ГЛЕЗЛЮ
Паскин Кольо умрял! Намерили го вкочанясал в изоставена къща. Отскоро беше се върнал в града. Лежеше гол по улиците, надсмиваха се, търсеха властта да го прибере.
Кой не помни майка му! Сама раждаше децата си, сама ги отгледа, оттук, оттам с коричка хляб, с чувал на рамо обикаляше града и успяваше да намира прехрана. Никой не разбра кои са бащите им, от кого ражда! Носеха нейното име. Преди месеци се спомина и дъщеря й, сега и Кольо.
Беше най-големият, пасеше по селата крави и телета. Нает от социално слаби калайджии за по цигара на ден, парче хляб и подслон в бракуван автомобил. Стоеше на завет под стрехите на къщите, с дрехи хем за лято, хем за зима, от рождение с насълзени очи. И други животновъди ползваха ратайството му.
За кучето - колиба, за Паскин Кольо - стряха.
Никой не е чул да е крал, някого да е излъгал, социална помощ да е търсил! Течаха му сълзите, скрит гледаше тържества, празници, веселби на чорбаджии - социално слаби богаташи!
Отрязали му пръстите на краката, не ставал за пастир, не можел да рине на кравите, захвърлили го в града, стига са го хранили! Гол, голеничък, взема го линейка, откарва го в големия град. Пак се връща и така… вкочанясал. Не съм чул камбана да са били.
Преди няколко месеца сестра му, сега той…
… Един по един чакаме реда си.
Намръщило се нещо в мен. Вървя покрай хотела за поликлиниката, цялата градска градина огрята от светлина. Хотелът и той блести - маса до маса, стол до стол, да не повярваш, че толкова има в целия град!
Млад полицай ме спира - да не преминавам покрай сградата, щели да дойдат големци. Не творци - големци! Толкова маси, толкова столове! Няма ли поети? - питам, отговори: зная за големци!
…Нещо стана с кръвното ми, заобиколих да отида до спешната помощ. От вървенето ми се размина, отказах да вляза в сградата и тръгнах обратно. Пак покрай градината, покрай паметника на Поета. Блестят едни светлини, огряват го, времето студено, тихо, чува се как трополтят вилици, чинии, звънтят пълни чаши, скърцат столове от тежестта на преяли големци, виждат се разкопчани охранени вратлета, бюстове, препълнени с мерак. Седнали големец до големец като лястовички на жица…
…Звънна телефонът. Поет от далечен град пита кои творци гостуват, кой запали Огъня, има ли много гости, граждани… Пита той, а аз броя купчината венци в краката на Поета. Мисля си - колко обществени пари са отишли в търговците за тази показност! Броя, продължавам да броя, оня затвори телефона, а аз продължавам…
Хора умират от глад, от нищета, аптеките са повече от обществените чешми в града, а ти, Поете, с толкова гости зиме-лято с балтон, без шапка - да можеш са се обърнеш и ги видиш. Поне и на теб да имаше чаша!
Ама колко венци! ГЛЕЗЛЮ! И огън му оставили да гори, да го грее и топли.
И аз подадох ръце да се стопля и напиша тези редове.
…Удрям буква по буква като чаша в чаша - звънтят, звънтят като пълни.
Той ли диктува?
Да отлеем по глътка за Бог да прости!
