СИМБА
„Немската овчарка е подходяща за собственик, който може да отдели време, енергия и усилия за развиването на потенциала й. Тя се привързва силно и е много предана към членовете на семейството. „
Изръсих се яко за луксозното издание, обаче трябваше да разбера с кого си имам работа.
Собственичката му не е светнала в какво се набутва. Преди да го вземе едва ли е прочела и два реда за породата.
Призна, че в главата й се вихрели мъгляви идеи за куче, но нямала предвид нещо конкретно. Падала си по дребни и пухкави животни. Работела известно време в екзотична страна, случило се да я поканят на гости, хората живеели в къща с двор, кученцето излязло от колибата, дошло при нея. Плюшено, с мъхести уши. Тънкокрако. Изненадала се, изпаднала в умиление. Пухчо.
Расово е, с родословно дърво, казали стопаните. Били седем, раздали ги, това е последното. Нежно и любвеобилно, предано се свило в дъното на зениците й. Ще остане там, дори да не го вземе. Дай целувка, мъниче.
Ближело ръцете й, лекичко стискало пръстите й със зъби. Била предпочитаната миризма. Улавяло я с топчестия си нос сред хиляди други. Само куче би те разбрало, нали, миличък?
“Вземам го”, казала, “не ми трябва кашон, ще седи на задната седалка. Заедно с мечето.”
Мечето било първата й детска играчка. Станало първата играчка и на кучето.
Разхождали се, гледали телевизия заедно. Кученцето спяло в нейното легло. Разделяли се само, когато отивала на работа. Посрещало я радостно, нетърпеливо. Благодарно.
Една сутрин усетила неприятния дъх от устата му. Лизнал я, импулсивно го отблъснала. Погледнал я неразбиращо. Стъписала се, когато се изправил в цял ръст.
Самец, пръч, куч. С яки нагли чресла. И тези лиги… Разтреперила се от погнуса и неприязън. Почти веднага се упрекнала. На всички живи животни им растат лапите, краката, ушите. По някое време престават да бъдат плюшени.
Огромен е. Доста по-голям, отколкото би могла да приеме. Не предизвиква нежността й. Свръхвъзбудим, тромав. Сори. Това не е кучето, което носи в зениците си.
Извинителна усмивка с нюанс на решителност.
Наложила си да е внимателна. Деликатно го отстранявала, когато стоварвал лапи върху раменете й.
“Много е мил. Доколкото го може едно куче. Не е агресивен, не напада. Не хапе. Би трябвало да е пазач. Но не е. Любвеобилен е в повече. Наистина е чудесен. Но някак си ми отмиля, нали разбирате? Не мога да го скрия, колкото и да се старая. Животните са по-чувствителни от хората. Вероятно го накърнявам. Исках да си остане малък и пухкав. Наистина съжалявам. Отначало ще страда, като не ме вижда всеки ден. Трябва да свикне. Животът е кратък, абсурд е да се обрека на това или друго животно. Ела тук, слънчице. Топи се, когато го наричам така, усеща топлина. Казва се Симба. Симба Митци.
Ще идвате сутрин и вечер. Понякога може да оставате да спите. В случай, че изпадне в депресия. Или е болен… Телефонът на ветеринарния лекар. Паспортът. Внимавайте, когато го разхождате. Сложете му каишката, ако наблизо се мотае едър мъжкар. Мъжете обичат да си ги мерят. След разходка мийте лапите и корема с подвижния душ. Не обича силна струя. С четката ще решите козината. Другата седмица ще ви покажа как да го къпете. Няма да идвам често, за да не го раздвоявам. Постарайте се да ви приеме. Ще ви бъде по-лесно.”
“По-лесно за какво?” Не успявам да се вмъкна в монолога й. Токчетата вече дупчат цимента на долния етаж.
“Симба, нали така беше, май си пич, не даваш вид раздялата да те засяга. Поне не много.”
Гледа разсеяно. С наострени уши изпраща част от живота си, която завинаги си отива. Очите му блестят влажно. Плачат ли кучетата? Около нас, помежду ни, пада сива тишина. Мъгла, която размива реалностите. Заедно с кучето.
После контурите на тялото му отново се очертават. Царствената глава, черният нос, оранжевите очи. Чистокръвен. Поглежда ме, побутва с нос топка. Усещам, че още ми няма доверие. По-скоро приема обстоятелствата. Интуитивно. Интелигентно.
Вкопала съм се в пода. Храст, дърво, все едно какво растение. Без външни реакции. Симба ме гледа очаквателно. Поглед на човек. Захапва топката, доближава се, пуска я внимателно в краката ми.
Сигурно трябва да я ритна. Колебая се за посоката, оглеждам хола. Кресла и ниска масичка. Насочвам се към стената, той следи движенията ми, подскача, втурва се, хлъзга се по паркета. Лови топката, дъвче я известно време.
Лаят му е неочаквано писклив за ръста. Ехото на стълбището го поема и мултиплицира. Истинска тупурдия. Съседката е скандализирана, крещи да му затворя устата, има намордници, ако не го взема предвид, ще събере подписи да го изгонят.
Разпервам ръце, с право се възмущава, опитвам се да обясня. Живял е в къща, лаел си е безпрепятствено, не му е слагана каишка. Обаче ще се научи. Ще свикне постепенно.
“Малко търпение”, надвиквам се с воя й, гласът ми трябва да влезе в ушите й. Дамата не се интересува от подробности. “Вървете заедно с кучето на майната си. “Никакви обноски. “Защо така, госпожа, такава злоба заради един лай”. Тя затръшва вратата.
Представлението се разиграва всеки божи ден.
Симба Симбита, вече сме близки, почти роднини, ако може да бъдеш роднина с куче. Когато някой друг път се преродя в куче, кълна се, никога няма да гледам втренчено онзи мъжкар. Нито ще искам да деля с него територия. Изглежда ми див и твърде опасен, Симба, тук!
Късно, вече са се захапали, мелето е кърваво, дясното му око плува в кръв.
Безпомощност, гняв, кой знае какво ще сънува, как ще стене и ръмжи докато спи, без да има кой да го утеши. Истината е, че обича да се гали. Вдига муцуна, иска целувка. Кучето котка.
Вечер не виждам, очите ми излизат на метър от орбитите, забелязвам нещо като куче, какво друго може да е онова, дето подскача по пейките, върти се и изчезва, после пак се появява, май откачам, изобщо не е куче, а сенки от светлините на фаровете, пречупват се в различни форми, тичат като живи. Прескачат се и се сливат. Чувам смеха им.
В работата хранехме бездомно куче. Кафяво с бели петна, уплашено, добричко. Чакаше ни на портала. Носехме му остатъци от стола. Никога не го погалих.
Вали. Симба се тръска, гони балони из локвите. Въргаля се в калта. Лиже и яде изпражнения, кокали, боклуци. Държи се като помияр, нищо че родословното му дърво е с много клонове.
Жал ми е за него, за мен, за всички самотници като нас, казвам си, ако не беше това куче, тогава какво. Изглежда съм се привързала. В началото постоянно си гледах часовника. Разходка около един час, така каза собственичката, времето се цеди бавно, неохотно, преди и след изхождането, което дебна, гъсто ли е или рядко, изпражненията са от първостепенна важност, особено при този индивид.
От смяната на климата е получил колит или друго чревно заболяване, впервам поглед под опашката, в задницата. Рядко. Диетата е пилешка супа с ориз. По-пилешка, най-пилешка. Симба Симбита, ужасно си ми важен. Ти си моят хляб, моят живот.
Познат. Бивш колега. Бях му шеф. Клякам, отвързвам и завързвам връзките на обувките, кривя си устата, мижа, завирам се в дърво. Той върви бавно. Номерата ми се изчерпват, изсвирвам с четири пръста, Симба е тук. Изчезваме.
Прекрасно мъжко хъски. Синеоко е, тръгва към нас, известно е какво следва. Харесвам те, но марш оттук, бягай, вземете си кучето, крещя на стопанина. Красавецът се вцепенява, застава неподвижно, бавно отстъпва. Животните приличат на стопаните си, човекът изглежда кротък, но дали е така, нямам време да гадая, вземам клон от земята. Хъскито се омита без проблем, няма страшно, казва собственикът, било възрастно. И дружелюбно. Тръгваме заедно.
Кучкарите се опознават покрай кучетата, споделят си какво ядат, какво обичат и какво не, навиците, после се разказват случки. Завързва се особен вид приятелство, не толкова подробности около семейството и службата. Кучата тема винаги в центъра.
Когато работех… Освен любопитство, в погледа му плъзва респект. Да, въздъхвам, търся съчувствие, очаквам го. Отдавна не работя по специалността си. Сякаш го успокоявам.
Няма да се връщам към спомени, в тях ще има болка, състоянието на незначителност те прави нежелан за самия теб. Не се знае какво е преживял той. Казах му за кучето, което хранехме в службата. За кратко прояви интерес, но в разказа ми нямаше действие, нищо не се случваше. Погледът му стана прозрачен. Излъгах, че е било хъски и то мъжко. Също като неговото. Сигурно е било изоставено. Едва ли, намръщи се той, красиви са и струват скъпо. Сигурно се е загубило. Трябвало да се обадим в телевизиите.
Симба е намерил тенисна топка, носи я, заема вратарска стойка. Краката разкрачени, главата наведена. Може да стои така с часове. Добро куче, сладурче. Лъжа с посоката, ритам. Хваща я във въздуха. “Професионалист”, собственикът на хъскито се смее.
Щастие, получихме овации. Разделяме се с неясни обещания, отново тук, по това време. Ако не утре, следващите дни. Непременно. Няма как да не се засечем. Повече не се срещнахме.
Онова там не е ли куче? Май си говоря на глас. Оглеждам се. “Симба, при мен”. Ако има някой наоколо да си помисли, че приказвам на кучето си.
С госпожата се виждаме веднъж в месеца, когато ми плаща. Усмихваме се с взаимност, сякаш трийсет дни живеем в очакване на тази точно среща. Здравей, хау ду ю до, някога говорех добре английски.
“Много е красив. Нали не хапе? Може ли да го прегърна?” Момиченцето кляка. Протяга пухкави ръце. “Искаш ли баничка?” Разбира се. Мечтае си за баничка. “Ваш ли е?” “Не. Да.” Детето недоумява, обърква се. Мой е, естествено. Кой друг го е грижа за него? “Разбира ли какво говорим?” “Ами да, виж как само гледа баничката.” “Сигурно е голям късмет да имаш това куче.” Тя също иска, но родителите й не са съгласни.
Животното трябва да се извежда, да се храни. Още е малка, но като порастне ей до тук, педя нагоре, непременно ще си вземе куче. “Довиждане. Да го гледате хубаво.” Обръща се. “Ако му кажа ела с мен, пак ли ще ме разбере? Дали ще дойде?” “Би искал, но той е пазач. Немските овчарки охраняват стопаните си, стоят с тях до край, май е единственото същество, което ще е с мен, докато съм с него. Не е в кръвта му да ме зареже.”
Какво ще правя, ако му скимне да ме зареже? Върти опашка, гледа ме в очите.” Да не си посмял, как ще кажа на госпожата. Какво ще работя. Освен това вече те обичам.
Симба, току-що го казах, обичам те, куче. Разбираш ли?”
Дори не ми е мъчно, че бях шеф на отдел. Беше толкова отдавна.
