Лозан Такев

Живея на една кална софийска улица. Вали дъжд. А язовирите още са празни… Ходя в калта и чакам спасителя…

Обявиха извънредно положение в квартала… И на нашата тъмна улица. Чакам светлинка в края й край една известна търговска верига…

Нося маска. Направена собственоръчно на живо… Закупих тоалетна хартия за всичките си ходения по голяма нужда до края на живота си.

Ръцете си мия с джибри. Гел няма… А и струва колкото кило ракия…

Внучето не ходи на детски ясли. Кухнята му не работи… Купувам му храна от ресторанта.

В парка се разхождаме по двойки… Ние, старците, за шведска тройка и не помисляме. Ходим двама по двама. Като в онова стихотворение „Две по две” на Лиляна Стефанова за следвоенна Москва…

Забраниха ми да излизам. Но разхождам домашен любимец. Няма как. И кучето ми е в извънредно положение…

Проветрявам, но как се предпазва човек от прахови частици в столицата!?

И как протича днес един мой ден… Ям чесън. Спя. Пия вода и билки… И ракия, естествено. Почти не излизам. Слушам непрекъснато коронановините… Непрекъснато ме информират за глобите. Плашат ме и със затвор, ако не спазвам указанията.

Гледам тримата генерали без маски, които непрекъснато ни напомнят да ходим с маски, а единият от тях удивително прилича на Годжи и направо ми се привижда с китара, свирещ на сватби и в шоу и как между тях прави яка халтура с брифинги от Военномедицинската академия…

Всичко спазвам. И само като си помисля, че така спасявам човечеството от смърт, ставам горд и високомерен, че съм спасителят в …калта!