Иван Д. Христов

есе

Неведоми са пътищата господни и безброй са, но от нас зависи по кой от тях ще поемем. Пътища много, но Пътят е един и той ни води към синапеното зърно, в което е скрита истинската вяра.

Колко вяра му трябва на човек? Малко - колкото синапено зърно, но твърда като скала и огромна като планина, когато е изчистена от всякакво съмнение.

Едно от най-трудните неща е да надмогнем съмнението, което понякога гложде като червей душата ни.

Затова и Иисус казва на своите Апостоли: „Ако имате вяра колкото синапено зърно, ще кажете на планината да се премести и тя ще се премести.”

Да застанем пред Христовия кръст с вяра и упование, да повярваме в безграничната му сила. Не е трудно да си позитивно настроен, когато около теб всичко е добре.

Истинско предизвикателство е да запазиш светлата си нагласа и при заобикалящия ни сив житейски пейзаж, и усещане за безизходица, внушавана ни от всичко около нас.

Човек за всичко на този свят си плаща, ако не с друго, то най-малко с терзанията на собствената си съвест.

Не избледнели още в съзнанието ми спомени, ме връщат към началото на моя път, по който съм поел към вярата в Бога. Това са семейството ми, песента на чановете по Великден и вихрушката.

Уроците ми във вярата започват от детството ми в родното родопско село. Дядо ми е завършил Самоковската духовна семинария в края на по-миналия век.

Осем години той оре неуморно просветната нива в селото, след което се ръкополага за свещеник и половин век служи на Бога и хората.

Като основател на читалището и кооперацията, той се бори не само за духовното, но и материалното въздигане на своите съселяни.

Затова, когато приключи земния му път, погребалната процесия бе оглавена лично от патриарх Кирил.

Прадядо ми също е свещеник и един от първите даскали в селото. Ценна семейна реликва останала от него бе една голяма позлатена икона на Иисус Христос, подарена му от руски монах.

Бях най-малкото, девето дете на родителите си. Още преди да тръгна на училище, дядо ми ме водеше по празниците в църквата. Прехласвах се по иконите на Христос, Богородица и светиите. Църквата кънтеше от силния и плътен глас на дядо ми. Аз смирено се кръстех, когато това правеха и другите богомолци.

Споменът ме връща към първия ден на Великден, когато в нашето пастирско село, звънът на църковната камбана се смесваше със звъна на чановете.

На този най-голям християнски празник в църквата ни „Успение на Света Богородица”, внасяха една дезия чанове.

В 12 часа на обяд, дядо ми поп удряше дванадесет пъти по най-големия чан, отдавайки по този начин почит на дванадесетте апостоли.

След това младежи окачваха на врата чановете и дрънчейки с тях като млади овни, обикаляха три пъти църквата.

После предвождани от най-големия чан, минаваха през селото и продължаваха благозвучната си обиколка по близките ниви и ливади. Песента на чановете се носеше на талази и ехото я отнасяше надалеч.

Оживява и друг спомен от детството ми, който ме върна към преживяното след онази вихрушка, когато бях още 6-7 годишен. На хармана на нивата ни в местността „Грамади”, бях свалил палтенцето -поизносено, но добре окърпено от майка ми.

Посред бял ден се изви вихрушка над хармана, грабна дрехата ми във въздушната си фуния, завъртя я и вдигна високо. Изведнъж притихна и палтенцето ми се приземи отново на хармана. Облякох го.

Вечерта щом си легнах започнаха кошмарите. Нещо страшно и невидимо витаеше около мен, плашеше ме и не ми даваше да затворя очи.

Сутринта дядо поп ме заведе в църквата, наметна с патрахила главата ми и зачете Киприяновите молитви. Всичко беше до там. Изчезнаха страховете ми.

Оттогава съм тръгнал да диря синапеното зърно на вярата, което все още търся. Мисля, че за човека трябва да се съди не по това, което е взел от този свят, а по това, какво му е дал, затова е казано: „По делата им ще ги познаете.”

Колко пъти поемаме в грешната посока не натам, където трябва. Лутаме се из житейските лабиринти, катерим стръмни урви и попадаме в дълбоки ями, докато налучкаме верния път.

Достатъчно е в забързаното и динамично ежедневие да застанем молитвено пред някой притихнал олтар и се вслушаме в повика на родовата си кръв. Да намерим сили и зад гърбим лошото и гордостта у нас. Да се смирим и станем по-добри, с отворени за състрадание и любов сърца.

„Пътят е живот.” По него тече животът, но по него крачи и смъртта. Той е съдбата на човека, която го води през целия му живот, носейки кръста си, за да изкачи своята Голгота. Пътят, който да изминем с чест и достойнство, но за всичко това трябва вяра, не много - малко, колкото синапено зърно.