Прирастът на бебета в градчето тревожно намаля. Рядко можеше да срещнеш щастлива майка да бута бебешка количка по неравния калдъръм. Младежите никак не страдаха от това, че почти не останаха местни моми в градчето. Жени имаше бол! От всички нации, от цяла България и от цяла Европа. Много от момичетата, а и някой неверни съпруги, след като им свърши почивката, без да подозират отнасяха в утробите си по родните си места човешкия зародиш, подарен им от някой местен рибар, с когото са имали кратка романтична и сантиментална връзка, от която момите, а също и нечии съпруги след девет месеца, ако пожелаеха, можеше да родят здрави и снажни българин или българка, с малко упорит, находчив, инатлив, див, дебелоглав, но много устойчив балкански ген, с което да освежат собствения си, залинял от годините на благополучие, генофонд на страната, в която ще се роди това бебе.

Този нелегален, дълбоко конспиративен и с нищо неуловим за митниците износ на бебешки зародиши, можеха да извършат само жените. Нали знаеш, че мъжете в тази работа не ги бива? Жени имаше всякакви! Германки, чехкини, полякини, англичанки, финландки, бедни, богати, стари, млади, рускини… Не,. рускини не. Или много рядко. Във всяка тяхна група имаше по един оперативен работник, който строго следеше за тяхното поведение и морал и после докладваше там, където трябва. От тях излезе фразата: „Мы от група не делимся”.

Но Мартин бе недостижим. Не бе нужно той като нас да търси мадамите. Те сами идваха при него. Достатъчно бе да вземе китарата, да се подпре на борда на някоя лодка и да запее с мощния си глас: „Кажи ми, кажи, бедни ми рибарю, знаеш ли мрежи да плетеш?!” Не пееше хубаво. Сигурно мечка го бе настъпила по ушите още от люлката. Пееше доста фалшиво, но той не го знаеше. Беше убеден, че пее превъзходно.

Някога аз пеех в хора на читалището като солист и от диригента на хора, който ни обучаваше, имах известна представа за вярно пеене. Даже диригентът на хора един ден дойде у дома да говори с родителите ми, че имам големи певчески заложби и от мен може да се получи много добър певец и беше готов да ме обучава безплатно, но аз изобщо не отдавах значение на това. Намирах за много глупаво да ставам певец. Виж, да стана голям рибар, беше съвсем друга работа!… Да си голям рибар е сериозна работа!

Веднъж казах на Мартин, че не пее вярно песента и му я изпях във вярната тоналност. Няколко пъти му показах как трябва да се пее. Той ме погледна учудено и отвърна: „ -Че аз нали точно така пея?! Не виждам никаква разлика!!!” Ясно!… Беше безнадежден случай! Гласът му бе доста дрезгав, песента - много банална, но той пееше много истински, със страст и с вдъхновение.

Със запретнати над яките си прасци крачоли на пантолоните, с моряшката, вмирисана на сол и пот фанелка, той успешно изграждаше образа на един истински млад, смел, трудов, борещ се стихиите и с ураганите образ на романтичен рибар и моряк; образ, който със сантименталното си въображение искаха да видят присъстващите жени и млади момичета.

Ние, рибарчетата, бяхме част от пейзажа и от атракцията. Знаехме, че е така и още повече се перчехме пред мадамите. Тогава моряците и рибарите бяха на голяма почит. Поети, писатели, сценаристи, композитори се спукваха да пишат романтични стихове, песни, разкази и романи, да пишат пиеси и да излъчват филми за героичните подвизи на морските труженици.

Всички моряци бяха „чайки бели, които вечно отлитат”- и така нататък. Всички ни изкарваха смели, красиви, романтични, отрудени и борещи се със стихиите герои. Спомням си едно хубаво стихотворение от един поет. Не му знам името. Аз много не си падам по поезията, но това донякъде го помня:

По пясъка десет чифта крака.
Десет чифта ръце на въжето.
Тегли така, тегли така -
изтегли цяло морето.
Изтегли роклята на цветя,
обещана още от лани,
хляба, огъня, солта,
ласките обещани.
Изтегли кончето от мукава,
бяло с черни копита.
Една песен, а след това
уста, в устата впита.*…. и така нататък. Повече не си спомням

По това време да си рибар или моряк беше чест. Да, действително, най-хубавите стихове и песни за морето бяха написани по това време.

В лунни нощи Мартин качваше някоя красавица на лодката и двамата потегляха на романтично пътешествие по сребристата лунната пътека навътре в морето.

Не след малко от там се чуваше звън на китара и неговият дрезгав глас доста фалшиво раздираше тишината. След това замлъкваха. За много дълго замлъкваха. Дълго мълчаха и по късни нощи се прибираха на брега. Момичето с разрошени коси и с раздърпани дрехи го гледаше с влюбен и възторжен поглед, убедена, че е открила единствената, съвършената и най-истинска любов в своя живот.

Друга просто не бе възможно да има! Признаваше му, че е безкрайно влюбена в него и го молеше да й обещае, че никога няма да се разделят… Мартин беше щедър! Обещаваше!… На всички!

С него завинаги си останахме големи приятели. Бяхме като братя. Нямаше как. От деца бяхме неразделни! Заедно сваляхме гаджета. Знаехме, че много си падат по романтиката и се стараехме да им осигурим нужното представление.

Всъщност всеки, който познава Мартин, му ставаше голям приятел. Той умееше да организира хората. Бяхме голяма компания, на която той бе лидерът. Ставаше това, което той каже. Всеки от нас това го приемаше като нещо естествено и никой никога не предевяваше претенции да му отнеме лидерството.
Годините минаваха. Много от наборите ни се задомиха. Тези, които тръгнаха да плават с корабите на Океански риболов, също напуснаха тайфата.

Компанията намаляваше бързо, защото много от момчетата през това време бяха на рейс и постоянно се разминавахме.

Тъй като повечето от местните моми се бяха преселили в големия град, за да си търсят късмета, малкото останали ергени, на които им дойде времето, се ожениха за тези момичета, които през това време бяха пораснали и все още не бяха се изселили в големия град, или за моми от съседните села, започнали работа в градчето като сервитъорки, камериерки и готвачки.

Те запълниха освободените от местните моми места. Аз също се задомих, но се ожених се за софиянка. Не високо, красиво, мило момиче с естествено руси коси и кафяви, почти черни очи. Картинка!… Споменах ли ви, че софиянките също много си падаха по рибари и моряци. Времената бяха такива. Романтични времена. Нали знаете? - Лодки, мрежи, силни мъже с обрулени от вятъра и с бронзов тен лица; чайки, гларуси, бури; съпруги, тревожно взиращи се в нощния мрак, чакащи на брега на бурното море да зърнат завръщащите се от риболов кораби и лодки с любимите им хора, а вятърът бръзка солени, издухани от вълните пръски по тревожните лица на жените; развява полите на роклите и краищата на забрадките от забулените им глави и други романтични глупости.

На екрана това изглежда много вълнуващо. Софиянката беше красиво нежно момиче, много си падаше по поезията и по моряшката романтика.

Когато я возех на лодката на романтична разходка, облечена в бялата си рокля, тя се изправяше на бака на лодката и с въодушевление рецитираше:

Затова нека остро се вреже
моят кораб в съня на водите и,
преминал през сто хоризонта
да се спусне във нови пространства.
Нека гларусен вик като вятър
ослепял за уютния покрив
в нови пътища вечно да странства….**

Или седнала на банката, тъжно замислена, замечтано и разсеяно гледаше водата, потапяше бялата си ръка в нея и тихо отронваше:

Уморени - вълните целуват брега,
топлия пясък и старите лодки.
Като кървава ивица гасне денят
и нощта плува тиха и кротка….***

Аз много не си падах по стихотворенията. Ама да се докарам пред мадамите, че и аз съм романтична натура, бях научил наизуст десетина стихотворения от млади поети , държах я за ръцете, гледайки я в очите и много, много въодушевено рецитирах някои стихотворения, които бях наизустил за постоянна употреба в подобни случаи. Тъй де, за да създавам в представите на момичетата, които свалям, по-романтичен ореол около себе си.

Момичето бе много нежно, красиво и много умно. Честно казано, аз съзнавах, че изобщо не я заслужавам и първоначалната ми цел съвсем не беше романтична, а идеята ми аз да постъпя с нея така, както постъпвах с останалите. Като я гледах изправена на носа на лодката, как фините й ръце заравят пръсти в разветите от вятъра коси, тънката й стройна фигурка, гащичките, които на лунната светлина прозираха под кенарения бял плат и хубавото й дупе, се чудех как най- кротко, най- нежно и най- внимателно да я убедя да свали бялата си рокличка и другите дрешки по себе си.

Не обичах насилието!… Знам, че някои жени обичат да съпротивляват. Преструват се, че се борят, уж, че не са се дават лесно, ама на края не могли да устоят пред мощта на силните ми моряшки ръце! Глупости! Преструвки!…. Не се съпротивляваха много! Да знаете какви страстни тигрици ставаха след това. Драскаха ме като побеснели диви котки, преследваха ме и после дълго се чудех как да се отърва от тях.

С това момиче не смеех да постъпя така! Прекалено крехка и нежна бе, за да постъпя нея по този начин. Бях сигурен,че употребя ли насилие, тя ще се изплаши. Впрочем тя ме предупреди, че много добре умее да плува и ако се опитам да бъда с нея груб, ще скочи от лодката и няма да я видя никога повече.

Сигурно щеше да го направи! На всичко отгоре взех, че се влюбих в момичето. А и името й сякаш бе създадено за нея. Елица! Елхичка!… Чуеш ли го, разбираш, че друго не може да бъде. И тя се влюби в мен. Мисля, че се влюби в мен! Да!… Сигурен съм, че се влюби в мен. Е, аз тогава, наистина бях хубаво момче. Харесваха ме жените.

Елица изобщо не познаваше мъжете. Беше наивна и много страдания я очакваха от романтичните глупости, заселили се в красивата й глава. Твърде многото книги и стихове бе прочела, и бе повярвала на това, което е прочела, за да не може реално да преценява хората и да различи интелектуалната пропаст между нея и такива като мен.

Вярваше, че всички моряци и рибари са сурови, но чисти, честни и достойни мъже - представа си нямаше какви подлеци, мръсници, негодници и насилници се срещат между нас.

Тя вечно беше с някаква книга в ръце. Романтична госпожица от тези момичета от двадесетте години на миналия век. Тургеневска госпожица! - така я нарече някой, но аз не знам какво означава това. Чувал съм, че Тургенев е руски писател, но не съм чел нищо от него. Предполагам, че означава нещо хубаво! Ако ме бе преценила правилно, тя изобщо нямаше да ми обърна внимание.

Но бе наивница! Чиста душа! Харесваше ми нейната чистота и детска наивност. Влюбих се в нея. И тя се влюби в мен! Много дни и нощи излизахме, без да я докосна. Някои от аверите ми завиждаха, че съм хванал такова красиво момиче и мръснишки ме питаха как е в леглото.

Лъжех, че в леглото е страхотна, че е като тигрица, че като вампир ще ми изпие кръвта! Че по цели нощи не ме оставя да си почина и че няма равна на себе си. А аз изобщо не бях я докосвал. Само се държахме за ръце като деца от детската градина, докато се любуваме на луната, на звездите и на други природни глупости.

А тя ми рецитираше стихове. За секс нито намек. Знаех, че по редовния начин моята работа няма да стане. Отвръщавах се от копелетата, които гадно се хвалеха: „- Вземе ли да прави кофти номера, два шамара и е готова!”- и те наистина го правеха… Аз не обичах насилието. Опитах ли се да употребя сила, тя щеше да се уплаши и да избяга. А наистина аз много я харесвах и я обичах. Исках да я имам! Мислех, че ще я обичам цял живот!.. Аз и сега я …! - отнесе се за миг управителят. - Както и да е! Престраших се и й предложих да се ожени за мен. Беше цяло представление. Направих се на бога на морето. Определих и среща: да ме чака утре рано сутринта на плажа. Пристигнах с лодката, докаран като Нептун.

Преди това свалих мотора! Никакъв мотор! Не исках, докато пристигам наоколо да се разнася миризма на бензин и на изгорели газове. Пристигнах от хоризонта на платна. Всъщност на едно платно. Бях облечен с тога от бял чаршаф и с корона от дафинови листа. При нас дафина, колкото щеш.

Пристигнах от хоризонта, изправен на кърмата на лодката, целия обкичен със зелени водорасли, с тризъбец от един земеделски инструмент за копане, дръжката и остриетата на който бях обвил със златно фолио и с морска трева, накичена по тялото.

Отдалеч мощно се провекнах: - Елицаааа!… -за да превлека вниманието й. Забих носа на лодката в пясъка. Спуснах платното. Скочих на брега бос, с тризъбец в ръка, направих тържествено няколко крачки, коленичих пред нея като пред богиня и пред всички на плажа й подарих пръстен от корал, който сам бях изработил. Евтина работа! С най-сериозен вид коленичих и със драматичен апломб и с протегната към нея ръка, колкото може по-високо и вдъхновено рецитирах стихотворението от един известен млад местен поет:

Като мадони хубави сте всички.
Ти хубава, най-хубава от тях,
говоря със заекване на срички,
от обич от стеснение и страх…
И нищо не успявам да ти кажа -
стопявам се, безгласен, тих и пуст.
Аз знам, че всички думи, даже
понякога се казват наизуст,
но вятър скъса тънката завеса…****… и т. н

Момичето бе очаровано! Разтопи се, разплака се и веднага прие да стане моя съпруга.

Истина ви казвам, от удоволствие и от въодушевление едва не се начурка, милата /по- късно ми призна, че в този момент от вълнение малко се изпуснала/. Имала този недостатък, когато много се развълнува, малко се изпускала - също като щастливо пуделче, нали знаете, че пуделчетата от много радост и прекалена възбуда се напикават. Както и да е! Аз я харесвах с всичко! И това, че се начурква от радост, също ме умиляваше. Всички присъстващи в ранното утро на плажа ни ръкопляскаха. След като момичето прие предложението ми за женитба, аз я грабнах в силните си ръце…

Колко му е? Тя беше нежно и крехко момиче, лекичка като перушинка и аз без никакво усилие я понесох на рибарската лодка, която предварително бях окичил с цветя и водорасли, вдигнах платното и отплавахме към изгрева…..

Семейството на момичето бяха много интелигентни хора. Тя самата беше много интелигентна и ерудирана. Много книги бе прочела. Пишеше стихове и беше издала една стихосбирка. Кой знае какви романтични глупости са витаели в поетичната й глава, за да се ожени точно за мен.

Къде са били родителите и да я предупредят, че дъщеря им представа си няма какъв живот я очаква като се жени за един прост, необразован рибар с поведение на бараба.

Явно, че не са предупредили. Вярвали са й! Знаели, че е умно момиче и разчитали на нейния разум. Сгрешили са!… Голяма грешка и проява на наивност е, когато родителите казват на двадесетгодишните: „Ние ти вярваме! Знаем, че си умно момиче и ти вярваме! Разчитаме на твоя разум”… - Грешка! Голяма грешка!… Не трябва да се вярва на разума на двадесетгодишните. Двадесетгодишните нямат разум! Двадесетгодишните са като седемнадесетгодишните - те нямат разум! Имат само мечти, илюзии, фантазии и хормони!… Много илюзии и много хормони!… И винаги мислят, че постъпват правилно! Никакъв разум нямат!…Както и да е! Оженихме се! Тъй като къщата, в която си родих беше стара и малка и по право се падаше на по-големия ми брат и на неговото голямо семейство, теглих заем и купихме апартамент на третия етаж, в един от шестетажните блокове в новопостроените квартали на градчето.

„Ето - помисли си репортерката - Както очаквах, барманчето все още ми пробутва своята история. Но засега поне го прави интересно.”

За да изплатя апартамента, тръгнах да плавам с корабите на Океански риболов. Родителите на съпругата ми също помогнаха. В интерес на истината, две трети от парите за апартамента дариха те, защото моите родители открай време си бяха бедни хора.

Роди ни се едно дете и след две години се разведохме. Тя ме остави! Много бързо изфирясаха всички романтични глупости от интелигентната й глава. Бързо ме разпозна! Аз самият много лесно наруших представите й за онзи красив, нежен, романтичен и героичен млад рибар, образа, когото сама бе изградила в поетичното си литературно въображение.

Аз бях невежа! Не обичах да чета. Бях доста див, като от време на време в приятелска компания, когато бях пийнал, в мен се проявяваше хашлашкото ми улично възпитание, във формата на изблици на елементарна простащина и грубост. Уличното възпитание винаги в един момент избива! Бях абсолютен невежа!

В живота си дотогава не бях прочел повече от пет книги и то, докато бях ученик. Знаех само тези десетина романтични стихотворения от ергенския си живот - за морето, за любовта, за небето, за морето и за още някои природни забележителности, които нарочно бях научил за постоянно ползване и знаех толкова, колкото ми бяха нужни да заблудя развинтеното въображение в главите на лековерните момичетата, когато ги свалям.

Това ми бяха всичките литературни познания. Общо взето бях тъпанар! Никога нямаше да се доближа до нивото на моята съпруга. В интелектуалното си развитие тя беше с десетки години пред мен. Другите случайно срещани момичетата и жени, които свалях преди да се оженя, почти всички бяха на моето ниво.

И между тях имаше образовани и с висше образование жени, но интелектуално им ниво беше като моето. С тях проблеми нямах! Тези жени изобщо не ги интересуваше нивото на моята интелигентност. Те просто бяха дошли на почивка с намерение да си прекарат добре. В това влизаше всичко. С който и да е! Причината да ме остави съпругата ми, си беше изцяло моя… Постъпвах като г..но! Изневерявах й! Правех го доста самоуверено и просташки. Бях сигурен, че много ме обича и ще ми прости, ако научи. Знаеш ли? Обикновено така мислят идиотите, когато изневеряват. Разчитат на любовта и слабостта на другия!

Първият път й изневерих в Англия. След дългия шестмесечен рейс в един от най- бурните райони за риболов в Атлантическия океан, някъде в клина между Исландия и Гренландия, където с кораба ловяхме окун.

Двамата с Антон плавахме на един кораб. В трална команда. След риболова отплавахме на Шетландските острови на замароска, в малкото красиво крайбрежно градче Леруик, за още два месеца.

Там се запознахме се с две момичета и цялото време на замароската прекарахме с тях. Моята се казваше Вероника. Излъгах я, че съм ерген. Много красиво и открехнато момиче. Но жена ми научи! Изпорти ме един моряк от технологична команда. Подла гад!… Писал на жена си, че аз си имам любовница в Леруик, а тя казала на съпругата ми. И името на английската любовница научила.

Близо два месеца по време на замарозката страдаше в неведение горката Елица, докато се завърна от рейс, защото предполагаше, че това може да е злостна клевета и за това ме изчака да се върна, за да ми даде възможност да се оправдая и да опровергая, че това не е истина.

Не дойде да ме посрещне на летището. Взех такси. Когато прекрачих прага на апартамента с куфарите, с подаръците в ръце и очаквах тя да се хвърли от радост на шията ми.

Но в мига, в който тя ме видя първата й реакция бе яростно да ме попита: - „Коя е тази Вероника?!…” Направих се на много изненадан и също възмутено я запитах: - „Коя е тази Вероника?!” Номерът не хвана!… Тя закрещя, че знае всичко, каквото съм вършил там.

Паднах на колене пред нея, кълнях се, че нещата не стоят точно така, че не са така, както изглеждат на пръв поглед. Имах дарба да лъжа! Сам не знаех как лъжите сами се зараждаха, нагаждаха се и звучаха достоверно и убедително от моята уста.

Имах голяма дарба да лъжа - лъжех с вдъхновение, лъжех творчески. Излъгах, че Вероника е представител на местната младежката организация в градската община и връзката ми с нея е само, така да се каже, служебна. Дотолкова, доколкото да организираме забави и други младежки мероприятия на местните момичета с момчетата от екипажите на българските кораби, застанали на котва в залива.

Че нашите отношения с нея са само и изключително служебни. Защото, както при нашето градче момичетата са малко, там момчета почти нямало и момичетата нямат с кого да се направят забавна вечер.

Техните момчетата повече не искали да стават рибари, затова заминали за Англия, да търсят късмета си. Това също беше чиста лъжа! Изобщо, представях се пред нея, че съм извършвал само обществено-полезна дейност. Кълнях се в най-свидното си, че не съм й изневерявал и че това не е вярно. Че това е долна клевета! Лъжех безобразно и тя ми повярва. Лъжех така, като че ли дяволът ми суфлираше какво да казвам. Повярва ми! Повярва ми, защото искаше да ми повярва… Нали можеше да ме попита, че представителите на общината точно с един прост моряк от трална команда ли ще имат служебни отношения? Нямаше ли по-авторитентни и високо стоящи лица на кораба като капитани и механици! Не ми попита! Искаше да ми повярва! Даже ми се извини, че е повярвала на думите на тази долна лъжа и на тази долна клюкарка, която ме е наклеветила!…

Следващият път й изневерих, когато се върнах от рейс. Всъщност още няколко пъти й бях изневерявал, но тя не знаеше, и да е чувала подобно нещо й се искаше това пак да не е истина; знаеше,че хората са лоши и завистливи и някои съчиняват клевети, за да развалят живота на добрите семейства.

Вярваше ми, когато отричах всичко! Но веднъж ме набара над кюпа! Бях се напил с още двама авери. Безобразно се бях напил. Срещнахме три яки полякини. Напихме и тях и докато дундурках едната полякиня на коленете си, на стола в местната кръчма, а полякинята се смееше с висок смях, прегръщаше ме, целуваше ме и кикотейки се, ме наричаше на полски:- Митя, какъв си ми хубавец!…-, щипеше ме по бузите, плескаше ми леки шамарчета, пак ме целуваше, а аз я друсах на коленете си и я тупках по задника.

Тогава пристигна жена ми! Някоя подла гад отново я бе предупредил! Толкова се бях напил, че в началото не можах да позная красивото момиче, което с широко отворени очи ужасено ме гледаше. В пияната ми замаяна от ракията глава и в размътения ми поглед се мярна усещането, че отнякъде познавам това хубаво момиче.

Тя ме гледаше дълго и невярващо и изведнъж се извърна и си тръгна. Всъщност ужасена побягна! Чак тогава осъзнах, че това е моята съпруга. Хвърлих полякинята на земята, а тя търкаляики се на земята, кикотейки се, ми викаше на полски „Митя, на кого ме оставяш?…”

Хукнах след жена си. Тъй като не бях много наред с главата, бягах по-бавно от нея, залитах и лъкатушейки, доста се забавих. Докато стигна до вкъщи, изтрезнях. Тя вече се бе прибрала и си събираше багажа.

Отново се тръшках пред нея и се кълнях, че между мен и полякинята нищо не е имало. Молех я да ми повярва. Молех я да ми прости и обещавах, че това никога няма да се повтори. Тя дълго време, съсипана от борбата със самата себе си, не ми отговаряше.

Стоях на колене пред нея, а тя замислено се щураше из хола. Слагаше дрехи на куфара, вадеше ги. Объркано се щураше из стаята. От време на време идваше до мен. Навеждаше се! Учудено се взираше се в очите ми с широко с отворените си черни очи, като че ли търси нещо добро в мен и сякаш изненадано, невярващо и възхитено шепнеше: - Какъв лъжец?!… Господи, какъв лъжец си бил?!…

После пак се изправяше. Отиваше до прозореца, притискаше ръце до челото си. Шепнеше нещо, пак се приближаваше до мен. Отново се наведеждаше, взирайки се в очите ми, като че ли да се увери в нещо - за миг така ми се усмихна, че помислих, че и този път ми се размина и категорично отсече:

- Лъжец!!!… Ти никога няма да се поправиш! Винаги ще си останеш такъв. Винаги! Къде ми е бил акъла да те харесам?…Лъжец!

И не ми прости! Прибра се с детето в София. Разведе се с мен! Родителите й продадоха апартамента, които бяхме купили. Върнаха ми моята част… Аз от мъка, от разкаяние и от отвращение от себе си изпих парите, които ми бяха превели, останах без стотинка и отново тръгнах на рейс.

След две години и нещо Елица се омъжи. Преди това станала студентка по българска филология. Омъжи се за добро момче. Намери си половинката. Работел в редакцията на един от отделите на някаква телевизия. И той като нея творческа личност. Виждал съм го. Може да се каже, че станахме приятели. Хубаво момче! Интелигентно! Когато ходех в София да видя сина си, те не ми създаваха проблеми от инат и от елементарна проклетия. Интелигентни хора!

Даже се случваше, докато Елица приготви детето, да си пия водката с пастрока му. А веднъж, когато върнах сина си, двамата със съпруга й се почерпихме, стояхме до късно, напихме се, а през това време заваля пороен дъжд и ме оставиха да спя у тях.

Те взеха детето в тяхната спалня, а аз спах в неговата стая. Намери си подходящия човек моята Елица. И двамата не ми създаваха проблеми, когато отивах в София да си видя сина и когато порасна, да го вземам при себе си през лятото.

Тя вече не ми се сърдеше. Не ме мразеше! Приемаше ме снизходително, като преданият приятел на семейството, безобидният глупак, развейпрах и неудачника, с когото тя е направила случайна погрешна стъпка в живота. Казват, че първата любов не се забравя. Ръжда не хващала! Не хваща ли?… Такава многопластова ръжда може да хване, ръжда като на стар, крив и ръждив пирон.

На нея вече изобщо не и пукаше за мен. Усетих го! За нея вече бях чуждият! Съвсем чуждият! Случайният баща на нейното дете! Грешката на живота й! Може би вече се срамуваше, че е имала някога връзка с мен! Сигурно ме презираше! Вероятно и двамата ме презираха, но не го показваха, а относно сина ми, ми имаха пълно доверие.

Когато порасна, през лятото синът ми прекарваше по цял месец, а понякога и почти цялото лято с мен. Лошото е, че започна да ми подражава. Намираше ме за по- интересен от новия си баща. И как няма да ме хареса. Аз го научих на всичко, което зная.

Когато не съм на смяна в ресторанта, го водех с лодката за риба. Учих го да плува. Научих го дълго време да задържа дъха си под вода, да се спуска на дълбоко и да усеща кога е време да изплува над повърхността на морето.

Научих го как да се измъква от водовъртеж и да преодолява вълните. Двамата с него хвърляхме парагади за попчета. Или на чуконта. Да поставяме фустанели за узакма. Правехме дълги разходки край брега и по канарите. Научих го да стреля с прашка. С чатал и без чатал, така че да не си удря пръстите, когато стреля.

Стана майстор на прашката. Подражаваше ми във всичко! Подражаваше ми и в много неща, които не харесвах в себе си. А те не бяха малко. Освен това се събра с лоши момчето от града, а те също не вършеха добри неща.

Много от курортистите започнаха да се оплакват, че някои неща им изчезват. Веднъж го сварих да бърка в касата на ресторанта. Скарах му се и го посъветвах никога повече да не постъпва така, но той изобщо не отдаде значение на думите ми.

Продължи да лъже и да краде. Много пъти го съветвах. Стана нагъл! Един ден изпратих писмо до майка му. В него с голяма мъка в сърцето, много подробно и откровено описах как стоят нещата с нашето синче и я попитах: „Мога ли да го понапердаша малко?” - Отговорът бе много бърз, кратък и категоричен: - Може!… Закъснял си!…Действай!…

Издебнах го, когато отново бърка в касата, спуках го от бой и за цели десет дена го изпратих в кухнята да реже лук и да бели картофи, без да го пусна да си покаже носа на улицата.

Честно да ви кажа, госпожице, аз не съм яростен противник на пердаха и на суровите наказания като възпитателен метод. Считам, че пердахът и наказанието е едно много полезно възпитателно средство за подрастващото поколение.

Синът ми цели десет дена през сълзи от лютивината на лука ме мразеше и със схванати от беленето на картофи пръсти ме гледаше свирепо под вежди.

Но после нещата с него ми потръгнаха в правилна посока. И сега през ваканциите продължава да ми идва на гости.

Вече е осемнадесетгодишен. Сериозно момче! Е, перчи се пред момичетата с уменията си, на които го бях научил, но това е нормално на неговата възраст. Тази година иска да кандидатства във Висшето морското училище във Варна - Навигация. Капитан на кораб иска да става. Аз не го поощрявам. Не искам той да става моряк. Тази професия разваля някои хора. Не всички, разбира се! Повечето от тях са сериозни, стабилни и интелигентни хора.

Плавах с един капитан, който, за да не скучае през дългите месеци на роболова, бродираше гоблени. Добър капитан беше. Много добър и способен капитан беше! Но имаше и такива, много умни и много интелигентни моряци, капитани и механици, които алкохола, морето и жените по една или друга причина ги бяха превърнало в отчаяни алкохолици и бе провалило живота им.

Животът им бе станал пълен провал! Бяха достигнали дъното! Бяха под дъното. Нямате представа докъде бяха стигнали дъното. Познавам някои от тях. Затова не исках синът ми да става моряк. Страхувах се да не прилича на мен. Нали знаете, генът няма начин да не се прояви?… Дано вече да е преодолял моето влияние.

***

- Защо ми разказваш всичко това? - прекъсна изведнъж репортерката разказа на бармана. - Защо откровеничиш! Има ли това, което ми разказваш отношение към този Мартин?

- Не, няма! …- смути се барманът. - Не знам защо ти разказвам неща, които се отнасят само за мен. Вероятно имах нужда да го разкажа на някого! Извинявай, момиче! А може и да има някаква връзка. Искаш ли да продължа?!…

- Добре, говори!

- Мартин не се задоми. Харесваше му ергенската свобода. Майка му страдаше, че още ергенува и докато бях женен, ме даваше за пример пред него. Тя много обичаше и уважаваше съпругата ми. Много майчински се отнасяше към нея. Постоянно я учеше да прави разни неща. След като жена ми ме напусна, заради мойте изневери, тя започна да ме презира. И се караше на сина си повече да не дружи с този парясник и развратник. А той, синът й беше същият като мен. Но тя го оправдаваше, че още е ерген и му е простено. Не знам защо, когато мъжете ходят с много жени на тях им е простено. Ако жена го прави това, я наричат к..ва и всякакви производни на това понятие. Вероятно, защото всички считат, че отговорността на жената към оцеляването на този свят, е по-голяма и разчитат на нея… Това мъжете не го проумяват! Жените също не го осъзнават. Не осъзнават своето величие и отговорността, с която са натоварени от природата… Но както и да е! Той също правеше рейсове с корабите на океански риболов. Понякога двамата попадахме на един кораб, или пък ако не бяхме на един кораб, но в един и същ район; след дългия риболовен сезон, корабите на Океански риболов се събираха на котва в заливите на Монтевидо, на островите Зелени нос, когато ловувахме риба в южния район, или на Шетланските градчета Леруик и в Улапул на замарозка.

Замразявахме скумрията, която ни носеха сейнерчетата на шотландските рибари, за да я обработим и продадем на японците. Там отново се събирахме. Шотландските моми много го харесваха. Покрай него и на мен ми излизаше късметът.

Това продължи дълги години. С него се стараехме да попаднем на един и същ кораб, но това не се случваше често. Понякога се разминавахме, но когато се случеше след рейс да сме в почивка, бяхме неразделни.

Дойдоха промените.

Големите началници, които преди промените чрез корабните политически емисари, които редовно провеждаха събрания, за да ни говорят и да ни пълнят главите за задълженията ни пред комунистическата партия и пред народа, да дебнат за настроенията в екипажите и да носят на когото трябва, изчезнаха.

След промените някои от тези същите началници и агитатори изненадващи бързо забравиха големите приказки за преданост към БКП и народа, съсипаха Океански риболов, окрадоха го, разтуриха го, присвоиха без пари корабите, или ги продадоха и бързо станаха капиталисти. Много бързо си смениха идеологията.

След съсипването на Океански риболов двамата с Мартин си останахме в градчето.

Известно време нямах работа.От време на време правих далаверки. Веднъж събрах тайфа от цигани, с която бракониерствах през тъмните нощи; ловяхме риба с гриб, или залагахме винтери в езерата и по язовирите.

Продаваме рибата на черно по ресторантите или в големи полиестерни хладилни каси по селата и по селските кръчми. Хубава далавера беше! Доста пари направих. Е, имах малко проблеми с риболовните, но общо взето къде с подкупи, къде с обещания, че повече няма да правя така, ми се разминаваше.

Имах и две условни присъди. Но веднъж риболовните ни хванаха на гюме с много риба, конфискуваха рибата и цялото ми имущество, арестуваха ни и ни предадоха на съда.

Осъдиха циганите на по шест месеца затвор. Някои от тях условно. А мен като организатор на цялата далавера и тъй като не ми беше за първи път, ме осъдиха на три години.

Лежах малко повече от година и половина в затвора и за добро поведение ме освободиха предсрочно. След затвора се прибрах.

Мартин, който бе по умен от мен, поправи старият талян до този борун, в който сега се намираме. Той беше на неговото семейство. Някога, още по турско пра-пра-дядо му го купил от един изселващ се за Турция турчин. Той имаше всички документи и наториални актова за притежание на таляна на неговото семейство.

Веднага се появиха мошеници, които с фалшиви документи се опитаха да му го отнемат, но съдът този път добре си свърши работата и всичко си дойде на мястото. Семейството му имаше още един талян някъде по бреговете, където преди години народната власт беше построила на това място почивни станции, които мастити съдии, адвокати и прокурори в безредиците след промените закупиха почти без пари, разрушиха ги и си построиха имения.

Колибата на този талян, на който сега се намираме, както сама виждаш, много удобно е разположена под склона на баира на естествено широка поляна на няколко метра над брега на морето.

След промените веднага върнаха таляна заедно с колибата на семейството на Мартин. Както казах, родители на Марти от край време си бяха по-заможни, защото даваха част от голямата къща на курортисти.

Те го финансираха и с малък заем от банката успя да поднови таляна, да направи ремонт на рибарската хижа към таляна, а към хижата построи още една голяма сграда и я направи рибен ресторант…

Всъщност сервира се всичко, но тук рибата винаги е прясна и хората я предпочитат. Много тарикатски го построи. Покани художник и архитект, на които сподели странните си идеи как трябва да изглежда новият ресторант.

Художникът и архитектът добре си свършиха работата. Построиха сградата така, че видимо да изглежда като много стара, с леко наклонен покрив барака, нещо като къщичката на баба Яга, която като че ли всеки миг ще рухне. Само че бе невъзможно да се срути, защото тя бе направена от нови здрави тухли и здрави железобетонни основи и колони, и покрив.

Цялата сграда бе подсилена с всичките противоземетръсни шайби, срещу всякакъв вид земетресения и природни бедствия.

Изолираха покрива от влагата с най-съвремени материали. Намериха отнякъде съвсем стари, почернели и зеленясали турски керемиди, наредиха ги на покрива и тук- там засадиха по тях малко трева.

Демек да създава впечатление, че колибата е толкова древна, че не си знае годините, а растителността е поникнала от довеяни от ветровете полски семена.

Облицоваха постройката със стари, почернели, напукани и обветрени дъски. Целият ресторант заедно с колибата отдалеч, а и отблизо заприлича на една много голяма, стара рибарска хижа.

Запази старата асма, като я разклони по цялото протежение на сградата. Окачи по оградата и по гредите мрежи, гребла, ръждиви вериги, а на земята древни каменни котви, адмиралтейски котви и котви рогатки.

Тази стара гемия, която е циментирана на скалата и на която децата си играят, бе някога на дядо му.

Окачи по мрежите изсушени чирози и водорасли със заплетени по тях скариди и морски кончета, които да разнасят малко воня на изсушена риба.

Тази миризма може донякъде е неприятна, но при определени условия създава истинско усещане за достоверност и романтика.

Връща те колкото искаш векове назад във времето. Направи дървена стълба, която водеше директно от ресторанта до плажа на малкия залив, откъдето започва талянът и двете лодки на брег; павира пътека надясно от ресторанта, която води към друга дървена стълба, спускаща се към големия южен плаж, откъдето основно идват болшинството клиенти.

А най-доброто което направи, е че ме покани да стана барман в неговия ресторант. Аз тайно се надявах да ми предложи някаква работа в ресторанта, защото напоследък здравата я бях закъсал финансово.

Нае четири талантливи музикантчета и една певица, на които нареди да свирят всякаква музика, включително класическа, без твърд метъл и без никакво чалга, защото посетителите повечето бяха интелигентни и спокойни хора. Или се правеха на интелигентни.

Който искаше твърда музика и прекалено много чалга - ей, на другият край на плажа се чува натрапващият се ритъм на тъпан от ресторанта на конкуренцията. Има и други ресторанти. Там да ходи! Тук от време на враме се пееха и стари градски песни. И с тях не се прекалявяше.

Целта беше да се запази сантиментът, романтиката и чувството за древност в обкръжаващата поетична атмосфера около стария талян.

А и клиентите ни повечето бяха интелигентни хора. Ресторантът се превърна нещо като клуб на културните дейци. А и тези, които не бяха културни дейци, се държаха като такива, или се преструваха на такива.

Много често през лунните нощи от терасата на ресторанта могат да се чуят сонатите на Вивалди или на Моцарт, на Шуман и на други класически композитори. Случваше се в тихи нощи при тази музика всички да замълчат. Стояха дълго. Не им се излизаше на посетителите от заведението. Мартин умееше да усеща настроението на клиентите. Имаше усет към тези неща. Работата потръгна още същия ден.

Още първата вечер създаде ред и дисциплина. Постави на бара една огромна стъклена чаша, в която сервитъорите да събират всички бакшиши, които след смяната се разпределяха между обслужващия персонал.

Плащаше добри заплати, но предупреди всички - разбере ли, че някой се е съблазнил да крие бакшишите, или да си ги присвои, моментално ще бъде уволнен.

Също така пристигне ли оплакване, че някой от сервитъорите надпишат сметка, надписаната сума ще се върне на клиента, а това, което сервитъорът си е позволил да напише, ще му се удържи от надника и прибавена в чашата при бакшишите, без той самият да учавства в разпределението.

Създаде строг ред на честност и почтеност. Въпреки нашето старо приятелство предупреди и мен, че тъй като чашата с бакшишите бе на една ръка от мен, посегна ли на парите също ще ме уволни. Предупреди ме, защото за тези неща много не ми вярваше. Аз знаех, че ще го направи ако посегна към парите! Още същия ден местата се запълниха. Заведението започна да се посещава от всякакви интелектуалци и хора на изкуството. Бодигардове не нае, защото той самият бе достатъчно як, за да се справи сам с няколко г..нарчета. А имаше и мен като подкрепление, защото и аз в много отношения не му отстъпвах. А и винаги имаше по няколко приятели, които със семействата си често посещаваха ресторанта. Плащаха си, разбира се. Аванти не пускаше. Черпеше, когато той реши.

Веднъж шефът на едни от бургаските мутри, изпрати говедата си да го сплашат, за да го накара да му плаща данък, или да му продаде ресторанта на цена, която мутрата определи.

Мартин само се изсмя и изгони мутрите. Те се ядосаха. Извадиха бухалки и се опитаха да трошат. Голяма патаклама стана! Пребихме мутрите, като в боя се включиха и голяма част от посетителите. Включително и дамите, които налагаха мутрите с чантите си и и забиваха токчета по дебелите им задници. Но един от тях успя да извади нож и да разпори бузата на Мартин. Голям, дълъг и дълбок, чак да устата белег му остана.

Мартин него лично го преби. Никога не го бях виждал толкова яростен! Смаза го от бой! Строши му и двете ръце. На много места ги строши. От тук го изнесоха с линейка в безсъзнание. От тогава мутрата вече не е мутра. Едната му ръка му остана съвсем саката, за цял живот. За нищо не го бива вече. Сега продава вестници и списания в един павилион. Но белегът на Мартин също му остана завинаги.

Хирургът, който му заши бузата, вероятно е учил занаята при някой кърпач на стари обувки. Бузата му бе зашита съвсем некадърно. Сега, когато Мартин се усмихне, усмивката му е чаровна като на усмихната гладна акула.

От този момент работата по заведението още повече потръгна. Всички участници в мелето се чувстваха герои и бяха горди отново да посетят ресторанта и да разказват за подвизите си. А Мартин стана легендарен. Жените и без това си го харесваха, но след този случай подвизите му още повече се раздуваха. Дълбокият белег, който го загрозяваше изобщо не му попречи жените да го харесват.

Напротив, в белега виждаха нещо геройско, пиратско, което още повече усилваше ореола му на безстрашен герой. Слуховете за неговите подвизи преминаха границите на околията и на окръга и достигнаха чак до столицата и до тихия бял Дунав.

За да си отмъсят, мутрите се опитаха да запалят ресторанта. Неизвестно как Мартин научи. Или просто се досети, че това може да стане. Близо седмица всяка нощ дежуряхме край ресторанта, когато подпалвачите пристигнаха. Набарахме ги! Четири копелета. С туби с бензин с факли и т.н. Изненадахме ги! Малко след като поляха ресторанта и в момента, в които напояваха с бензин факли, преди да ги запалят, ги спипахме.

Смляхме ги от бой и ги разпитахме кой ни е поръчал. Те всичко си изпяха. Хвърлихме им още малко бой и тогава ги предадохме на полицията. На другия ден Мартин ме повика. Взе от касата нещо тежко и го сложи в джоба на сакото си. С колата отидохме до офиса на шефа на мутрите в Бургас. Каза ми да го чакам отвън и сам влезе в офиса. Забави се около двадесет минути и тъкмо бях започнал да се притеснявам, когато Мартин излезе, а шефът на мутрите едва не лазеше пред него.

Гърчеше се, слагаше ръка на сърцето си и очевидно дълбоко съжаляваше за това, което е станало и за което той представа си няма кой го е направил! Не знам какво му каза Мартин. Но от този ден никой никога не се опита да пали ресторанта.

Е, вярно, че от тогава всяка нощ дежури един пенсионер с телефон, придружен от огромен, недоверчив и подъл доберман, когото сутрин затваряме в бараката.

Покрай Мартин и заради кухнята на ресторанта му, притокът на туристи още повече нарасна в градчето. Всички искаха да го видят и да посетят ресторанта. За да резервираш маса в неговия ресторант, трябваше да направят резервация още през пролетта. Ресторантът се превърна се в национална забележителност, заедно с древните руини от тракийско и римско време, с които се славеше градчето.

Славата на смел мъж на Мартин се разнесе из цяла България. Всякакви жени се мъчеха да се домогнат до него. Много често млади момичета със сълзи на очи си заминаваха, след като той реши, че е време те да се приберат при родителите си. Почтени съпруги бяха всеки миг готови най-безотговорно да се изоставят съпрузи и семейство и да хукнат при него, стига само да им даде намек, че желае да ги види. Те също се скъсваха от рев, когато им предложеше да се приберат при благоверните си.

Леля Лексия с тревога гледаше как годините минават, а нейният син изобщо няма намерение да се задоми. Когато докараше млада жена в голямата къща, тя с надежда очакваше, че този път синът й най-после ще хареса момичето и ще го доведе за снаха. Посещаваха го и жени, за които леля Лексия подозираше, че изневеряват на съпруга си. Винаги ги разпознаваше. Тях най-много презираше! Жените, които безспирно минаваха като по друм, по коридора за стаята на неиния син, вече не й носеха надежда,че той някога ще хареса някоя от тях и ще се задоми.

Въпреки че ме презираше за това, че съм парясник и че съм влязъл в затвора, тя от време на време дори мен даваше за пример, че ако не друго поне син си имам, който всяка година ме посещава, а ако няма снаха, поне внуче да й доведе на стари години.

Да има на кого да се радва. Загубила всякаква надежда, тя се примири, че синът й вече минава четиридесет години и никой вече - дори и дяволът не може да го ожени.

Примири се с редицата от всякакви жени, които като по друм минаваха и си заминаваха през стаята на Мартин. По- късно престана да ги забелязва.

И изведнъж всичко се промени. Мартин скъса с всички жени. Абсолютно с всички. Много жени идваха да търсят обяснение защо ги изоставя. Търсеха вина в себе си. Прощаваха му изневерите и си тръгваха отчаяни и разплакани. Понякога отново се връщаха да се дообяснят и пак си тръгваха разплакани. И така дълго, дълго, постепенно, постепенно, всички жени сърдити и обидени, престанаха да го търсят.

С Мартин нещо се случваше. Това вече не беше този смел веселяк и сваляч, когото всички познавахме. Някакво странна и недобра промяна се случваше с него. Вече не се заглеждаше по идващите от плажа в заведението хубави разголени, оскъдно облечени по бански жени. А какви жени идваха само… Мамка му, какви жени идваха?!!… Какви жени! Хубави, стройни, хубави, красиви, сочни!!!… А той изобщо не им обръщаше внимание. Стана тъжен, мрачен и неспокоен. Приятелите също забелязаха промяната и тъй като знаеха за дългогодишното ни приятелство, загрижено ме питаха: - „Мите, ама какво става с Мартин?!” Аз също в недоумение вдигах рамене като те упорито настояваха, че все пак аз съм този, който трябва да го попита каква му е грижата? От деца сме заедно и трябва да имам грижа какво се случва с него

Една нощ, след като всички клиенти се прибраха, когато почистихме заведението и целият персонал се прибра при семействата си, се престраших и му казах:
- Мартине, искам да си поговорим!
- Какво толкова има да си говорим с теб?…
- Марти, не ме обиждай! С теб сме от деца приятели. Виждам, че с теб нещо става. Не си вече същият човек!
- Нищо ми няма. Така ти се струва..
- Не ми се струва!… Виждам, че нещо те измъчва. Нека да поговорим!…
- Нищо не ме измъчва!… Не ми бери грижата. За какво толкова има да разговаряме?
- За теб ще разговаряме. За какво друго?!… Какво става с теб? Защо разкара всички жени. Такива красиви жени и млади момичета търчаха влюбени подире ти, а ти като пилци ги разгони всичките. Какво наистина става с теб?!
- Не е твоя работа…
- Моя е! Приятели сме от деца, заедно израснахме…. Имам грижа към теб. С теб сме като братя… Тревожа се! Кажи ми какво става?…. Не вярвам, ама да не би да си тръгнал по лявата пътека. Да не си минал на левия тротоар, или обърна резбата?
- Ей!… Ей!… Внимавай какво говориш!
- Добре де, значи с онази работа всичко е наред. Успокои ме! И все пак кажи какво става? Такъв не си бил никога!… Кажи какво става с теб?!…
Мартин дълго мълча и мисли и колебливо си призна:
- Чакам!
- Какво?!… - изуми ме отговорът му
-Чакам!
- Чакаш?!… Какво чакаш?!…
- Чакам нея?
- Коя е тази, която чакаш?… Аз познавам ли я?
- Не я познаваш!… Никой не я познава.
Успокоих се от отговора му. Значи все пак има някаква жена
- Казваш, че никой не я познава. Ти кога се запозна с тази, която чакаш?
- Не съм се запознавал! Още не я познавам..
- Не я познаваш??!!…
- Да, не я познавам!
- Кого чакаш тогава?!…
- Нея!.
- Мартине, не ми отговаряй като идиот. Коя е тази, която чакаш?
- Не знам!!!… - троснато отвърна. - Никога не съм я виждал…. Аз имах видение!…- раздразнено отвърна той. - Тя ще дойде и няма да е сама.
- Имаше видение! - изумих се. - И кой ти се появи в това видение? Богородица ли? С младенеца?!…
- Не е Богородица. Тази жена ми се яви като на сън. А може и да е било сън. Беше много красива. Беше прекрасна. Беше странна!… И тя ми каза, че ще дойде, но няма да е сама.
- И ти повярва на съня?
- Това май не беше сън. Беше видение! Аз я видях. Беше красиво и ясно послание… Ще дойде, но няма да е сама…
- Антоне, ти си луд ?!… И сега ти чакаш да дойде жената от твоето видение
- Да, чакам! Тя ще дойде!
- Добре бе, Мартине!… Защо прогони тогава всички жени и момичета? Ходи си с тях?…Прави с тях, каквото трябва, прави, каквото правеше досега и като дойде тази, която чакаш, ги разкарай всичките, както ти си знаеш. Няма да ти е за първи път.
- Не, когато тя дойде, всичко трябва да е на чисто! На нея няма да й хареса това, което съм вършил.
- И сега ще чакаш? Ще стоиш като монах и ще чакаш да дойде жената,която не познаваш и която никога не си виждал? Ами ако не дойде. Докога ще чакаш?…
- Ще чакам, докато дойде. А тя ще дойде!
- Ти си луд! Ти съвсем си изперкал! Чакай, чакай тогава, докато таванът падне на главата ти.
- Ще чакам!
- И как ще я познаеш, че е дошла? По какво ще я познаеш, като не си я виждал?
- Ще я позная!
- По какво?
- Не знам, но ще я позная!
- Е, ти наистина си съвсем изперкал!
След този разговори приятелите ни разтревожено ме питаха какво става с Мартин.
- Той чака! - отвърнах.
- Какво чака! - опулиха очи от изненада.
- Чака нея!
- Коя?
- Не знам! Той чака жената! Тя щяла да дойде, ама нямала да дойде сама.
- Коя ще дойде? Коя е жената?… Богородица с младенеца?
- Не, жената, която чака, щяла да дойде, ама нямало да е сама. Нея чака! Имал видение!…
- Той познава ли я?
- Не я познава. Никога не я е виждал.
- Какво чака тогава?
- Не знам!
- Той е побъркан!…
- И аз така мисля…

И той наистина чакаше. Докато чака, ходи на дерматолог да премахне всички татуировки по тялото си. Беше си втълпил, че тази, която чака нямала да хареса тези грозни дивотии татуирани по цялото му тяло. Върбата, гробът, кръстът, плачещата девица и трогателното послание жестоко и безмилостно бяха изтрити, от гърдата му. Това не беше едностранен акт. Дълго време Мартин, по три пъти в седмицата, ходи да се подлага на всякакви изтезания, докато окончателно изтри всички грозно нарисувани котви, щурвали, имена на момичета, на които отдавна им бе забравил имената и физиономиите. Изтри всички кръстове, идиотското сантиментално послание на кръста и всякакви татуировки по тялото си, като през цялото това време чакаше. Край на красивите момичета. Край на хубавите булки, край на нощните разходки с лодка по нощно небе, звъна на китарата и на неговите песни, романтично разнасящи се с фалшивия му дрезгав глас в нощния мрак. Край на всичко! Той чакаше!… Като гледаше какво става с Мартин, леля Лексия не знаеше да се радва ли или да се тревожи от новото му състояние. Но повече май се тревожеше!
Така минаха три години. Всички привикнахме с новото му поведение и го отдавахме на възрастта. Явно годините бяха си казали своето. Бе си седнал на задника. Беше се изхабил! Мислехме,че вече се е примирил и вече никого не чака! Примирил се е и е приел съдбата си на стар ерген….
А той през цялото време чакаше.

Случи се по-миналата година в края на сезона. Изнизваха се последните летни дни и корортистите почти бяха се прибрали по домовете си, защото на повечето от тях децата им бе време да се приготвят за училище.

На плажа бяха останали някой двойки без деца, които чакаха да се изнижат последните дни от кратките им отпуски и пенсионери, за които времето нямаше значение и можеха да стоят на плажа, колкото си искат.

Беше в междинното време между ранен и късен следобед, когато от изток започваха да духат мелтемите, които тази година за радост на почиващите, малко закъсняха.

Стояхме с Мартин на маса под хасмата, пийвахме си бирата и кротко разговаряхме. Всъщност говорех аз, а той мълчаливо кимаше с глава, разсеяно дялкаше с ножче някаква клечка, когато изведнъж вдигна глава, стъписа се, прибледня, бавно се повдигна от стола, подпря ръце на масата и впери поглед към плажа. Бях с гръб към плажа и не видях какво го развълнува.

- Марти! Какво ти стана?

Той още повече прибледня и дрезгаво прошепна:

- Тя е!…Тя е!… Тя дойде! Тя дойде и не е сама!

- Кой дойде?

- Тя дойде и не е сама! - Мартин стана, разсеяно премина край мен, спусна си по стълбите и забърза към към плажа.

Извърнах се. На около двеста метра по плажа, в посока към ресторанта вървеше стройна, вероятно много хубава жена на около тридесет и пет години.

Жената бе облечена във вталена, лека клоширана, дълга под коленете, светло зелена рокля без ръкави, И не беше сама. След нея притичваше около десет-дванадесет годишно момченце.

Тя със смях тичаше по брега, а косите й се ветрееха. Спираше засмяна, извръщаше се и гърбом продължаваше да подскача заднишком, пак се връщаше и говореше нещо на момчето.

Дългата коса красиво се увиваше около лицето, а тя с ловко движени на ръцете я отмяташе. Двамата спряха, наведоха се, клекнаха над пясъка да изровят нещо, а вълните заливаха полите на дългата й рокля, без тя да отдава значение на това.

Жената извърна глава се към момченцето, подаде му нещо, което изрови от пясъка, после държейки за ръка детето двамата се изправиха, отново притичаха, спираха и се заливаха от смях, мокрите поли на роклята залепва по красивите й бедра.

След миг пак спряха, клекнаха и вълните отново заляха полите на роклята. А Мартин с широки крачки устремено се носеше към тях и когато те наведени над пясъка, усетили присъствието му учудено вдигнаха глави, той стоеше изправен над тях.

От тук нататък Мартин ми разказа, какво е станало. Когато спрял, жената вдигнала глава, усмихнала се, погледнала гиганта, който мълчаливо се извисявал над главите им, а той смутен и съвсем объркан изломотил „Аз те чаках! Три години те чаках!…” -жената изплашена се изправила и се отдръпна две кръчки назад, защото кой няма да се изплаши, ако някой грамаден идиот, с разбойническа физиономия и със страшен белег на гладна акула на лицето, налудничаво ти прошепне: - Аз те чаках!… Три години те чаках! Тя първо се изплашила, защото си помислила, че това е някакъв луд, който три години я чакал, за да я пребие, но когато уплашена се отдъпнала назад и се взряла в лицето му, неочаквано изражението й се променило и тя задавено също прошепнала:
„- Ти си!… Ти си!… Аз те търсих!… Три години те търсих!”… И те намерих!…” И тогава над главите им зацвърчали пиленца, пеперудки и радостни звънчета зазвънели в ушите им.

После Мартин ми разказа, че преди три години тя също имала видение, че един ден ще срещне мъжа на живота си, когото ще познае по белега на лицето.

Видях как двамата се хванаха за ръце, а с тях и момченцето и Мартин ги поведе към ресторанта. И докато вървяха, двамата се гледаха мълчаливо и не можеха да се нарадват един на друг.

Седнаха на една крайна маса, държаха се за ръце и си приказваха, глухи за това, което става около тях. На момченцето в началото му бе интересно, какво си говорят този огромен чичко и майка му, но после му стана скучно и за малко дойде на бара при мен. Аз го почерпих със сладолед от хладилника. После и при мен му стана скучно и намери навън едни деца, с които да си играе.

Та така!.. Събраха се двамата с тази непозната жена. Мартин прие момчето като свой син. Наистина го прие като свой син. Сияе от радост като го види. Жената се оказа разведена от много години. Малко преди промените съпругът й заминал в шест месечна командировка на специализация за Канада. И не се върнал! С Канада много се харесали!… Там създал ново семеиство. Таня сама си си отгледала детето. Така се казваше жената - Таня. Ожениха се двамата! За радост на баба Лексия, Мартин и Таня след девет месеца я дариха с внуче, което сега баба Лексия в момента гледа и му се радва и е щастлива, и цялата тази идилия завърши като мелодрама с щастлив край.

Та сега тримата, Мартин, съпругата му и нейният син са на почивка в Испания. Ще се върнат в сряда. Та, госпожице, ако искате да се срещнете с него, изчакайте до сряда.Той няма да ви откаже. Откакто се събра с жена си отново стана много словоохотлив. Ако останете, ще видите и съпругата му. Много красива и странна жена! Често помага в кухнята или сервира по масите.

Инак е учителка в местната гимназия. Преподава биология.Учениците много я обичат, защото усещат, че тя е добър и мил човек. Действително много стройна и красива жена с дълги кестеняви коси, които когато работи, събира на някакво красива прическа и ги закача с фиби на темето си, или някъде другаде. Прическа, която много й отива. Вие като жена сигурно ще познаете каква е прическата. А може и да не е прическа. Може просто да е от тези красиви магии, които жените могат да правят с косите си!… С ръцете си!… С очите си!… С усмивките си… Вълшебни неща, които само жените умеят…!… Аз,аз май се отнесох!… И двамата са като папагалчета. Работят и от време на време се гледат влюбено.

Усмихват се, докосват се, правят си муцунки… Не му отива!… Това не му отива на Мартин! На мен това малко в повече ми идва, защото не съм свикнал да гледам Мартин с неговата белязана разбойническа физиономия и фигура на пират, и с тази усмивка на гладна акула, такъв малодушен и сантиментален, да прави мили муцунки на съпругата си.

Когато случайно погледне към мен, аз си бъркам в гърлото и му показвам, че ми се повръща от тези лигавщини. А той се смее! Но започвам да свиквам. Смешно ми е като гледам как този гигант хвърля замечтани и влюбени погледи на жена си и не поглежда друга жена… А, ако знаете госпожице какви жени идват понякога в заведението?! Мамка му, какви жени само ?!!!.. Съвсем оскъдно облечени! Сладки!…Съвършени!… Богини!!!…Бликат от… Е, както и да е! Аз май пак се увлякох. Но той не знае. Той не ги вижда! Сляп е като къртица за тази благодат!… Друга жена не поглежда! Освен съпругата си, той никоя друга жена не поглежда!…

И тя е същата. Търкулнало се гърнето, намерило си похлупака. Понякога Мартин излиза с рибарското корабче на риболов и ако малко се развали времето, жена му, цялата в нерви, стои на терасата на ресторанта и тревожено гледа към морето, откъдето трябва да се върне нейният любим….

Не обичам тези неща! Доста сантиментални и лигави ги намирам. Знам, че при нея са истински. Тя действително се тревожи. Не е бойка жена! Тревожна и страхлива е! Много е страхлива! Прибледнява, когато духне малко ветрец, а той през това време е в морето. Стиска юмручетата си до кръв, а лицето й помръква от тревога. Страхлива е и наивна! Тукашните рибарски жени, усетили нейната наивност и доверчивост, понякога си правят шега с нея и я лъжат.

Говорят й, че днес се очаква голяма буря, а тя тревожно отворила ей такива широки очи ги гледа и им вярва, защото мисли, че те като местни и като рибарски съпруги разбират от времето много повече от нея и цял ден трепери от страх, ако той е в морето.

Разбирам я! Страхува се да не го загуби. Кой знае какви ужасни неща си представя?! Постоянно гледа към морето и не може да си върши работата. Обърква поръчките. От време на време като гледа малките пенести вълни, разтревожено ме пита дали в момента морето е бурно и ще се увеличи ли още бурята. Уверявам я, че морето си е съвсем наред, че буря няма няма и не се очаква. Това за известно време я успокоява. А баба Лексия се успокои, щастлива е, гледа си внучето и се радва, че някой ден спокойна може да си отиде от този свят.

- Четох в регионалния вестник, че Мартин е извършил някакъв нов подвиг? Спасил две деца от удавяне.

- Да, това се случи преди двадесетина дни. Времето беше много лошо. От няколко дни духаше силен мелтем, който вдигна голяма вълна и създаде мощен сологан. Сутринта вятърът утихна, завъртя се от изток- североизток и отново духна. Морето още вреше от сологана, създаден от предната провеза и от вятъра, който духаше в момента. На спасителните постове се вееше вече черен влаг - да, освен червен има и черен флаг, който абсолютно и категорично предупреждава и забранява всякакво влизане в морето, а спасителите постоянно свиреха и все се караха на плажуващите да не приближават морето. Аз бях на бара. Мартин беше седнал на терасата с едни приятели, когато се чуха тревожни женски писъци: - Децата ни! Децата ни! Помощ!…
Две момченца, едното на около осем,а другото около шестгодишно, си играели на брега. Тъй като имало пълна забрана за влизане в морето и никой не влизал, мъжете спокойно играели карти, а майките си приказвали с приятелки, когато една вълна, толкова мощна, се стоварила на брега и отнесла децата. От време на време се появяват такива вълни. В океана се наричат вълни-убийци. Появяват се най-неочаквано. Тук те са доста по-малки и много по- редки, но когато се появят, са достатъчно големи да направят поразия. Сгромолясват си дълбоко на на брега и отвличат всичко със себе си. Децата седели на едно малко надуваемо басейнче на брега, над безопасната влажна ивица, когато вълната се сгромолясала, нахлула навътре на брега и когато се изтеглила, бързо ги отвлякла. Децата пищели, а вълната продължавала да ги носи навътре в морето. За това спомагал и вятърът, който на пориви духал от север и издухвал навътре лекото басейнче, в което децата седяли като на лодка. А подминат ли боруна, който все пак пази известен завет, подминат ли го, тогава ще ги хване течението, което създава реката и не се знае къде ще ги отнесе. Като чу писъците на майките, Мартин, без да се замисли нито за миг, хукна към плажа. Жена му се опита да го спре. Застана пред него и разтревожена и уплашена го молеше: „Недей!.. Моля те, недей!… Не отивай! Там!… Там има спасители… Те ще ги спасят. Моля те, недей!!!.. Ужасена беше женичката да не го загуби. Може би съзнаваше, че това съвършен егоизъм, а може и да не го съзнаваше. В този миг това не я интересуваше. На нея не й бе нужен герой!… Нужно й бе единствено да си запази съпруга си. А той я погледна учудено, избута я, буквално я блъсна на стола и хукна към плажа. След него хукнах и аз. Спасителчетата и те в паника се защураха по плажа, но всичките бяха млади още неопитни момчета. Вкараха лодката в морето, но още първата вълна я преобърна. Двама от тях се хвърлиха в морето със спасителните пояси да спасяват децата, но те повече ги забавяха и и им пречеха. Мартин се хвърли в морето и мощно заплува към децата. Плуваше като торпедо. Вълната и вятърът все повече отвличаха децата от брега. Мартин знаеше как да се бори с вълните. Гмуркаше се под основата им и вълната минаваше под него. Ние, рибарчетата, го знаехме този номер. Никога не трябва да се сблъскваш с гръд срещу вълната, защото тя ще те върне назад. Гмурнеш ли се под нея, ще те подмине. Получава се лек тласък назад и напред и те пропуска да минеш. Мартин успя да достигне до децата. През това време аз, доколкото мога плувах зад него. Той грабна малкото дете, върна се с него и ми го подаде. Докато връщаше детето, басейнчето още повече се отдалечи. През това време дойдоха и спасителите. Взеха детето от мен и двама се върнаха на брега. Други двама се опитаха да последват Мартин, но те бяха млади момчета, нямаха сили и вълната ги връщаше. В същото време вятърът отнесе по- голямото момче, което все още здраво се държеше за басейнчето, още по-навътре в морето, откъдето го грабна течението, което го отнасяше навътре и на юг. Мартин много мощно загреба, успя да достигне момчето, пое го и както то се държеше за басейнчето, се насочи в посока на течението. Той знаеше какво трябва да прави. Знаеше, че с течението не трябва да се бори. Винаги трябва да се остави на течението и плувайки косо на посоката към брега, постепенно ще се измъкне от силата му. Аз не успях да ги достигна. Двете фигури постепенно намаляха в далечината и след малко от време на време над вълните се мяркаха само главите им. После изчезнаха.
Върнах се на брега. Майките пищяха. Всички хора от плажа тревожно гледаха към морето, където Мартин и хлапето вече не се виждаха. Всички бяха сигурни, че повече няма да се върнат. Съпругата на Мартин припадна, но момичетата от персонала се погрижиха за нея. Поливаха я с вода и тя дойде на себе си. Огледа ни учудено и питащо, но ние нямаше какво да й отговорим и тя заплака. По някое време настана тишина. Тревожна тишина, както се казва и всички мълчаливо гледахме към бурното море, откъдето да се появят или да бъдат изхвърлени телата на двамата. Само двете майки, прегърнали се, скимтяха, давейки се в сълзи. И това продължи много-много дълго, когато някой извика: - Те идват!!! Идват и двамата!… Идват от там!…- и посочи в далечината в края на плажа, където две фигурки - едната на мъж, а другата на дете - се приближаваха към нас, но ние още не бяхме сигурни дали са те и с тревога чакахме още да се приближат, за да ги познаем. И когато наближиха, всички си отдъхнаха. Двете майки, бащите, а и всички жени си отдъхнаха и от радост заплакаха и се втурнаха в далечината да ги посрещнат. Мартин едва успя да се изплъзне от прегръдките и благодарностите на родителите на децата и се запъти към нас. Съпругата му отново заплака и когато той се приближи към нея, тя разплакана и гневна го заудря с юмручета по гърдите и и гневно му се караше: „Глупак!… Глупак!… Никога повече не прави така!.. Никога!…Никога!…” Тя едва ли знаеше какво иска от Мартин никога да не прави, но в този момент й бе необходимо да му се накара. А той я прегърна и кротко я утешаваше: „Да, моето момиче! Разбира се! Разбира се, моето момиче, разбира се, че никога вече няма да правя така!..”- и се засмя. После жена му се успокои и вече успокоена от облекчение, отново хубаво се нарева, след което всичко й мина. Двамата се тръгнаха към ресторанта. Та така стоят нещата с нашия Мартин, госпожице. Мъжко момче е! Роден да бъде герой! При такива като него това е вродено! Много рядко се срещат такива хора. Почти не се срещат!… От време на време Господ създава такива герои, за да ни даде надежда, че не всичко е загубено на този свят… Който го познава, трябва да е горд, че го познава!

***
Момичето стана.
- Даа!… Благодаря ви! Хубава история ми разказахте, господин…!
- Димитър Стайков, госпожице
- Господин Димитър Стайков. Хубава история ми разказахте… Благодаря ви!… - репортерката протегна ръка - Господин Стайков, довиждане!…. Аз записах нашия разговор и ще го предоставя на главния редактор. Ако го одобрят, може би отново ще дойда, да се запозная с тази забележителна личност
- Заповядайте, госпожице. Много ще ви се зарадваме!
- Още веднъж ви благодаря!
- Няма защо, госпожице. Но знаете ли?… Довечера не съм на смяна и ако тази вечер сте свободна, и ако желаете мога да ви изведа на разходка с лодка. Нощта ще е тиха! Ще има пълнолуние… Та ако желаете една романтична разходка с лодка, аз съм на разположение. Ще взема и китарата… Там мога още много неща да ви разкажа за Мартин.
Момичето се засмя. Очакваше от този застаряващ, плешив барман-женкар да се предложи. Беше забелязала, че през цялото време, докато разказваше цялата история, как очичките му шарят по цялата й фигура с изпълнени с влажна нега очи на развратник.
- Не разваляите хубавия момент, господин Стайков! Тази работа няма да стане! Нека да оставим за друг път. Какво ще кажеш, а?! А за тази нощ си намери друга. Виж, плажът е пълен със свободни бабички. А малко по-късно ще дойдат още. Така че ще имате богат избор.
- Е, госпожице! Не ме обиждайте!… Вие сте много хубава жена! Бях длъжен да се пробвам. Тъй де!… Аз никак не се надявах, но можеше случайно да ми излезе късметът.

Бургас 9.9.2019 г

——————————

Стиховете са от:
*Веселин Ханчев - “Изтегляне на мрежите”
**Иван Апостолов - без заглавие
***Иван Ванев - без заглавие, автор на стихотворението към песента “Бургаски вечери”
**** Иван Апостолов - „Момичета в съня ми”